Автор: архим. Христодул Кутлумушки
Превод: Константин Константинов
В прочутата си творба „Отричане”, възпята от много поколения, Георгиос Сеферис заявява: „С какво сърце, с какъв дъх/ и страст, и нежна болка/ животите си разменихме”*. Следва двоеточие, а след него думата „Грешка” и следващият стих: „Сменихме ги отново”. В този стих се казва, че макар да сме тръгнали с мощна екипировка и благоприятни предначертания, изведнъж се появява някаква грешка, която спира пътя ни. Дали тази грешка се дължи на външни фактори? Дали тя е извън нас и ни определя? Поетът умишлено ни оставя в съмнения, разбивайки нашата увереност.
Изглежда, че грешката е точно в това: да мислим, че понеже вложихме сърце, дъх, копнежи, страст, че само заради това всичко ще върви добре. Тогава се намесва някакъв невероятен фактор. Криза (Κρίση), която показва не само външна намеса, но и някакъв елемент на вътрешна дисфункция, някаква грешка на ниво… съждение (κρίση). С помощта на критичната функция ние определяме приоритетите в живота си, поставяме цели и тактики, контролираме подбудите си.
Със съждението си ние или следваме естествения път, или вървим по пътища, които са в разрез с нашите норми, по пътища, които са рушителни и задънени. Това е същината на въпроса. Отчаянието от безизходицата се задълбочава или в промяна на живота — покаянието, или в отхвърляне на живота и триумфа на злото.
Американският колега на Сеферис Робърт Фрост, философствайки върху двете теории за унищожаването на света — чрез огън или чрез студ — признава в стихотворението си „Огън и лед”, че вкусът на страстта го кара да клони към първия възглед — изгарянето с огън, но ако светът трябва да бъде унищожен заедно с него, той познава достатъчно добре силата на омразата, за да приеме, че и студът е достатъчен, за да унищожи света. Огънят на разрушението са човешките страсти, а студът — омразата. По този начин поетът обяснява причините за пълното унищожение с ендогенни фактори, с някаква сила, която действа в човека, преди да се разпространи в социалната или природната среда.
Всички форми на злото имат общ знаменател: себичността. Тя е в основата на нашата култура, скрита зад ежедневните ни нагласи: „Аз се грижа за работата си, за къщата си, за парите си”. Егоизмът се храни от страха от смъртта. Страхът от смъртта нараства с отслабването на жизнената връзка с Бога. Извън тази връзка човекът се вкопчва в ежедневната непосредственост, в притежанието на вещи, в утвърждаването чрез упражняване на всякаква форма на насилие и власт — варварска или изтънчена, няма значение. Черпенето на живот от самия себе си може да доведе само до екзистенциално безпокойство и паника, понеже този живот е ограничен, преходен, крехък. И колкото повече нараства тази паника, толкова по-силна е защитата срещу всичко. Резултатът е разкъсване, късо съединение, помрачение, истинска криза в функционирането на личното ни битие.
Нека не обвиняваме природата. Отците на Църквата настояват, че природата не е нито зла, нито принудителна. Несправедливостта, завистта, алчността, потисничеството не са част от природата, те са смесица на произволението. Злото е лично. То се ражда и умира в човека като паразит.
*Превод от новогръцки: Стефан Гечев, www.litclub.bg
