Онова, което хората искат

389 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

На нас,  християните, Спасителят  ни е отворил духовните очи и ни е оставил Своя свят пример, изричайки:  „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“(Мат. 5:14-16). Спасителят ни е призвал към свято служение на Бога и на хората и ни е дал най-висшата привилегия — да бъдем Негови. Не само по вяра, а и в делата си да се превърнем в Негови ръце и нозе, както и в Негови приятели. И с това ни е предал светия дълг да бъдем светлина в тъмата, радост в тъгата, утеха в този безутешен и изпълнен със страдания свят.

В особена степен това се отнася за нас, православните, които сме облагодетелствани с най-чистото и богооткровено учение, носещо пълнотата на Божията благодат. Защото светото Православие не е система от норми, сбор от правила, абстрактна методика или висш алгоритъм за водене на духовен живот, а дълбоко съкровено и изповедническо учение, „светая-светих“ на майката Църква. Православният човек е дете на Бога  и е длъжен не само да приеме, но и да предаде на останалите тази особена, непреводима на техния език топлота и сърдечност. Но да го направи не от висотата на призванието, към което е призван, изпълнен с чувство за духовно превъзходство и заразен от съблазънта на своята привилегированост, а като протегне ръце към тях и стори това по достъпен и искрен начин. Не просто да благовести, като ги запознае с Христос и Неговото учение на любовта и мира и ги засипе с цитати от Светото Писание, а с примера си да докосне техните сърца.

Една от забележителните подвижници на светото Православие на XX век, монахиня Гавриила (1897-1992), изрича в едно свое наставление:  „Онова, което хората желаят най-много, е усмивка, допир, сълза. Нищо друго. Когато виждаш другия като човешко същество и го чувстваш като брат, тогава, каквото и да сториш за него, ще бъде естествено. Може да иска сготвено ядене или чиста риза… В едно поселище на прокажените, където работих, изпирах десетки хиляди ризи всяка сутрин, защото трябваше незаразен човек да пере за онези, които бяха здрави“ („Аскетика на любовта“, стр. 390).

Споделеното от този опит на „първа бойна линия“ е живо свидетелство, че монахиня Гавриила е проумяла същността на християнството като учение, претворено в суровата практика, а именно — в ежедневното, злободневно изповядване на вярата, превъзмогнало заучените фрази  и външните декларации. Защото хората са различни и всеки представлява една малка, неразгадаема вселена за другия, но всички си приличаме в едно — искаме да бъдем обичани. Но с истинска и действена любов,  която разтапя студената рамка на деня и стопля с огъня си душата и сърцето. Колкото и грешен и окаян да е всеки от нас, той копнее да усети особената топлота на чисто човешката грижа, която иде отвън в този груб и враждебен свят. Житието на тази боговдъхновена жена е живо потвърждение  за това. След като повярвала в Христа, заразена от тихата лудост на вярата, тя напуснала доброволно аристократичната среда, в която била израснала, и се отдала на своята лична мисия сред болните и прокажените. Посещавала техните селища и живяла в бедност и нищета. За разлика от други християнски мисионери тя не нощувала в отделно, по-чисто помещение или в хотел с изискани или „нормални“ условия, а споделяла изцяло техния мизерен бит. Облечена скромно, обута със сандали и неразделна със своето малко Евангелие, тя споделяла живота на болните — спяла върху рогозка или върху голия под, а през деня се грижела изцяло за здравето и изцелението им. Превързвала гнойни рани, чистела отходни места, служейки неуморно и на предела на своите скромни сили, но закриляна от светите ангели. В мощта и дълбочината на своя личен подвиг се случвало да бъде неразбрана от някои от болните, които по нейните думи се обръщали към нея с недоумение и дори с укор:  „Ти си образован човек, несвойствено е да вършиш тази работа!“ (стр. 390).

Какъв по-голям пример за свято понизяване — личен кеносис пред Бога и човеците! Това е обяснението за успеха на нейната мисия, където и да се намирала, дори и в среда, където не били чували за доктрината на светото Православие. Тя не само била апостол по дух, но и символ на това учение, не толкова с думите и наставленията си, колкото с живия си пример, претворен в труд и молитва, молитва и труд. Превърнала се не просто в свещ в тъмнината, а в светилник, който озарявал всички и всичко.

Подобно свидетелство носи и животът на един от феномените на светото Православие в днешно време — св. Паисий Светогорец  (1924-1994). В началото на своето монашеско служение той получил послушание да отиде в Коница (континентална Гърция) и да обгрижва тамошното население. Това всъщност било поселение от протестанти. В трудните условия на една активна протестантска община, макар и млад и неопитен, той постигнал за кратко време забележителни резултати в своята православна мисия. Не заклеймявал и не изобличавал хората в техните еретически заблуди, дори не се впускал в догматични спорове с техните пастори. Просто се смирявал. По никакъв начин не изтъквал преднамерено превъзходството на своето вероизповедание и споделял всяка част от бита си с протестантските семейства. Бил близо до тях и превърнал болката им в своя. Във всичко и особено в практическите им нужди и потребности съпреживявал болките и неволите им. С непрестанен труд и с личния подвиг на молитвата понесъл своя и техния кръст. Превърнал се в истински пример на събрат-християнин, на човек, който въпреки различията, е готов да им помага в борбата с неволите на този свят. Със своето себеотрицание и всеотдайност се превърнал в светилник по пътя на светото Православие и мост към неговото спасително учение. И станало чудо — не след дълго вдъхновените протестанти, без всякакво външно давление,  преоткрили православното учение и сами решили да го приемат. Св. Паисий се държал кротко, мило, със сдържано достойнство, като изхождал не от позицията на учител, а на приятел, не на изобличител, а на брат по вяра.

Биографите на сръбския патриарх Павле внимателно описват неговия особен духовен профил и като йерарх, и като християнин. Той се държал с всички естествено и непринудено. Движел се пеш по улиците на Белград, хранел се в обществени закусвални и заведения и обичал да води разговори със съвсем обикновени хора. Така се превърнал в истински баща и приятел на народа си. По време на цялото си служение и до последния си дъх отказвал всякакви привилегии и търсил единствено простотата и радостта. С това спечелил любовта на всички свои сънародници и дори на чуждестранните дипломати.

Със своята достъпност и естественост св. Порфирий (1920-1990) си спечелил прякора Радостта на народа, понеже  се държал с хората внимателно и снизходително, търсейки общ език с всеки вярващ и невярващ. Говорел на общодостъпни теми и дори избягвал излишно да наставлява и да благовести, като на невярващите им правело впечатление, че не им говори единствено и само за обръщане към православната вяра.

Подобно поведение имал и приснопаметният Варненски и Преславски митрополит Симеон, който до дълбока старост бил близо до болките и тежненията на хората от богохранимата му епархия. Много често посещавал училищата и болниците и сам предлагал помощта си, като носел подаръци и бонбони на техните обитатели.

Всички тези отдадени на вярата души са образец за нас. Тяхната любов към другите не слизала от Кръста, а служението им се превърнало в саморазпятие. Защото истинският християнин е жертва пред олтара на Бога и на ближните. И затова примерът им е огнен и завладяващ, особено в днешния глобализиран свят, в който сме затрупани с голяма по обем информация и умът ни е бомбардиран от внушения от всички страни. Повече от всякога сме потопени в една динамична реалност, в която постоянно изникват парещите въпроси за нашето съществуване. Никога досега в човешкото съзнание не е имало толкова голям хаос и такава пронизваща несигурност във всичко, което е настъпило  или предстои да настъпи.

Съвременните хора са изградили защитен механизъм, за да съхранят своя крехък душевен мир и относително вътрешно спокойствие. Веднага щом усетят някаква информационна интервенция отвън, те отместват вниманието си или просто проявяват открита незаинтересованост, преминаваща в апатия. Не само не искат, но и не могат да слушат. Нямат нито внимание, нито сили да приемат агресивната и активно нахлуваща информация, колкото и полезна да е понякога за душите и телата им. Те са пренатоварени, измъчени и изтощени. Външно отегчени и вътрешно изострили сетивата си докрай, за да приемат предизвикателствата на настоящия ден, пронизан от стихиите на консумеризма и материализма.

В това състояние те могат да бъдат спечелени за каквато и да е кауза само ако бъдат изслушани, обнадеждени или дори леко насърчени с най–прости думи и изрази. Но най-вече с примери от практиката на онези, които могат им да донесат топлина и светлина, предавайки им атмосферата на небето със своя вътрешен мир.

Затова нека всички ние, които сме призвани и призовани да бъдем Христови последователи и приятели, не застиваме в тази особена привилегия да бъдем богоизбрани, а да се опитаме да станем достъпни и естествени, обърнати с лице към хората, за да проповядваме не толкова със слова, колкото с личния си пример. Той е огънят, който може да разпали изсъхналите човешки души и да ги накара да затрептят с пламъка на личностите, изкупените от Христовата кръв. Единствено личният пример може да откъсне някого от тягостното състояние на полусъществуване, в което е попаднал в резултат на своите страсти и на апатията на злободневието. Единствено той е най-доброто свидетелство и най-силното доказателство за правилността на пътя ни към несъкрушимото Божие царство.