Автор: Протоиерей Павел Великанов
Източник: pravmir.ru
Превод: Силвия Николова
Въпросът за отлъчването от Тайнството Причастие е много деликатен. Разбира се, има цял куп канонични правила по този въпрос. Само че, в съвременната реалност, те са по-скоро ориентир, който помага да се осъзнае тежестта на едно или друго съгрешение, отколкото работещо ръководство за действие.
Веднъж аз станах свидетел на много драматична ситуация. Един свещеник, ръкоположен неотдавна, вече на преклонна възраст, забрани на възрастна жена да се причастява до самата си смърт. Причината за жестокото наказание се оказа бракът й, който беше без венчаване. Възрастта, внуците, десетилетията законен съпружески живот – оказа се, че всички тези фактори не означават нищо за него. Значи, щом не си венчана, живееш в блуд! И по каноните – епитимия. Всичко това стана толкова неочаквано. Без ни най-малко колебание заявявам, че за мен това беше подъл удар по все още назряваща вяра на тази жена. След този случай тя не идваше в храма дълго време, беше изпаднала в силна депресия. Какво ще постигнеш само с една дума? Отлъчили са някого от причастие? И на кого е станало по-добре от това? Кого е приближило към Христос такова нещо? Никого!
Тази тема никак не е проста, а напротив, тя е една от най-важните, които чакат ред за обсъждане в Междусъборното Присъствие (комисия в РПЦ, натоварена да решава проблемите в оперативен порядък, свързани с конкретните нужди на християните, б. пр. ) А именно, това е практиката за налагане на епитимия: как да се научим правилно и целесъобразно да се ръководим от църковните канони при определяне на различните форми на църковни наказания. Самото наличие на такъв въпрос свидетелства еднозначно: сега няма еднозначно разбиране по какъв начин трябва да бъдат приемани каноните в областта на духовното ръководство.
Ако трябва да говорим по ред, преди да бъде отлъчен от причастие, човек трябва да бъде приучен да се причастява редовно. Какъв е смисълът да му се налага отлъчване, когато така и така човекът пристъпва към Чашата един път в годината, дори още по-рядко? Той, все едно, отлъчва сам себе си; за какво му е още едно формално отлъчване? Докато участието в Тайнството на Божественото Тяло и Кръв не стане за вярващите най-главното, най-желаното събитие в живота, ценност значима сама по себе си, според мен, за отлъчване и дума не може да става. Безумие е да се опитваме да лекуваме с гладуване изтощения от глад човек.
Немалко значение има и това, че в съзнанието дори на дълбоко въцърковени хора причастието често пъти се възприема като „награда” или „пропуск” за Царството Небесно. Нещо като своего рода „духовен печат”, потвърждаващ това, че ти си в числото на спасяващите се. И тази „награда”, естествено, трябва да се заслужи, а след това да се ходи с високо вдигната глава: аз съм велик, днес се причастих, вижте всички и завиждайте! … Често пъти такива хора не попадат под действието на съществуващите църковни канони – макар пребивавайки в такова самодостатъчно горделиво състояние, те са много, ама много по-далече от живото и спасителното покаяние, отколкото много грешници по същество. Много често се забравя, че причастието не е награда, а път, инструмент за въздигане на душата, начин за очистване от греховете, за преодоляване на страстите, които не работят механично, а само в съгласие, в съработничество със свободната воля на човека. Наистина, за всичко това се забравя твърде често.
Представете си такава ситуация: стои в гаража шикозен, скъп автомобил. Неговият стопанин го чисти всеки ден, лъска металните му части, мие прозорците, пълни резервоара с бензин до горе. От време навреме сяда зад волана, но не тръгва на никъде. Дори не го запалва! И тази ситуация продължава години. Докато този скъп автомобил не излезе от гаража, стопанинът му никога няма да разбере какви проблеми има машината, може ли въобще да се движи – дали ходовата част не е изгнила, дали акумулаторът не е протекъл и т. н. А наоколо, напред – назад, върви някаква полуразрушена „шестица” (Москвич 6, б. пр.), но все пак, върви! Точно така сега се представя, че честото причастяване е „заради себе си”, а не заради изпълняване на Христовите заповеди – такова е пълненето с бензин без по-нататъшно използване на автомобила.
Ето защо трябва да се помогне на човек да осъзнае, защо трябва да се причастява? Какво се променя в живота му, когато участва в Евхаристията? Самомнението възраства ли? Покачва ли се градусът на ненавист към окръжаващите безбожници и нехристияни? Укрепва ли се съзнанието от собствената изключителност и непогрешимост? Ето за какви състояния, действително, трябва да се отлъчва от причастие, макар и за някакъв срок. Но, тук не е възможно да се приложи нито един канон, ако човек не е извършил някакви тежки, смъртни грехове.
Аз съм се натъквал на ситуации, в които отлъчването от причастие е ставало мощен инструмент за манипулиране от страна на авторитарни духовници. Не е послушало духовното им чедо в нещо, и ето – не трябва да се причастяваш. Разбира се, всичко това би отблъснало някои завинаги, а понякога напротив – би въвело в патологична и много емоционално заредена зависимост от „отчето”.
За църковната община отлъчването, на който и да е неин член от участие в причастяването е огромна трагедия, това направо е беда! Това съвсем не е „частен проблем на отделния човек”. Значи, проблемът е в самата община, в нея катастрофално не достига любов, откритост, разбиране, подкрепа един на друг – ако се допусне ситуация понякога и по някой да бъде изхвърлян от пределите й. Отлъчването не е нещо като „духовна вахта, духовен карцер”. То е свидетелство за неспособността на човека към участие в Божествената благодат, потвърждение, че тоналността на неговия живот толкова рязко се отличава от правилния живот в Христа, че конфликтът е неизбежен, неизбежно е острото противопоставяне между човека и Бога! В такова състояние няма и не може да има никакво взаимно проникване, съработничество между Бога и човека, човек е станал откровен враг на Бога! И това се е случило не поради някакви немощ, поради някаква случайна грешка, а напълно съзнателно и отговорно, в състояние на здрав разум и при приемане на всичко, което следва да произтече от това.
Ако ние обаче внимателно се вгледаме за такива християни, които трябва да бъдат подложени на отлъчване, ние на практика, няма да открием. Да, наистина, може да има хора с редица много тежки, дори смъртни грехове, но за самия човек те са болка в сърцето, тежък камък, който го влачи надолу, дави го, не му позволява да се повдигне нагоре. На него и без това му е зле, той така и така търси Този, Който Единствен може да снеме от него задушаващата тежест на греха. А ние, какво, посичаме го с каноните, за да знае, че е негодник, че е грешник!
… Така ли трябва да бъде?!
Затова и отношението към отлъчването от Божието Причастие трябва да бъде много премислено и отговорно. Трябва да се разбира всякога, заради какво и защо съществува такава духовна практика. В никакъв случай подобно решение не бива да бъде взимано „с лека ръка”, без подробно обяснение защо се налага.
Съвсем различно е, когато ние не допускаме до причастие неподготвен човек, без покаяние, без разбиране на същността на Евхаристията, който никога не се е изповядвал или живее според стихиите на света, а не според Христа. Това не е „отлъчване от Причастие” – това не е нищо повече от отказ от профанация на Тайнството. Когато на пациента му предстои операция на вътрешните органи, а преди нея той е ял, тя не му се прави – това не е „отлъчване”! И, ако към въпросите на телесното здраве се изисква продължителна подготовка, то се изисква още повече по въпросите за здравето на душата и подготовката към Царството Небесно!
