Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Праведен старец. Поразителна фигура. Очи пълни с изумление. Единствената прегръдка след тази на Девицата, която обгръща Емануил. Приведен от благоговението и годините. Отворени обятия, покрити с плащ като свята трапеза, готова да приеме заклания Агнец.
Погледни назад. Една гора от разтворени ръце като тези на Симеон се издига през годините. Прострени ръце, отворени обятия, които търсили Този, Когото старецът държи в храма, пазещи спомена за силната прегръдка между Твореца и творението в рая, за горчивината на раздялата и надеждата за помирение.
Влизам в гората. Чувам вик и тръгвам натам. Приближавам се и чувам думите: „Дигам ръката си към Господа Бога Всевишни, Владетеля на небето и земята“. Две толкова различни ръце, но създават това песнопение. Едната ръка се задвижва от нерва на послушанието и здраво държи един нож. Другата се задвижва от молението. Това са ръцете на патриарх Авраам над жертвеника с неговия едничък син.
От прозорчетата на Ковчега се протягат ръцете на Ной, търсейки помирението, което той получава от Княза на мира, когато гълъбица свива гнездо в тях.
Виждам суша. В далечината, сред пустинята, виждам един оазис. Отивам там да потърся вода. Две дървета, отрупани с плодовете на посвещението, на доверието, на любовта към Бога. Това са ръцете на Моисей. Ръцете му, които се опитват да прегърнат Господа, проправят път през морета и спират хода на слънцето, когато се издигат.
Сред мрака чувам плач и съзирам две ръце, които покаянието е издигнало като проводници на прошката. Чувам шепота на треперещите устни на Давид: „Простирам към Тебе ръце; душата ми е към Тебе като жадна земя”.
Тук вече зрението ми се затруднява. Мястото, където св. Йоан Предтеча за първи път протяга ръцете си, не е пустинята, а майчината му утроба. Когато плодът усеща присъствието на Агнеца Божий в утробата на Мариам, вдига ръце към Него и се навежда благоговейно, карайки Елисавета да усети как той коленичи в нея.
Всички тези обятия се изпълват, когато Бог сяда като на престол в старческите обятия на Симеон. Старецът обгръща всичко. Вечността и времето. Във вечността се весели, а във времето вижда. Миналото, настоящето и бъдещето почиват в ръцете му. Вижда отворените обятия от миналото и бъдещето и лицето му свети. В някои моменти погледът му се помрачава. Тогава вижда онези, които са „сложили ръце върху Иисус“ не за да Го прегърнат, а за да Го разпнат. Вижда падението на онези, които продължили да прегръщат и да се кланят на делата на ръцете си.
Дъхът на стареца секва и душата му се провиква: „Това е истинска прегръдка“. Това е моментът, в който той вижда прострените ръцете и прободените дланите върху Кръста да съединяват всичко разделено. „Това е прегръдка — се провиква отново, — вижте ръцете Му“. Устните на Симеон се усмихват в момента, в който вижда обятията на ада да приемат Тялото на Бога. Когато вижда горчивината в помраченото лице на ада, но и опразването на неговите обятия. „Така е — си помислил, — едни обятия се изпълват и остават вечно разтворени, държейки Го, а други се опразват и затварят“.
Погледни в бъдещето. Стотици топли отворени обятия са готови да приемат и да се оставят на Разпнатия. Дори и земните пропасти ще се изпълнят с отворени обятия. И ще бъдат заселени от подражатели на Симеон Богоприимец. Старецът почувствал всичко това. Преживял всичко това. Нищо друго не изпълвало живота му. Тогава извикал в последното си моление с поглед не към небето, а към своите обятия: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико…“.
