От какво се изморява свещеникът

Автор: игумен Нектарий (Морозов)
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

У хората, които са далече от Църквата, а понякога и у онези, които определят себе си като православни, възниква недоумение: за какво получава пари свещеникът? Що за труд е това – да помахаш с кадилницата няколко пъти в седмицата? С какво всъщност се занимава свещеникът и от какво се изморява? Предлагаме ви поглед към проблема отвътре.

Тъй като дълги години чета лекции по „Практическо ръководство за пастири” в Саратовска духовна семинария, поради характера на даденото ми послушание всеки път ми се налага – подробно и обширно – да разказвам на студентите в Семинарията за това, в какво се състои „работата” на свещеника, нейните особености и нюанси, скърби и радости, трудове и почивка от тях. И изведнъж се усетих, че мисля следното: добре би било, макар и в много съкратен вид, да разкажем това на външните хора, незапознати с нашия пастирски живот! На същите тези хора, за които свещеникът, по негласното мнение на всички, е безделник и тунеядец, който измъква и последната копейка от нищожната пенсия на доверчивите бабки и майсторски „обработва” потенциалните спонсори за предмета на поредното пожертвование.

След това си помислих: а струва ли си? Нали ако човек поне малко се интересува от живота на Църквата – дори не като приятел, а като недоброжелател, не може съвсем да не знае в какво се състои пастирското служение. Или пък може? Може, разбира се. Но аз предпочитам да кажа няколко думи не толкова за това служение като такова, колкото за нещо друго, принципно близко до него. За това от какво се изморява свещеникът.

Преди всичко ще отбележа, че в наши дни характерни черти на добрия пастир на практика винаги са лицето, носещо на себе си печата на многоразлични и многообразни грижи, и синдромът на хроничната умора, следствие от това многоразличие и многообразие.

Допускам, че има отци с изключително крепко телесно здраве и безкрайно устойчива нервна система, но лично на мен рядко ми се е случвало да срещам такива. А и самият аз не съм такъв, така че темата ми е истински близка. И така, какво изморява свещеника, какво го довежда до този синдром?

Каквото и послушание да се възлага на пастира, при всички случаи негова главна грижа остават хората – повереното на неговите грижи паство и тези, които могат да се влеят в него, а могат и да останат извън пределите на църковната ограда. И първият, най-важният труд е работата с тези хора. Но, разбира се, преди всичко служенето на Божествена литургия и изобщо извършването на богослуженията.

На пръв поглед, има ли нещо сложно и изморително в това? Напротив, богослужението трябва да бъде за свещеника източник на сили и енергия, така необходими за цялостната му дейност. И то е такова. Само с едно малко, но много важно „но”.

Когато бях още послушник, слушах разказа на един добър, опитен игумен от братството на лаврата, който малко преди това се беше завърнал от село в една от северните области на нашето отечество, където гостувал по време на отпуск, и където му се наложило да послужи на храмовия празник, замествайки в местния храм заболелия настоятел.

– Знаеш ли – казваше той – чета молитвите, произнасям възгласите, а се чувствам така, сякаш се провирам през гъста гора. Обръщам се, за да благословя, а хората ме гледат с искрено неразбиране на ставащото. И целият им интерес е съсредоточен върху казана с осветената преди литургията вода. Те и преди това биха се нахвърлили на него, но аз категорично им казах, че преди отпуста на литургията няма да позволя да черпят вода – иначе никой нямаше да остане на службата. Отслужих, причастих се, събличам се, а състоянието ми е такова, сякаш са ме били с пръчки по цялото тяло… Разглезила ни е Лаврата с енориаши-молитвеници!

Може би някой наистина ще си помисли: „Какъв разглезен свещеник! Какъв изнежен… Ако го бяха били с пръчки, щеше да каже същото”. А между другото в този малък разказ като в капка вода се отразява главното, което може да бъде източник на умора за свещеника. Това никак не е просто – да се молиш за всички, които са в храма, да бъдеш двигател за композицията, чиито колела на вагоните са почти блокирани. Разбира се, различните свещеници имат различни усещания: „били са ме с пръчки”, „разтоварвал съм вагон с тухли”, но това зависи единствено от индивидуалните им особености. А същността е, че си носил всички върху себе си.

Разбира се, в една вече оформена, благоустроена, задружна енория, състояща се от истински църковни хора, всичко е съвсем различно. Само че най-често ти се налага да започваш – особено в такива, селски храмове, не от нулата, а от под нулата. Добре помня един наш съслужител, когото през Страстната седмица изпратиха в една новооткрита селска енория. Сам привел в ред занемарената църквичка, почистил, изпекъл просфори, подготвил се за службата и ето, дошла първата Пасха.

– Христос Воскресе! – радостно поздравява той хората, дошли в храма.

– А те го гледат, и в очите им се чете въпрос:

– Е, и? Какво следва по-нататък?

Оставало само сам да си отговори:

– Воистину Воскресе!

След такъв празник ще се чувстваш недобре, ще ти се наложи да полегнеш. Наистина.

Кой не помни образа на добрия пастир, който отива да намери тази една-единствена заблудена овца и я носи обратно на раменете си? А тя не е толкова лека. А ако не е само една? И ако отново трябва да я носи върху себе си?

Как става това на практика и защо върху себе си?

Ето, да вземем за пример кръщението. С кръстниците и родителите сме провели редица огласителни беседи, те са ги… изтърпели. Но на кръщението са дошли не само те, а и техните роднини и приятели, все невъцърковени хора. Един час в храма за тях е подвиг, при което, съдейки по всичко, непосилен. Те се преместват от крак на крак, гледат на всички страни, мъчат се. В началото свещеникът се е обърнал към тях със слово, в което накратко е говорил за това, че кръщението е не някакво частно събитие, а празник за цялата Църква, и те сега я представляват; призовал ги към молитва. Но… думите му не са намерили благодарни слушатели.

Разбира се, той може просто да „изчете” и „изпее” това, което се полага, но съвестта му ще бъде ли спокойна? И свещеникът се моли – отново за всички присъстващи, не само за невръстния младенец в бяла дантелена ризка, но и за всички останали младенци – големи на възраст и съвсем неразумни. И след това го обзема същото чувство на страшна умора и изнемогване.

Всеки от нас познава тази удивителна разлика – между „такова” кръщение, и другото – когато кръщаващият се и малкото негови близки улавят всяка дума от молитвата, откликват на нея със сърцето си, участват и съпреживяват. Това не се случва толкова често, колкото би ни се искало. И работата не е в това, че пастирът е небрежен и не иска да „оглашава” както подобава. Просто хората са толкова немощни духовно, истински овчици…

А изповедта… Това може би е най-трудното. И проблемът не е в това, че на свещеника всеки път му се налага да слуша само „всекидневни грехове”, но и действително тежки грехове – такъв е светът, в който живеем. И слава Богу, че хора с такива грехове се решават да дойдат в храма, за да се освободят от това страшно бреме! Умората от това е естествена и законна. Но и тя е „яка”, защото не само ангелите на небесата се радват на покаянието на грешника, а и пастирът му се радва, особено когато вижда, че то е истинско – искрено и дълбоко.

Но ако то е „дежурно” покаяние, без съкрушение, без желание да се промениш, да станеш по-добър, свежда се само до констатиране или дори до някакво странно недоумение на „каещия се”: „Ето, това може би е грях, а може и да не е… всички живеят така”… Тогава пак изпитваш усещането, че носиш товар на гърба си. Както и тогава, когато след всяка казана дума човекът те гледа и чака: няма ли да се справиш с неговите грехове вместо него, няма ли да решиш този проблем вместо него – да направиш така, че той да не греши повече? Нали той няма сили да се бори.

Тук вече не говоря за хората, пристъпващи към изповед не със „списък с грехове”, а с молба: „Направете нещо за мен…”. И колкото и да се мъчиш, не можеш да им обясниш, че ти ще „направиш” нещо – ще се помолиш, ще посъветваш, но главното трябва да направи самият човек, в очите на молещия те се чете само тъга, която, както изглежда, е на път да изпълни и твоето сърце…

… И още, свещеникът понякога се изморява и дори унива, когато вижда как и неговите постоянни енориаши, с които заедно са отпразнували не една Пасха и не едно Рождество, с които са изяли не само десетки козунаци, но и сто кила сол, тъпчат на едно място, препъват се, падат, вместо да вървят напред. Такова униние е несправедливо, но какво да говорим, има го и него.

А след службата идва ред на требите. В различни домове, апартаменти, болници, дори и на улицата, на гробищата. И свещеникът пътува от единия край на града до другия с куфарчето и епитрахила на шията със смешно издуващата расото на гърдите чанта с дарохранителницата. И един гледа на него така, друг иначе, трети го обижда, четвърти полугласно изрича: „Ако можех, щях да го убия!”. Разбира се, това е в случай, че свещеникът не притежава личен автомобил – този незаконен разкош. Впрочем, за какво му е той на него, безделника и тунеядеца?

Навярно за никого не е тайна, че ако свещеникът е настоятел, то волю-неволю му се налага да усвоява всевъзможни допълнителни професии – става по малко администратор, финансист, ръководител на строеж. Затова стопанството често остава занемарено, имащо нужда от много грижи; разбира се, тук не говорим за случаите, когато се налага да се започва да се строи от нулата.

На пръв поглед такава многофункционалност е нещо много добро. Хубаво и интересно. Само дето на самия него му се налага да бъде „практикуващ свещеник”, за да узнае от опит до каква степен всички тези „допълнителни дейности” реално пречат на пастира в неговото служение.

И не само защото му отнемат време и сили, а и защото е трудно, когато в главата и в душата ти е пълен хаос: дългове към строителите, които всеки момент са готови да си тръгнат, тухлите, с които са те излъгали, са некачествени, заплатата на сътрудниците, която и бездруго не е висока, отново се бави… И наред с това – изповеди, служби, треби. И в крайна сметка, нещо страда. Нещо… А свещеникът със сигурност страда, разкъсвайки се между едното и другото.

Отделна тема са спонсорите и благодетелите, за които светските журналисти толкова обичат да пишат иронично. И изобщо – „намирането на пари”. Ако някой мисли, че това е лек и радостен труд, то такъв човек просто трябва да бъде взет на работа – нека сам се труди, да намира пари, а ние ще му дадем заплата. Заплатите са малки – нека всеки получава процент от всяко пожертвование, стига да ни освободи от тази нужда. Само че това, за съжаление, е утопия, неизпълнима и нереална.

От спонсор до спонсор има разлика. Църковен човек, енориаш, имащ свой бизнес и жертващ за храма – и това се среща, но много рядко. А къде-къде по-често свещеникът ходи – понякога по препоръка, понякога наслуки – по офиси и кабинети, пише писма, изпраща ги и пак ходи. След това го отпращат, понякога вежливо, друг път не толкова. Понякога правят интересни делови предложения:

– В общи линии, разбирам вашата нужда. Колко, казваш, трябват за куполи? Петстотин хиляди? Не, мога да дам само сто и петдесет. И знаеш ли какво, сега алтруисти няма. Аз също трябва да имам някаква полза.
– ?
– Искам да ме дадат по телевизията с този, как му казват… вашия Владика, и той да каже добри думи за мен. Не забравяйте и грамотата.
Друг път – още по-интересни, а и какво да разказвам, душата ме боли. Живот!

А след такъв поход отново се чувстваш, ако не пребит, то най-малкото като някакъв аферист, който все ходи и търси да измъкне нещо за разни свои нужди. И често само разбирането, че те не са свои, а църковни, че храмът е зад гърба ти и хората са в него, ти помагат отново да вървиш. Случва се и иначе, разбира се, попадаш на съвсем други хора, но това вече го приемаш като чудо и благодариш за него – на Бога и на самите тях…

А за тези, които имат нужда от твоята помощ, може да се напише цяла отделна статия. Ако си истински свещеник, те никога не свършват. Те идват при теб със своята скръб, болка, беда, идват с духовна и материална нужда. И ти правиш всичко възможно, за да им помогнеш. Духовно – което в действителност е по-просто. Защото този, който търси духовното, като правило, е готов сам да направи нещо, макар и малко. А който се намира в беда и няма никакво разбиране за нейните дълбоки причини и никакво желание да вникне в тях, и дори няма вяра, а само казва: „Направи нещо, ако можеш”?

Ето, ти си и импровизиран социален работник, и участъков лекар, и сам си спонсор – пак в едно и също лице. Само че с не особено висок КПД, защото той не ти стига за всичко. И от това също така страшно се изморяваш – от това, че си нужен, а не ти достига. Помагаш някак си на бездомника да получи паспорт, лекуваш го от… различни болести, такива, каквито в приличното общество не се и споменават, а на другия ден някой го пребива с бутилка по главата и ти дори не можеш да го опееш, вече са го погребали без теб…

… Но аз, изглежда, се увлякох. Исках само сухо и накратко да изложа от какво може да се изморява съвременният пастир, а то премина в някакво оплакване… Изглежда темата е болезнена. Или умората се е натрупала. Или ти се е приискало да споделиш, тоест да споделиш умората си с някого. А и ние я споделяме едни с други – армия от уморени безделници и тунеядци. И поради това много добре се разбираме помежду си: нали знаем кого какво го боли и защо.

Разбира се, грях е да роптаеш срещу каквото и да било, в действителност ние сме много щастливи хора. И Господ за малкия труд ни утешава така, че никакви други утешения не са необходими, и наоколо има море от забележителни хора, и смисълът и целта на живота са пределно ясни, и самият живот толкова често ни се разкрива като истинско чудо.

Затова и оплакването не е оплакване, а най-обикновен разказ. В по-голяма степен, тук ще се повторя, предназначен за външните. Може би някой ще се вгледа в него и ще види в нашия живот нещо достойно – не, не за уважение, а поне за приемане. Може би няма да изглеждаме толкова ненужни, не принасящи полза на никого и, в крайна сметка, нищо неправещи ленивци? Дай Боже, да е така.