Автор: дякон Ивайло Борисов
Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва.
Иоан. 8:56
Веднъж един наш църковен певец — иначе притежаващ добър глас — споделил пред слушащата го аудитория, че невмите (с които се нотира едногласната музика) били едни и същи още от времето на преподобни Роман Сладкопевец, т.е. от 6 век, та до днес.
Дали това е вярно?
Разбира се, че не.
Невмената нотация, която ползваме днес, е от някакви си близо 200 години. Така че, драги, има разлика от 2 до 15 столетия, и то немалка.
Византийските невмени нотации имат свой исторически развой.
Вероятно те произхождат от т.нар. екфонеза, която е тържествено четене на текстове от евангелията, апостолските послания и паримийниците. И макар че някои музиколози предполагат, че тази екфонетична нотация произхожда най-рано от края на 4 — началото на 5 век, то запазените ръкописи са от периода 8-15 век.
Във византийските невмени нотации могат да бъдат разграничени следните четири стадия, които представяме накратко:
- Палеовизантийски нотации(10-12 в.) — те невинаги определят точно интервалите.
- Средновизантийска нотация(от около 1150 до 1400 г.) — нейните знаци имат точна интервална стойност.
- Късно- и поствизантийска нотация(от около 1400 до около 1818 г.) — в състава ѝ влизат и т.нар. големи ипостази, имащи основна мелодическа функция, включваща различни характеристики като ритъм и изразност на мелодиката.
- Хрисантова нотация(от 1818 г. до днес). [1] Хрисантовата нотация, носеща името на духовника от Константинополската патриаршия архимандрит Хрисант (по-късно Дирахийски митрополит), е опростен вариант на поствизантийската. Трябва да споменем, че Хрисант е ползвал и теорията на западноевропейската музика.
Както може би забелязахте, не само че нотациите са добивали нови характеристики във времето, но и първите им познати ни форми са датирани доста по-късно от времето на преподобни Роман.
За преподобни Роман знаем, че е бил прекрасен поет, автор на църковно-музикалните произведения кондаци. [2] (Нека споменем, че това, което днес пеем като кондаци, е много малка част, вид отломка от някогашните творби на преп. Роман).
С помощта на каква нотация е нотирал преподобният — дали с подобна на древногръцката буквена нотация, дали с друга — не бих могъл да ви отговоря.
Повдигнатият в началото въпрос засяга и една друга важна тема — тази за нуждата както от практиката, така и от теорията. Включително в областта на църковната музика.
Защото, да, певците изпълняват химните, но музиколозите пък разясняват мъчно достъпни теоретични постулати, без които и практиката донякъде би била сляпа. Разбира се, и това — музиката да се разглежда чисто теоретично — би я осакатило.
Чувал съм различни мнения — практиците-певци понякога неглижират труда на теоретиците, а пък последните гледат на изпълнителите като на по-незнаещи от тях.
Разбира се, и двете мнения са едностранчиви, а всяка едностранчивост изкривява действителността.
Има и един друг момент в разказаната от мен история — вероятно певецът, за когото споменах в началото, е бил воден от онази „благочестива“ представа, че в Църквата нищо не се е променило и не се променя във времето.
Както споменахме, всяко живо нещо търпи промени, като това не означава автоматично промяна в същността му. Различни са историческите форми, които я обличат. Развитие търпи и иконописта, и богослужебният език, и нотацията, с чиято помощ записваме литургичните произведения. Това идва да ни каже, че не всяко ново нещо по презумпция е лошо.
Да смяташ, че нотацията по времето на преподобни Роман е била същата като сегашната, е като да мислиш, че в катакомбите от първите столетия на новата ера, които са приютявали преследваните християни, Христос е изобразяван не като скромен пастир (срв. Иоан. 10:11-16), а като величествен Вседържител.
Представете си например какво би станало, ако музиката би спряла своя ход след смъртта на такъв гигант като Йохан Себастиан Бах, за когото Бетовен казва: не поток (името Бах е с това значение), а океан? Бихме се лишили от ред прекрасни произведения на музикалното изкуство, чиито корени са положени в безпределното.
Същото, и в още по-голяма степен, е валидно и в сферата на църковните изкуства и всичко свързано с тях. Те са живи, могат да се променят, да се преформатират според конкретната действителност, без от това да губи същността им.
Друг важен извод от разказаната случка — трябва да бъдем внимателни, когато изказваме мнение. Защото в такива случаи особено когато са съпроводени с непоколебима самоувереност, тези „експертни“ мнения биха били не само подвеждащи, но и гротескни.
Едно е сигурно — преподобни Роман се е радвал и се радва на всяко стойностно църковно-музикално дело, което продължава неговия неуморен труд; дело, „в чиито жили тече и неговата кръв“. Защото то сочи по посока на Мястото, чийто обитател е самият светец.
Бележки:
[1] Срв. Флорос, К.,Въведение в невмознанието.Средновековни нотни системи.С.,2006, с.21-24.
[2] Срв. Пандурски, В. Преп. Роман Сладкопевец. Из историята на църковната химнология.//ГДА, т. 11 (37), 1961-1962.
