“ОСТАВЕТЕ ДЕЦАТА ДА ДОХОЖДАТ ПРИ МЕНЕ”, ЧАСТ ВТОРА

2033 0

people&church-22Автор: протойерей Георгий Крылов

Първоизточник: http://www.bogoslov.ru

„Оставете децата да дохождат при Мене” (Лука 18:16)

Част Втора: Изповед и причастяване на децата от 7 до 17-годишна възраст

Повечето задавани от родителите въпроси се отнасят до това как да научат децата си да ходят на изповед и да се молят, колко често трябва да бъдат водени на църква, колко често трябва да се причастяват и как да се подготвят за Свето Причастие. Няма прости отговори на всички тези въпроси. Според автора, атмосферата в семейството е ключът към успешното религиозно възпитание на децата днес. Обособяването, което протойерей Георгий Крылов прави на православните семейства, допринася за разбирането ни на вече споменатата атмосфера.

Първият въпрос, който неизбежно се повдига по отношение на децата и тяхната възраст, засяга изповедта на децата. Броят на подобни въпроси надхвърля броя на въпросите по всички други теми. И аз съм по-скоро щастлив от това, като просто следвам други изтъкнати свещеници и мнението им по този въпрос. Има една полезна статия от протойерей Максим Козлов [1], която ми позволява да не повтарям вече казаното от отец Максим, но да добавя няколко примера от собствената ми практика.

Първо трябва да посоча, че въпросът с изповедта на възрастните също е по-скоро спорен. Има различни мнения и подходи към изповедта, някои от които противоречащи си, но основният проблем остава. Това е проблемът с прекаленото свикване с изповедта и несчитането й за едно от тайнствата. Това засяга и възрастните, и децата. Следователно, можем да учим децата как да се изповядват само до един определен момент. Обаче, децата често ни учат как да изповядваме греховете си. Често по време на изповедта на някое дете свещеникът си мисли: „Така би трябвало да се прави, а не както ние го правим…” Някои деца и техните изповеди остават в спомените на свещеника за цял живот. Изповедникът вече е порастнал, първо е станал юноша, след това мъж, но аз все още го гледам и си припомням искреността и пълнотата на неговите ранни изповеди. Трябва да кажа, че ако човек е свикнал да се изповядва по този начин през детството си, е много вероятно да израстне до истински християнин. И аз често гледам тези деца и си мисля за трудния път на живота, който стои пред тях. Заслужава си да се отбележи, че такива малки изповедници почти винаги идват от семейства с обичайни „традиционни” грешки във възпитанието и тези деца започват изповедите си с наименованията на греховете запаметени с помощта на майките им.

Как започва всичко това? Първо, много деца играят на „отиване на изповед”, имитирайки родителите си. Не виждам причина това да им се забранява. Разбира се, важно е свещеникът да вземе предвид възрастта на изповедниците. Свещеникът не би трябвало да разглежда изповедта на едно дете по същия начин, по който го прави за възрастен изповедник. Обаче, съществува една тънка граница, която не трябва да се прекрачва. Детето има право да остане дете, но възрастният трябва да помни, че е възрастен, докато говори с детето за изповедта.

Какво би трябвало да правят свещениците, за да не отблъснат или изплашат децата с изповедта? Основният проблем е липсата на време. Как е възможно да слушаш внимателно малко дете, когато пред изповедалнята се е извила дълга опашка от чакащи? Вероятно имаме нужда от специални „детски” свещеници в специална „детска” стая. В този случай, подобна стая би била отделена от останалата част на църквата с преграда, така че децата да не си пречат едно на друго или да се смеят, или да подслушват, или да се закачат след това. Има свещеници, които са подходящи за работа с деца и децата винаги ги обичат и уважават, въпреки че родителите им не винаги одобряват това.[2] Все пак, свещениците имат редица подходи. Някои предпочитат да не говорят на детето по време на изповед, а просто стоят и слушат. Въпреки това, мисля че свещеника трябва да говори на малките изповедници. Това определено ще забави момента, в който децата ще започнат да гледат на изповедта като на проста формалност. Разбира се, съществува и опасността свещеника прекалено лично да се включи, което би могло да възпрепятства честността и откровеността на децата пред него по време на изповедта. Особено важно е да се говори с децата, които не са играли на изповед като малки и сега се страхуват да пристъпват към първите си изповеди.

За едно дете, което е играло на изповед, е необходимо постепенно да научи как да ходи на истински изповеди. Основната страна на изповедта е разбирането, че Бог знае всичко и разбира всичко. Това би трябвало да помогне на детето да бъде честно и откровено. В идеалния случай, изповедите би трябвало да се превърнат в нужда за душата на човека. За съжаление, понякога е трудно да спрем жените т.е. майките и бабите, които най-често се грижат за децата, да се отнасят с порастналите деца като с бебета, така че децата да продължават да играят и по време на изповедите, опитвайки се да удовлетворят майките или бабите си.

Повечето въпроси, задавани от родители, касаят това как да научат децата си да се изповядват и молят, колко често трябва да бъдат водени на църква, колко често трябва да се причастяват и как да се подготвят за Свето Причастие. Няма прости отговори на всички тези въпроси. Обаче, няма и сложен отговор. Просто става въпрос за много сериозна работа. Невъзможно е да се състави наръчник или учебник за всички видове ситуации. Животът ни е доста по-комплексен. Съществено важно за родителите е да придобият истинския дух на Християнството и да разберат, че отглеждането на дете е творческа работа между родителите и Бог. Ние отглеждаме слаби живи подрастващи и всяка идеологична злоупотреба сериозно ще им навреди. По-лесно за децата е да имитират възрастните. Децата бързо научават какво искат родителите им и започват да го правят само привидно, не и от сърце. Във всяка една ситуация трябва да търсим отговор от Бог – чрез свещеник.

Докато отглеждаме дете, ние отглеждаме себе си, тъй като това е едно от средствата за спасението ни. Затова винаги има жертва (разбира се, тя трябва да е разумна). Всяка светска амбиция би трябвало да отстъпи пред духовните съкровища и пред основната амбиция – да култивираме духовния подрастващ в сърцето на детето. Затова не бих препоръчал изцяло да предпазваме децата от неудобствата и грижите на живота. Няма смисъл това да се прави, тъй като тези грижи и светски изкушения рано или късно ще достигнат до детето. Ние трябва да учим децата си как да се борят с тях, дори и ако първоначално претърпят поражение. А Светото Причастие трябва да стане тяхното основно оръжие в тази борба. Единственото, от което трябва да се опитаме да предпазим децата си, е нещо изключително опасно и рисковано и трябва да го направим също по деликатен начин. Съгласен съм с госпожа Куломзина, която пише, че отглеждането на деца е борба на родителите им със страстите, които все още не могат да бъдат борени от самите деца.[3] Мога също така да потвърдя, че подходящото родителство е много по-важно от образованието, както и последното е просто едно средство за добро родителство.

Начинът за отглеждане на дете е, разбира се, директно свързан с личността на детето, семейството, както и социалния живот на детето – училището, приятелите, хобитата. Затова трябва да говоря за различни видове православни семейства и отношения между членовете на тези семейства. Няма да говоря за идеалните семейства, тъй като те са прекалено нереалистични и може да подейства обезсърчително. Ще се опитам да бъда по-скоро практичен, както и реалистичен в следното.

Първият вид семейство, с който съм се срещнал в младостта ми, е т.нар. „средновековен” тип. Някои дори го наричат „тоталитарно” или „автократично”. Този тип е описан в Библията, например, в текста на посланието за брачната церемония („Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа” Еф. 5:22).

Днес подобни семейства са рядкост. Модерното общество възпитава хора, неспособни да създадат семйство по този конкретен начин. Все пак, познавах семейства, организирани по този модел. Те бяха свещенически семейства и човек би очаквал да са консервативни. Те все още следват дълголетните традиции на консервативното отглеждане на деца, които са били желан образец на стандарт на миряните. 

Светите отци са писали по-скоро малко за семействата, тъй като тогава този традиционен тип семейство е бил широко разпространен и не е било необходимо толкова много внимание. Средновековните семейства наподобявали манастирите, средновековните гилди или който и да е друг вид средновековна отделна група хора. В семействата, както и в целия средновековен свят, е съществувала строга йерархия. Съпрузите/ бащите заповядвали и носели всякакъв вид отговорности. Съпругите живеели в покорство, живеейки по начин подобен на манастирските правила, както, според ученията на светите отци, жените ще бъдат спасени чрез покорството си. Трябва да отбележим, че този „средновековен” тип семейство предполага отглеждането на много деца (не само едно или две). Било е необходимо да се поддържа този тесен, ограничен кръг от хора, и да се направи жизнеспособен. Отношенията между родителите и децата включвали много послушание от страна на децата, въпреки че любовта и уважението били по-важни от всичко. Трябва да се допълни, че този модел работи само при религиозно настроени семейства и е основан на безпрекословната любов към Бог (не мога да навляза в повече детайли тук).

Във всеки случай, ако сега съществува подобно семейство, тогава можем да кажем, че е много различно от модерния свят. Следователно, тези семейства често са изключени от модерния свят, което има огромно въздействие върху социалната позиция на децата от тези семейства. Тези семейства следват по-скоро различни правила по отношение на възпитанието на децата, и това, което не препоръчвам за „обикновените” деца, успешно може да бъде приложено за децата от т.нар. „средновековни” семейства. Например, принуждаването на децата да правят определени неща се счита за нормално и се приема от всички членове на семейството. Те могат да следват препоръките на светите отци по отношение на постенето на децата, както и подготовката им за Свето Причастие като че са възрастни. В тези семейства по-малките деца естествено имитират по-големите, но това не разрушава отношението им към тайнствата. За съжаление, децата от този тип семейства често не могат да се адаптират социално към модерния свят и често са заплашени от него. Те предпочитат да останат в духовническите среди.

Все пак, не бих препоръчал на нововенчаните двойки да се стремят към създаването на „средновековно” семейство. Почти невъзможно е да се изгради подобно семейство от самото начало, без никаква подготовка. Голяма е опастността просто да се фалшифицира, което неизбежно ще доведе до травми и нещастни случаи, точно както в една истинска война. За съжаление, понякога хората опитват да наложат „средновековни” правила в техните „модерно-мислещи” семейства. Това често води до различни изкривявания в семейството и дори до пълна загуба на вяра, веднага щом децата станат юноши или дори по-рано. Този фалшив „средновековен” ред често може да причини пълен крах на семейството.

Нека сега поговорим за по-често срещания тип модерни семейства. Очевидно е, че средновековните правила не могат да се приложат в обществото ни; те вече не действат. Каквито и критерии да избира човек за класифицирането на модерните семейства, трябва да признае, че на всички тези семейства нещо им липсва, въпреки че показват много демократичност, точно както и модерния свят. В действителност има силна връзка между живота ни и времето, в което живеем. Семействата просто приспособяват същите стандарти за живот, като останалата част на секуларното общество. Можем само да се надяваме, че традициите на Християнството ще бъдат продължени.

Семейства, основани на равенстното на всичките си членове (т.нар. „не-йерархични” семейства), дават доста голяма независимост на детето, точно както родителите са независими един от друг – идея, копирана от секуларното общество. Отглеждането на дете в подобно семейство изисква много по-умела и деликатна работа, особено по отношение на религиозната част на живота. Човек не може да използва каквато и да е сила, за да принуди детето да прави неща, тъй като модерният свят разглежда подобна ситуация като строго отрицателна и неприемлива. И децата мислят по съответен начин за тези методи. Погледнато положително, тези семейства са лесно приспособими и децата им обикновено нямат проблеми с нагаждането към реалния свят. Ако децата са били успешно отгледани в християнската вяра, в този случай, децата неизбежно ще развият потенциала си да защитят вярата си. Дори бих го нарекъл оправдателно качество (виж по-долу).

Най-трудните години за децата от модерните семейства са тийнейджърските. Този неудобен период започва на възраст от 14 години при момчетата и дори по-рано при момичетата, и продължава няколко години. Основната характеристика на този период е процесът на реализация на тяхната независимост и семодостатъчност. Все пак, това често се съпровожда от търсенето на нов авторитет във „външния” свят.

Проблемът започва, когато детето тръгне на училище. Тогава всичко се променя. Децата се сдобиват с нови приятели, нови задължения и нови интереси. Децата изпитват едно-две неща от свободата и започват да се борят за нея. Това води до „късането” им със семейството. Те често уважават повече други хора, отколкото членовете на семейството си. Децата започват да се борят за мястото си в обществото, а това общество ги омагьосва. Те възприемат правилата и нормите на обществото, в което живеят, търсят одобрение и прием, те искат да принадлежат на това общество. Затова е много важно първият кръг от хора, сред който се озоват децата, да бъде подходящ и с подобни на вашите семейни стардарти. Винаги подкрепям родителите в опитите им да запишат децата си в църковно-ориентирани училища, дори и когато образователните стандарти там често са доста ниски. Разбира се, ученето в тези училища не гарантира нищо; човек пак трябва да взема лично участие в отглеждането на децата. Първо, дори тези църковно-ориентирани училища не са перфектни или безпроблемни. Второ, децата в края на краищата ще се срещнат с изкушенията на действителността. Специалните училища просто отлагат тази среща. Следователно, нашата истинска цел е да научим децата как да устояват на светските изкушения и да бъдат свободни в действителен, истински смисъл.

Как можем да научим децата да останат християни в едно не-християнско общество, в което ще се озоват рано или късно? Често е препоръчително индивидът да се оглежда в най-доброто значение на думата, човек, който е способен да устои на влиянието на обществото, който не се страхува да се съпротивлява и да не бъде поробен от правилата от останалите. С други думи, трябва да направим най-доброто, на което сме способни, за да отгледаме изповедник, поне в определени неща. В противен случай, ще трябва да се сбогуваме със собственото си дете. Имайте предвид, че семейството ви трябва да бъде люлката, в която се отглежда подобен изповедник. Затова е важно да изоставите всички идеи за „мирно” родителство. Ще трябва да превърнете семейството си в модел на обществото, така че детето ви да може да научи как да се държи и да оцелее в него. Понякога може да се наложи да го предизвиквате, дори да го попритиснете, понякога да му дадете път, понякога да го победите. Както казва Паулу Коелю, мъдрият учител винаги дава на ученика си възможност да се бори с него и да се поучи от тази борба.[4]

Ако говорим за родителите от първия тип семейства, те понякога успяват да контролират конфликтите на неудобната възраст. В този случай бащата (не майката) преднамерено и отговорно започва конфликт с детето и след това конкролира този конфликт, така че детето да може да научи нещо, което не може да бъде научено чрез други, по „мирни”, средства. Ключови в подобна ситуация са родителските предприемчивост и смелост. Така или иначе тийнейджърите често спорят с родителите си. Това е критерий за напредъка и независимостта им. Родителите често се страхуват от споровете и се опитват да запазят „мира”, обаче, това е фалшив мир. Ако родителят започне конфликт, тогава детето естествено заема противоположната страна, така че човек знае какво да очаква и може да го контролира. По този начин родителите успяват за поддържат авторитета си. Съветвам ви да пазите авторитета си по този начин – чрез разпалването на разумен конфликт и създаването на дистанция между вас и детето. Мисля, че ще бъдете по-уважавани ако не сте изцяло и по всяко време на разположение. Все пак, не мога да препоръчам този метод на други типове семейства.

Във всеки случай, родителството е постоянна борба за това да си авторитет на детето. Удобно е, ако детето намери нов авторитет в по-големия православен кръг от хора. Още по-добре е ако смещеник стане духовния му съветник. Всъщност, всеки от православния кръг може да помогне, например спортен треньор, учител или социален работник. Само много малко деца са способни да бъдат независими – повечето от тях имат нужда от помощ. Затова е толкова важно да имат подходящия авторитет. Това ще помогне децата да се предпазят от лошите влияния на обществото.

Сега нека се върна към първонаталната ни тема за детската изповед и приемане на Свето Причастие. Ясно е, че на този етап тийнейджърите сами трябва да решат дали да вземат или да не вземат участие в тайнствата. Това е свободен и независим техен избор. Това е много важно, иначе могат да откажат да вземат Свето Причастие. Няма смисъл в убеждаването на детето на този етап; единственият начин да проработи е да дадете собствен пример и да покажете как наистина можете да сте свободни. Не забравяйте, че трябва умело да подхождате при споделянето на опита си, тъй като тийнейджърите вече са готови да приемат готови решения и да ви повярват.

Що се отнася до консервативните семейства, понякога принуждаването на детето да направи нещо помага. Във всеки случай, тези семейства нямат проблеми относно ходенето на изповед и приемането на Свето Причастие, както и постенето и молтвите (както вкъщи, така и в храма). Всичко това е част от тяхното ежедневие. Това не означава, че пренебрегват тайнствата като нещо рутинно или банално; точно обратното, те живеят в съгласие с начина си на живот. Духовното развитие на хората е свързано с духовния живот на семействата им като умалени копия на Църквата. Все пак, това е по-рядко срещаният случай.

Във всяка друга ситуация, принуждаването на децата да правят определени неща е много пагубно. За съжаление, майките прекалено се страхуват, че децата им ще напуснат Църквата. Мислят, че ако детето им редовно се причастява, това ще гарантира оставането му в Църквата. Затова настояват децата им да ходят на църква и да приемат Свето Причастие, независимо от желанието на децата им. Разбира се, децата усещат това отношение, което ги провокира да се съпротивляват и да отказват въобще да ходят на църква. Това неизбежно води до напускането на Църквата от детето. Всеки свещеник продължава да напомня на хората колко важно е да бъдат смели, когато отглеждат дете, и че бащите играят абсолютно решаваща роля в процеса.

За завършек на статията бих искалда кажа няколко думи за основния фактор на родителството. Децата винаги стават подобни на родителите си в почти всичко, особено в духовния им свят. Затова собственото ви духовно здраве и благополучие, истинският християнски дух на двамата родители, техният религиозен стремеж и християнска любов и солидарност, са ключови. Основата на душите ни се изгражда от различни образователни ситуации, но най-важната част е загадъчно формирана чрез връзката ни със семейството. Тайнствата Изповед и Свето Причастие имат огромно влияние върху духовното формиране на душите ни. [5] Участието в тези тайнства обединява децата с родителите им и става здрава основа за бъдещото им общуване, както и продължаване на християнския живот.

[1] http://www.bogoslov.ru/text/2482884.html

[2] О времена! О нрави! Дори и най-малкият знак за привързаност от страна на свещеника понякога се интерпретира като нещо неестествено, хомосексуално. Това води до много оплаквания. Тогава на свещеника му се забранява да обича децата. Е, резултатът неизбежно ще съответсвува на началото.

[3] Софиья Куломзина, „Наша Церковь и наши дети”, Москва, 1993.http://www.wco.ru/biblio/books/kulom1/Main.htm

[4] Паулу Коелю, „Петата планина”, Москва, 2001.

[5] Като млад работех като младежки ръководител на детски пионерски лагер. Бях изумен да наблюдавам разликите между некръстените деца и тези, които бяха кръстени и имаха някакъв основен църковен опит. Въпреки, че нямаха подходящо църковно образование, Божията благодат беше в душите им, тъй като е била поставена там още в началото.