Автор: Христо Димитров
Неделя след Неделя подир Въздвижение
„Ако аз ви огорчавам, то кой ще ме зарадва,
ако не онзи, когото съм огорчил?“
(2Кор.2:2)
Братя и сестри,
Въпросът на Св. Ап. Павел съдържа част от нашето собствено ежедневие. Но не като отговор е тая част. А като въпрос относно нашето въздържание. Защото ако с действията си огорчаваме ближния, то защо са ни тия действия?
На много места в Св. Библия пише за огорчението. Например можем да прочетем в Книга на Иисуса, син Сирахов: „Мнозина са считали заема като находка и са причинили огорчение на ония, които са им помогнали.“ (Иис.Сир.29:4). Но за нас, вярващите в Христа, най-голямото огорчение, което можем да причиним не е обидната дума срещу ближния. Нито с нехайното си пренебрежение да изпускаме Св. Литургия. Не. Най-голямото огорчение е това, че го допускаме да се случи. Да нагрубим някого, да се пошегуваме злорадо с него. Не да не идем на църква, а да не се помолим, когато сме в храма. Ето го това огорчение, за което говори светия апостол. „Ако аз ви огорчавам, то кой ще ме зарадва, ако не онзи, когото съм огорчил?“ (2Кор.2:2).
Но как ще се зарадвам от някого, когото съм огорчил? Отговорът /на хартия/ е прост: с откритост и смирение. Не е потребно повече. Да застана открито срещу този някого и със смирение да поискам прошка. И наистина ще се зарадвам, когато ми прости. А колко повече ще се възрадва душата ми, когато пристъпя през прага на тайнството Изповед и застана гол пред лицето на Господ? Защото Той всички мои дела вижда.
А понеже ние сме сътворени по Божий образ и подобие… това е най-голямото огорчение – да не изпълняваме Господните заповеди.
Господ Бог Иисус Христос ни помага. Всеки ден е до нас. Така, както е бил и до апостолите. По същия начин, по който е бил с рибарите при Генисаретското езеро. И на тях им помогнал, като им казал къде да хвърлят мрежите, та да имат богат улов. За Симон Петър тази Господня помощ не е нито заем, още повече находка. „Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек.“ (Лук.5:8). В тези думи е осъзнаването на Симон Петър. И тези думи са в основата на нашето собствено осъзнаване на това, че самите ние сме грешни. Не да се извиняваме за грешките си, а да не допускаме да извършваме такива грешки. Това става преди всичко с осъзнаването, че всяко едно наше необмислено действие може да нарани другия, да го оскърби, да го огорчи. Пък самите ние да се предпазим от това е лесно. Взимайки думите на Симона Петра върху себе си непрестанно да се молим. Така ще бъдем будни и не само не ще нараним ближния, но и себе си ще предпазим от това.
Но огорчението е нужно. Защо, обаче? Защото чрез него виждаме собствените си грешки. А когато осъзнаваме, че грешим ще можем и ние, като Симон Петър да сторим: да паднем на колене пред Господ и изречем словата: Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. И точно в това осъзнаване, в тази горчивина,… Господ няма да ни остави.
Братя и сестри,
Св. Ап. Павел говори за горчивината и радостта. Нека сторим като него – в радостта си да не се самозабравяме и в скръбта си да не изпадаме в униние. Когато успеем да сторим това, тогава ще ни се разкрие и смисъла в апостолските слова: „Аз призовавам Бога за свидетел на душата ми.“ (2Кор.1:23). И чрез Него ще можем да свидетелстваме за себе си. Амин.
