ОТ МРАКА КЪМ СВЕТЛИНАТА

372 0

Автор: архим. Петър Вризас

Източник: pemptousia.com

Превод: Пламена Вълчева

Спасението не зависи от изпълнението на закона. Дори чудесата не могат да гарантират, че ще видим деня Господен. Не чрез чудесата се спасяваме. Онова, което ни спасява, е личната ни връзка с Христос. Тълпи народ обкръжавали Господа и мнозина искали да Го докоснат, защото от Него струяла праведност, която носела изцеление. При все това само неколцина се изцелили, а още по-малко  чули думите Му: „Твоята вяра те спаси, иди си смиром” (Лук. 6:50). Спасението, за което говори Христос, не е само телесно изцеление. Спасението е вярата, водеща до живо общение с Този, в Когото вярваме. Светата Църква ни предоставя много възможности да се докоснем до Бога, ала ние трябва да се стремим към това по начина, по който тълпите от Евангелието желаели да Го докоснат. Нека Господ ни опази и да не допусне да си отидем от този свят, без да сме влезли в живоносен досег с Него, защото би било трагично, ако позволим  съприкосновението ни с Бога да се наруши било поради небрежност, било поради високомерието на ума ни, или поради множеството наши грешки.

Първото необходимо условие, за да стане възможно това съприкосновение, е Божията милост. Както виждаме в Евангелието, ако Христос не беше слязъл от планината, тълпите нямаше да Го открият, нито да се докоснат до Него (срв. Лука 6:17). Това слизане е символ на Неговото по-голямо слизане в света от лоното на Отца.

Едно друго условие, което може да изиграе решаваща роля за съприкосновението ни с Бога, е начинът, по който Го доближаваме, и Евангелието ни дава образци в лицето на благодарния прокажен, на слепеца, на жената хананейка, които доближили Христос със смирена вяра, „без никакво основание за надежда”. Превъзходен образец е кръвоточивата, която се докоснала само до крайчеца на одеждата Му, но имала смирен дух и намерила изцеление чрез своя досег с Неговата божествена сила.

Спасението е живото общение с една жива Личност, Христос, и това общение се превръща в просветление, което ни разкрива две неща. Първо, разкрива ни Неговата любов, която е абсолютна, безгранична и съвършена. От друга страна, ни разкрива изопачения образ, в който се облякохме след нашето падение. Нуждаем се от тези две гледни точки, за да имаме такова съприкосновение с Христос, каквото виждаме при слепеца. Нуждаем се едновременно от отчаяние (поради действащия в нас закон на греха) и от пламенна ревност (за закона на Божията благодат). Ако отчаянието ни преобладава, ние се отделяме от Бога и погиваме. Нуждаем се от такова отчаяние, което да произведе в нас обилни сълзи и молитва като силен вик към Бога. Нуждаем се от онова отчаяние, което свети Софроний Атонски нарича „харизматично”, и което ще породи в сърцето ни молитва, съпроводена със „силен плач и ридание”.

Нашата жива връзка с Христос е връзка на любовта, а любовта никога не бива удовлетворена в този свят. Колкото повече светиите  се приближавали до Бога, толкова повече осъждали себе си. Това е свойство на божествената любов: този, който я има, копнее да страда за Възлюбения. Друг деликатен момент е, че ние не трябва да търсим досег с Бога, за да получим нещо. Трябва да Го желаем като личност. Разбира се, след този досег Господ често дава на човека изцеление, както и други дарове, ала ние трябва да се стремим не към дара, а към Подателя на дара. Господ казва: „Трудете се не за храна тленна”, а за делото Божие, което е „да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил” (Иоан. 6:27-29). Това е Божието дело, чрез което се благославят всички останали наши дела.

В Евангелието виждаме, че Христос се отнесъл с голяма почит към човека: не само му дал изцеление, но и го издигнал до нивото на Своята Божествена воля, като го направил Свой съслужител на лозето Си. Успоредно с извършването на чудеса Христос се трудел над сърцата на Своите ученици. А слепецът станал Негов съработник в делото, за което Той бил дошъл. Когато слепецът попитал хората какво е това, „обадиха му, че Иисус Назорей минава” (Лук. 18:37), а той вместо да се провикне „Иисусе Назорее”, се провикнал: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме” (Лук. 18:38): с това засвидетелствал вярата си, че Иисус е Месията, наследникът на Давидовия престол. Изцелението на слепеца е последното чудо, което Господ извършил преди влизането Си в Йерусалим, и той станал Негов съработник, понеже усилил вярата на учениците в навечерието на Христовите страдания, когато тя щяла да се разклати.

Слепецът бил един беден просяк, стоящ край пътя, един истински представител на цялото човечество: беден, болен, безпросветен, отхвърлен от света. Ето защо успял да влезе в досег с Христос, Който се явил като странник, за да ни спаси. Слепецът се обърнал към Христос с една фраза, с една „молитва-стрела”: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!”. И в нея събрал всичката си болка, всичкото си огорчение от  сънародниците си юдеи, но и всичката си надежда. Ала макар слепецът да викал по този начин, Бог оставил хората да го смъмрят и да се опитат да го спрат, но „той още по-високо викаше” (Лук. 18:39). Чрез това ние биваме насърчени да не изпадаме в малодушие, когато се обръщаме към Бога, а смирено да настояваме в молитвата, както станало в притчата за неправедния съдия и вдовицата. Когато Христос се спрял и го попитал: „Какво искаш да ти сторя?”, той не губил време в приказки. Многословната молитвата е присъща за душевния човек. Той просто казал: „Господи, да прогледам”. Както съществува естествено раждане и естествено зрение, така съществува и духовно раждане и духовно зрение, чрез което Христос — Светлината на света — ни просвещава. Слепецът получил двойно изцеление — на тялото, но в по-голяма степен на душата. Виждаме това от начина, по който приел този дар: веднага тръгнал след Христос, славейки Бога. А  думите, с които умолявал Христос, по-късно се превърнали в молитвата, която днес наричаме Иисусова, и чрез нея се извършва едно от най-големите чудеса в цялото творение: съединяването на човешкото сърце с Христовия Дух.