ОГРАБЕНОТО В НАС НЕБЕ

367 0

Автор: архим. Павел Пападопулос

Превод: Константин Константинов

Много  лесно и удобно е да обвиняваш другите. И да принизяваш тяхното дело и техния принос или да тълкуваш техните движения и постъпки така, както ти искаш. Лесно е, защото нищо не ти струва. Удобно e, защото изкарваш другите нечестни, изкарваш ги зли и злобни, а в същото време оневиняваш себе си и много пъти издигаш  своя „авторитет”  на мъченик (след като чувстваш, че винаги си онеправдан и преследван от другите).

Това да обвиняваш другите говори за страшни  комплекси. Трябва най-накрая да разберем, че като обвиняваме другите, показваме своята вироглавост и злоба. Особено когато публично осъждаме, скандализирайки и влагайки помисли в душите на другите. Това показва не само нашата злоба и низост, но и отсъствието на Бога в живота ни.

Да добавя и това: много пъти осъждането не е просто осъждане, то достига границите на клеветата. Толкова много се е помрачил умът на този, който клевети другите, че  той мисли, че излага нещата такива, каквито са. Това е демонично състояние.

Вместо да подражаваме на дявола, който също винаги се чувства онеправдан и затова клевети и обвинява, амнистирайки своето аз, нека погледнем гредата в окото ни и да оставим сламката, която навярно е в окото на брата ни. Ако имаме Бога в живота си, няма да обвиняваме, няма да осъждаме, няма да клеветим.

Човекът, който няма добри помисли за другите, е човек на мрака, на омраза, на дявола;  ако ще да носи  расо, ако ще да прави  големи кръстни знамения, ако ще да го „играе” светогорец, зилот и верен на светите отци.

Въпросът в крайна сметка не е как изглеждаме в очите на хората, а кои сме всъщност. Въз основа на това ще бъдем съдени от Господа. И ще бъдем съдени с мерките и теглилките, с които съдим дугите.

Когато Бог отсъства в живота ни и сме обожествили своето дело, своите „добродетели”, своето външно свидетелство, тогава може да осмиваме мнозина, но  осъждането и злобата, която проявяваме спрямо тях, рано или късно ще ни издадат. Ще покажат, че в крайна сметка не съществува баланс в сърцето ни. Ще покажат, че в крайна сметка не съществува радост, светлина и мир в душата ни, а само неосъществена мания за власт, за признание, за похвали, за слава. И именно защото нямаме тези неща в степента, в която бихме искали, ние въставаме срещу онези, които смятаме, че ги имат  и  са ги „откраднали” от нас.

Такъв човек не само пада в греха на осъждането, не само клевети в името на своята „справедливост”, но най-вече завижда, както дяволът завижда на Бога.

И тази завист е всичко най-безсрамно, което може да роди сърцето на един човек. Завистта подхранва нашата злоба,  но в същото време ограбва небето, което носим в нас.