Автор: Георгиос И. Манздаридис
Източник: pemptousia.gr
Превод: Мартин Ганев
Втората неделя от Великата Четиридесетница следва като продължение на Неделя православна. На този ден Църквата ни празнува своята победата над една друга форма на ерес; ерес, която отрича спасението на човека по отношение на начина за неговото усвояване. В борбата на Църквата срещу тази ерес застанал начело свети Григорий Палама, архиепископ на Солун.
Свети Григорий Палама е роден 1296 година. Имал благочестиви и заможни родители. На 7 годишна възраст Григорий останал без баща и грижата за неговото учение поел самият император, който го подготвял за висока държавна длъжност. Паралелно с това обаче светителят вече познавал и аскетическия живот от семейната среда, и бил просветен в умната молитва от светогорския монах и следовник на Филаделфийския митрополит Теолипт. Въпреки че императорът го предназначил за висока държавна длъжност, светителят предпочел монашеския живот.
През есента на 1316 година на 20-годишна възраст той потеглил заедно с двамата си по-малки братя Макарий и Теодосий за Света гора. Първите три години от неговия престой живял под духовното ръководство на подвижника Никодим в пределите на манастира Ватопед. След смъртта на Никодим се преместил в киновията на Мегалата Лавра, а впоследствие се оттеглил в исихастерий.
През 1325 година нашествията на турците принудили Григорий Палама, а също и други светогорци, да напуснат Света гора. Тогава той отишъл в Скита на Верия, където останал приблизително 5 години в най-усилен подвиг. През 1331 нашествията на сърбите го заставили да напусне областа на Верия и да се завърне на Света гора, където продължил своя пустиннически живот в исихастерий на Свети Сава. Там той научил за възгледите на богослова и философ Варлаам от Калабрия в Южна Италия.
Варлаам бил православен и приемал всички догмати на Църквата, които били формулирани от седемте Вселенски събори. Следователно неговите еретични разбирания били спрямо начина на усвояване на Божието спасение от човека. Варлаам не твърдял, че Христос или Светият Дух са творения, както са подкрепяли арианите или духоборците, но поддържал тезата, че божествената енергия, т.е. Божията благодат, чрез която човек бива спасен, е тварна. Това обаче отново означавало, че човек не влиза в непосредствено лично отношение с Бога и не съединява с Него, но с някаква твар. А това твърдение за спасението на човека не било нещо различно от онова, което поддържали арианите или духоборците.
Спасението на човека е онтологическо събитие. Тоест това е факт, който покрива цялото човешко съществуване на човека и се реализира с непосредственото лично общение и съединение между човека и Бога. Това събитие е предаване на божествения живот, който човек е изгубил чрез отстъпничеството си от Бога. Човек не се спасява просто с изучаването на дадени истини и придобивайки някакви теоретически познания за Бога. А и Бог не спасява човека с предаването на някаква информация за Себе Си, но чрез дохождането Му като човек, без да престава да бъде Бог. Спасява го със Собствения Си живот и смърт, със смъртта и възкресението.
Цялото тайнство на Божието домостроителство за спасението на човека се обобщава от апостол Павел с един израз “велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава”. Това тайнство се преживява в духовното пространство на Църквата. Всъщност то се отъждествява със самото тайнство на Църквата. Затова и Църквата, която ни въвежда в тайнството на общението и единението между човека и Бога, се характеризира от свети Григорий Палама като “общение на обожението” «κοινωνία της θεώσεως».
Общение на обожението означава такова общение, което подготвя и създава богове; т.е. богове по благодат. Още повече че това бил предвечният Божи план за човека, който се изразява чрез израза “по подобие”; т.е. човекът да бъде издигнат в бог, участвайки в благодатта на Троичния Бог. Реализацията обаче на този Божи план изисква съгласието и съработничеството на човека. Бог е надарил човешкото същество със свобода и не му налага нищо насила. Затова и целта, която Бог е поставил пред човека се реализира само чрез неговото независимо съработничество. Тъй като обаче човешкото същество се е отвърнало от Бога чрез отстъпничеството си, за него е нужно да се бори, за да открие действителния си “аз” чрез Божията благодат и да пристъпи към целта по Бога. Църквата призовава всеки един към тази битка особено в периода на Великата Четиридесетница.
Отличен водач за успешно водене на тази борба е свети Григорий Палама. Този велик църковен отец преди всичко ни учи колко необходимо за човек е да открие отново истинското си “аз” и да го насочи към Бога, за да усвои големия дар на спасението, който Бог ни предлага. Той ни учи колко важно за човека е да се обърне към вътрешния си “аз”, да възвърне отново разпръснатия ум към сърцето и да чуе призива, който Христос отправя “Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”. Свети Григорий Богослов защитава тези истини и начин на живот, противно на Варлаам. Именно те били поставени под съмнение и оспорвани от Варлаам и неговите съмишленици.
Бихме могли да кажем, че с учението на Варлаам, не става въпрос просто за някаква обикновена ерес, но за пълна отмяна и отхвърляне на дара от божествената икономия. Използвайки словата на свети Симеон Нови Богослов за едно подобно аналогично явление от неговата епоха, ще кажем, че става дума за учение, което “отрича цялата икономия, която Христос извършил и явно отхвърля обновлението на похабения образ”.
Свети Григорий Палама защитава автентичната традиция на Църквата, която изначално била обща за Изтока и Запада. Той се е борил за премахването на отклоненията, които схизмата е създала. Водил борба с учението на Варлаам, който смятал че енергията, т.е. Божията благодат е тварна, а светителят подчертавал, че Бог влиза в общение с човека чрез нетварната благодат, като се съединява се с него и го обожава. По такъв начин светецът изложил неподправено Християнството, подкрепил и утвърдил Православието, като оставил отворен пътя за обожението на човека.
Забелязаното в Ново време откъсване на християнския живот от Църквата, деформирало Християнството и благоприятствало за осветскостяването. И тъй като секуларизацията се утвърдила и укрепила първо на Запад, бидейки предадена и привнесена на Изток, превъзходството на западните общности по отношение на това било разбираемо. Затова бил естествен недостатъкът и нуждата на секуларизираните общности от Изтока да следват последователно западните, упътвайки се към задънена улица. Ние сме пренебрегнали нашите автентични корени, отхвърлили сме духовното си богатство, забравяйки за трансцендентния си ориентир с желанието ни да се осъвременим, ходейки боси по тръните на секуларизацията.
Завършавайки, бих искал да направя две бележки, които имат особена важност и актуалност днес. Първата се свързва с живота на Григорий Палама, а другата с неговото учение.
Когато Григорий Палама бил ръкоположен за архиепископ на град Солун и поел да поеме своя трон, той бил изправен пред въстанието на зилотите, което го възпрепятствало да влезе в града. Светецът се оттеглил мирно на Света гора, където и останал за приблизително една година, подвизавайки се както преди. Тогава Света гора посетил царят на сърбите Стефан Душан, който поради гражданските вълнения и въстания на зилотите имал възможност да разшири господството си над значителна част от Македония, и се опитал да привлече на своя страна изолирания от собственото му седалище йерарх с ласкателни обещания за политическа власт, големи правомощия и изобилие от пари. На тези предложения скромният йерарх дал следния благороден отговор:
“Нямам никаква нужда от власт, правомощия и изобилие от богатства. Ако някой вземе някоя гъба, която побира една чаша вода, и я хвърли в Егейско море, тя никога няма да изсмуче необятното море, но и оттам ще вземе само една чаша, т.е. толкова, колкото съответства на естествената ѝ вместимост, и ще бъде безразлична към цялата онази течна маса. Така и аз се научих от едно време и ми е напълно естествено да живея с малко, като се задоволявам само с необходимото. Затова, дори и да ми предложиш цялото злато, което съществува на земята и в нейните недра, дори и да ме вземеш и хвърлиш целия в течението на митичния Пактол, аз няма да взема оттам нищо повече от всекидневната дажба и необходимото. Следователно не е нужен, нито ме интересува изобщо, разговорът за многото и големи дарове и парични дарения”.
Както казахме, другата бележка се отнася до неговото учение. Свети Григорий като “проповедник на благодатта” подчертавал, че Божията енергия, или Неговата благодат, чрез която човек бива спасен, не е тварна. Тоест Бог не спасява чрез някакъв тварен елемент, който посредничи между Него и човека, но Самият Той встъпва в непосредствено лично общение и единство с човешкото същество. Съответно и човекът е длъжен да се доближи до Бога непосредствено и лично. Затова и молитвата, която се намирала в епицентъра на спора с Варлаам, не е просто помненето по Бога или движението на човешкия ум към Него, както подкрепял Варлаам, но личното общение и съединение с Него, което кулминира в Божественото Причастие.
Молитвата означава отношение към личност. А човек, който се моли, действително чувства присъствието на личността, към която се отправя молитвата. Особено Иисусовата молитва “Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, за която свети Григорий Палама поддръжал, че всеки вярващ трябва да има на своите устни, представлява най-главното поучение и наставление на светителя за човека от нашата епоха; поучение и наставление за изправянето на човека и възстановяването на общението с Бога и ближния.
