ОКОТО НА ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ

478 0

Автор: Сергей Аверинцев
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева

Нашият Господ говори за духовното зрение, за духовното око, което осветява цялото същество на човека — всичко, което е вътре в него, тоест вътрешното пространство на душата му. Ако това око е здраво и чисто (на гръцки е използвана дума, която всъщност означава „просто“), ако в човека има светлина и великодушна, ненакърнена, нефрагментирана, неделима любов към Бога и ближния, то тази светлина е наистина светлина. Какво обаче да кажем, ако вътрешното духовно око, с което човекът гледа на всичко съществуващо, е помрачено от утвърждаване на собствената му самост, от алчност, завист и липса на великодушие? Това са страшни думи: ако светлината, която е в теб, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?! И ние знаем колко е лукаво сърцето ни и колко често се случва да обръщаме в зло дори онова, което е трябвало да бъде и което по своята природа е светлина на живота ни. Колко често сме фарисеи и дори по-лоши от фарисеите — онези древни фарисеи, които Господ укорявал. Фарисеят обръщал в зло и в тъмнина светлината на своето познание на Заповедите, на своето спазването на Заповедите — обръщал ги в тъма, в зло на самоутвърждението, на унижаването на ближния.

Знаем, че живият човешки език — езикът на хората и езикът на поезията, който е толкова близък до народния език — и езикът на Откровението могат да ни кажат много за човешкото око. От народната реч знаем, че човекът има добро или лошо око, а в Стария Завет често се говори за доброто око на човека, ако този човек е щедър и великодушен, ако не се затруднява да споделя с другите — както своето богатство, така и своята чест. Ако този човек е зает не да превъзнася себе си и поради това непременно да унижава другия, а напротив, с удоволствие да приема достойнството на ближния, да предпочита да смалява себе си, за да види своя ближен и Божия свят в светлина, в слава, в присъщото им достойнство. И това е един радостен човек, макар според съжденията на синовете на този век, да е лишен от хитростно разбиране как да възвеличава себе си, как да взима повече за себе си.

Освен това сърцеведецът Господ ни напомня какво стои зад нашите земни грижи, зад нашата мрачна угриженост, която ни пречи да виждаме Божията слава във всичко. Зад нея стои страхът, отсъствието на мъжество, отсъствието на доверие в Бога. И ако вярваме в Бога, то тази вяра не е просто индивидуално признание за Неговото съществуване. Да вярваме в Бога — това означава да вярваме на Бога, да се доверяваме на Бога като Отец. Да Го изповядваме като Отец.

Знаем, че в човешкия род е имало учители, философи, нехристиянски аскети, които също са проповядвали безгрижие към земните блага. Ала в същото време те са прибягвали не към доверието, към нашата способност за синовно доверие в Бога, а към гордостта на човешкия дух, като са внушавали на човека да стои над земните потребности и да бъде толкова възвишен в помислите си, че да не се нуждае от нищо земно. В онова, което Господ ни говори, има много повече усещане за реалност, за човешка реалност. Той не казва: „Нямате нужда от нищо“. А казва: „Небесният Отец знае от какво се нуждаете“. Той знае, че наистина се нуждаете от това, и няма да ви натовари пряко силите ви.

Съществувал един иудейски мъдрец, за когото не е известно дали е приел християнството, но за когото има всички основания да се смята, че се е отнасял добре към християнството; той живял в ранните християнски времена и познавал християнската проповед, изпитвал уважение към нея. Той казва следното: „Човекът, който има късче хляб в чантата си и въпреки това изплашено пита: „Какво ще ям утре?” — този човек има твърде малко вяра.“

Господ ни призовава към мъжество — не към горделиво мъжество, а към мъжество на доверието. Доверието в Отца, синовното доверие трябва да победи нашия страх. Не е казано, че в земния ни живот ще липсват опасности — светът е пълен с мъки и опасности. Но работата е в това, че на практика всички ние — бедни, състоятелни, обезпечени, непрактични и твърде практични, хитри, слаби и силни, болни и здрави — всички ние разбираме в даден момент или изобщо не си даваме сметка, че вървим над пропастта. Друг път не съществува за никого в този земен живот. Ние не виждаме бездните, които се отварят под нозете ни. И не е наша работа да виждаме тези бездни — Провидението ни превежда над тях. Хората в наши дни се плашат твърде много, когато имат подозрението, че са болни от една или друга смъртоносна болест. Междувременно виждаме, че всяка минута умират хора от различни болести и при различни инциденти, макар пет минути преди да ни се е струвало, че няма никаква опасност за това. Нашето спокойствие, основано единствено на доверието в Бога, мирът, който Бог ни дава така, както този свят не може да ни даде, се дължат единствено на доверието ни в Провидението. Няма на какво друго да се надяваме. Това е добре описано от един немски писател, който по времето на Хитлер е трябвало да бъде арестуван заради антифашистката си дейност. Той бил християнски писател, католик, участващ в антихитлеристката борба, който едва впоследствие, след краха на хитлеристкия режим, научил, че по някаква необяснима случайност не бил арестуван: срещу него подготвяли репресии, но Провидението го превело над тази бездна, а той дори не подозирал, че в онзи ден и час, се решавала съдбата му. И това му дало повод след това да говори изразително за непрестанно заплашващата ни опасност, която остава неизвестна за нас, и за силата Божия, превеждаща ни над тази бездна, от която никаква наша сила и никакви наши хитрости не могат да ни избавят.

А радостта, тази вътрешна светлина, идва единствено от пълното, чисто, непримесено доверие в отеческите грижи на Промисъла, в отеческото Божие промишление. И от щедрото разположение на душата, когато не държим да отстояваме себе си спрямо ближния, когато чувстваме в себе си радост от прекрасните качества, които имат другите хора, когато не се страхуваме да се смалим пред тях. Тогава целият Божи свят става наше достояние и ни подава радост. И ние отново усещаме онова, за което се говори в началото на книга Битие: когато Господ казал, че Неговото Творение, което все още не било поразено от самостта на бесовете и от собствената си самост, е твърде добро.

Да се помолим окото на сърцето ни да бъде чисто, здраво и просто. Амин.

Слово на проф. Сергей Аверинцев (1937-2004) върху Евангелие от Матей, гл. 6, 22-33, 27 април 1993 г.