Автор: Ивайло Борисов
По случай Световния ден на здравето — 7 април
Не бихме сбъркали, ако кажем, че човечеството в своята целокупна история се е стремяло да намери отговора на един важен въпрос, а именно — как да запазим здравето и живота си?
Независимо от историческите периоди и техните характеристики човекът е търсел начин за лечение на болестите си, стремял се е към това да продължи живота си по-безболезнено. Доказателство за това е многовековният ход на медицината в различните ѝ проявления — древноегипетска, древногръцка, средновековна, медицина през Възраждането и т.н. до ден днешен. Имената на хора като Хипократ (наречен „баща на медицината“) [1], Гален [2], Авицена [3] са станали символ на висок лекарски професионализъм и отговорност към човешкото здраве.
На страниците на Стария Завет имаме засвидетелствано отношение към лекарското изкуство. В гл. 38 на книгата на Иисус, син Сираков четем: „Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар. Знанието на лекаря ще възвиси главата му и между велможите ще бъде на почит. Господ е създал от земята лекарства и благоразумен човек не ще ги пренебрегва…“.
Във връзка с изложеното ми се ще да зададем въпроса — дали нашето телесно и психично здраве зависят от нас самите, от обкръжаващите ни хора и отношението им към нас, от помощта на лекарите, или от друг фактор? Влияят ли изброените и на продължителността на живота ни?
Нека обаче зададем посочения въпрос не на някой лекар, убеден в съществуването на свръхестественото, а на един известен „непрофесионалист“ — Волфганг Амадеус Моцарт.
Какво би отговорил той според вас?
Може би някои, водени от хипотезата за лечебната сила на Моцартовата музика, биха предположили, че отговорът на композитора не би бил лишен от доза тщеславие и егоцентризъм. Не забравяйте обаче максимата, че когато мъдрецът сочи Небето, само глупакът гледа пръста му.
Нека дадем думата на г-н Моцарт, чиито слова откриваме в негово писмо, писано на 3 юли 1778 г. в Париж, до намиращия се в Залцбург негов баща. В това писмо Моцарт разказва за тежко боледуващата си майка. Между обясненията за болестта и лечението ѝ разтревоженият композитор пише: „Аз смятам, и никой не би могъл да ме убеди в противното, че нито лекар, нито човек, нито нещастие, нито случай могат да дадат живот на човека или да го отнемат, а само Бог [4] — а всички те са само инструменти, които Той предимно използва…“. [5]
По-нататък в писмото си Моцарт отбелязва и това, че когато дойде часът на хората (смъртният), никакви средства не могат да помогнат — те по-скоро приближават смъртта, отколкото да ѝ противодействат.
Вижте колко истина, какво практическо богословие и упование в Твореца струи от тези редове. Думи, написани от ръката на човек, под която са родени шедьоври на музикалното изкуство. Сещам се за мой познат, религиозен човек, който обаче не вярваше, че Моцарт би могъл да наследи рая, тъй като е имал връзки с масонството (което по онова време, трябва да подчертаем, доста се е различавало от днешното). Дано моят познат прочете въпросните редове от епистоларното наследство на композитора.
Сега обаче смятам да продължа с въпросите не към Моцарт, а към почитаемата аудитория — колко от нас, които претендираме за непоклатима вяра в Небесния Отец, в моментите, когато ни постигнат скръб и болести, бихме имали неговото мъжество и упование в Божията воля? И колко биха разчитали на Него с такава увереност?
Често в моменти на изпитания, свързани с нашето здраве и това на близките ни, ние дори забравяме да призоваваме името на Твореца, сякаш се чувстваме спътници на уплашените апостоли в разлюляната сред вълните на Генисаретското езеро ладия (срв. Лука 8:22-25).
В друго писмо от същия 3 юли 1778 г., писано до абат Йозеф Булингер, Моцарт съобщава за смъртта на майка си. От писмото разбираме, че 22-годишният композитор нарича деня, в който тя умира — „най-тъжния в живота ми“. Там можем да прочетем и следните слова: „Когато опасността бе близо (опасността от смъртта), аз просих у Господа само 2 неща, а именно щастлив смъртен час за майка ми, и след това — сила и мъжество за себе си — и милостивият Господ чу молитвите ми, и ме дари с тези две милости в най-голяма степен.“ [6]
От това писмо на гения се убеждаваме във вярата му, че Бог лекува не само телата на хората, но Той също така дава и душевното равновесие и силата да преодоляваме непосилните трудности. Ненапразно една от молитвите в св. Православие започва с думите: „Владико Вседържителю! Ти си лекар на душите и телата…“.
Разбира се, настоящият текст в никакъв случай не си поставя целта да пропагандира недоверие в лекарската професия и медицината, а само обръща внимание на една колкото невидима, толкова и съществена част от нея — помощта на Бог.
Ще ви разкажа един епизод от детството на мой близък свещеник. Когато бил 2-годишно дете, му се спукал апендиксът, получил и перитонит. Тъй като това се случило през нощта на село, се забавило откарването на детето в болница в града. В градската болница казали на родителите му, че много са закъснели, но ще направят всичко възможно. През цялата нощ майката на бъдещия отец се молела на Бог синът ѝ да оздравее. По някое време тя заспала. В съня си тя чула глас, който казал: „Не докторите са тези, които ще кажат дали синът ти ще бъде жив. Аз съм Бог, не се притеснявай. Аз ще държа ръката на опериращия хирург.“ И така детето било успешно оперирано.
Между светиите има немалко лечители, които Църквата почита не само като просияли в святост, но и като лекари и застъпници пред Обдарилия ги с таланта да бъдат в услуга на хората. Такива например са светци като евангелист Лука, мъченикът Пантелеймон и св. Лука Войно-Ясенецки. Истинска медицина без братско отношение към човека е поставена на фалшива основа. Един от постулатите в медицинската клетва на прославения хирург и духовник св. Лука Войно-Ясенецеки (†1961) например гласи: „Задължавам се да лекувам всякакви опасни болести дори с риск за собствения живот.“
През 2021 г. Вселенската патриаршия учреди празника Събор на всички свети Лекари, който ще бъде честван всяка година през октомври. Празникът отбелязва приносът на медицинската наука и лекарското служение на човечеството.
Нека обърнем внимание и на един друг факт във времето, когато майката на Моцарт умира от треска едва на 57 години (втората половина на ХVIII в.), медицината не е била на много високо ниво — много от болестите например са лекувани с кръвопускане. Отчитайки съвременните достижения на медицината, няма как да не отбележим, че Бог се грижи и за развитието на медицинското изкуство, като благославя надграждания във времето човешки труд — една истинска синергия между Бог и Неговото творение човека. Мисълта ни се насочва към това, че Творецът може да удължава продължителността на земния човешки живот, зачитайки благородния труд на професионалистите, посветили живота си на това да изнамират по-ефикасни методи на лечение.
През 2020 г. се появи информация, гласяща, че руският диригент Владимир Спиваков препоръчал като част от профилактиката срещу коронавирус и други инфекциозни заболявания слушането на Моцарт и италианска опера. Не зная до каква степен твърдението на именития диригент кореспондира с истината, но считам, че с цитираните по-горе негови думи Моцарт ни казва нещо ценно. Нещо засягащо всички ни — лекари и пациенти, здрави и болни — здравето и животът на всеки един от нас зависят най-вече от нашия общ Отец. Или както е отбелязано в един от най-древните християнски химни „Свете тихий“ („Тиха светлина“) — „Сине Божий, Който даваш живот, достоен си да бъдеш възпяван с приятни гласове. Затова и светът те слави.“ От запазените слова на виенския класик разбираме, че не само композиторското му творчество, но и разсъжденията му по повод здравето и живота на човека са прослава на Бога.
Бележки:
[1] Хипократ (460 — 370 пр.н.е.) e най-прочутият лекар на древността.
[2] Гален е древноримски лекар, хирург и философ от източната, гръкоезична част на Римската империя.
[3] Авицена (980 — 1037) е средновековен персийски лекар, учен и философ.
[4] Интерес представлява фактът, че в писмата си Моцарт пише думата „Бог“ с малка буква. Въобще композиторът се е отнасял доста свободно с използването на главни и малки букви, но примерно думата „Музика“ винаги е писал с главна буква. Авторът на статията се придържа към правилното изписване на съществителното „Бог“, както и на местоименията като „Той“ и „Себе Си“ с главна буква.
[5] Моцарт, В. А. Полное собрание писем. М., 2006, с. 131-132.
[6] Пак там, с. 135.
