ОТ САМОТА КЪМ ОБЩЕНИЕ

226 0

Автор: о. Спиридон Василакос

Превод: Константин Константинов

От самота към общение. Специална тема, която вълнува всеки човек. Много пъти сме установявали, че самотата ни плаши. Тя е събитие, което плаши човека. Много пъти чувам хора, които казват, че не искат да останат сами. Или не могат да живеят сами. Самотата се е превърнала в терорист спрямо живота на човека. Заслужава си да видим какво е самотата, какво я е породило в човека, как той е загубил общението и е изпаднал в състоянието на самота. Заслужава си да видим формите на самотата, в които днес човекът живее, и как чрез здрава и напоена от благодатта на Бога самота той може да влезе в истинно и реално общение и с Бога, и с човека.

Откъде гледаме реалността? Кой е зрителният ъгъл на живота ни? Това е важен въпрос. Откъде гледаме Бога, човека, живота си, себе си? Ако видим мястото и състоянието на душата си, тогава ще разберем и видимата реалност.

Адам живее на планетата и тя е негова. Една планета — рай, защото Божията любов само рай твори и е сътворила човека като рай, независимо че неговият крах и грях превърнали този рай в ад. Планетата била рай. Всичко, което Божията любов докоснала, е рай, а всичко, което егоизмът докосва, трансформира този рай в ад. Обезобразява го в ад.

Бог вижда Адам, който е чудо в друго чудо — творението, вижда един рай — човека в друг рай — планетата и казва: „Не е добро за човека да бъде сам“.

Бог видял Адам от мястото на любовта, видял неговата самота и поискал да я умъртви. Любовта видяла, че човекът не може да бъде сам; че трябва да живее в общение, както Отец, Син и Свети Дух. Любовта видяла, че човекът трябва да се раздава, да излезе от себе си и да се отдаде. Любовта видяла, че човекът трябва да влезе в общение, за да може да продължи да се наслаждава и да вкусва божественото общение. Защото Адам в рая трайно се причастявал — всичко било лъжичка и той се причастявал с Божията любов и благодат. Затова св. Григорий Богослов, виждайки Тайната вечеря, казва, че тук човекът се причастява с второ причастие. Втори път се причастява. За първи път се причастил при своето сътворение. Падението било загуба на любовта и прекъсване на общението (причастяването). Чрез падението човекът се самоосъдил на самота, откъснал се от другия човек, след като се откъснал от Бога.

Да видим Адам преди падението. Той не вижда в Ева някой друг човек. Да гледаш другия и да виждаш собственото си аз — това е истинско общение и единство. Адам вижда Ева и казва: „Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми“. Тоест другият съм аз. А след падението хвърля по нея камъка на отказа от своята отговорност: „Тя е виновна!“.

Човекът живял в общение, в богообщение, живял това пълно общение и с другия човек, и с цялото творение. Той общувал с всички и с всичко. И внезапно чрез падението, прекъсвайки общението с Бога, се откъснал от всичко и останал сам. След падението, когато Бог доближил Адам, където допреди Неговото доближаване било празненство за него, сега внезапно чувствал страх и казал: „Чух гласа Ти в рая, и ме достраша“. Той загубил общението, връзката била прекъсната, откъснал се и се автономизирал. Затова първата рожба на самотата е страхът. Страхувам се да не остана сам. Страхът е рожба на самотата. Самотата усилва страха, който не позволява на човека да остави егоистичната си самота и да влезе в смирено общение с Бога и с ближния.

Бог виждал Адам от мястото на любовта. Искате ли да видим същото място? Христос върху Кръста — това е мястото на Бога, Той не променил мястото Си, човекът променя мястото си и маските си. Бог е същият и има същото отношение към човека. Христос от Кръста, от мястото на любовта милва, прощава, оправдава и казва на Майка Си: „Ето Сина ти!“. Било изключено да остави Майка Си сама. Когато си на висотата на любовта, на Кръста, изцеляваш самотата на другия.

Бог от височината на любовта вижда Адам и казва: „Не е добре да бъде сам”. Христос от Кръста вижда Майка Си, Девицата, и я предава на девствения ученик, за да не е сама. И преди Разпятието казва на учениците Си: „Няма да ви оставя сираци“. Тоест сами. Бог не оставя човека сам, но когато той се отдалечава и откъсва от Бога, се самоосъжда на трагична самота, която постоянно поражда страха в живота му.

Ние от кое място гледаме? Бог гледа от мястото на любовта. Кой е зрителният ъгъл на живота ни? Аз гледам през егоизма. Но мога ли да видя реално през егоизма? Не. Така от момента, в който не виждам другия и той за мен не съществува, аз го осъждам на самота, както и себе си. Виждам другия от мястото на страстта ми, но страстта ми не вижда другия човек, а своето задоволяване. Гледам от мястото на моята полза. Ползата ще види човек? Не. Човекът ще види какво има в джоба си, в банката. Виждам само себе си и не желая истинското общение с другия, което ще умъртви самотата и страха от нея, не желая другия, а това, което притежава и чрез което аз ще задоволя страстта си и ще нахраня егоизма си.

Трябва да гледаме от зрителния ъгъл на любовта — същинската любов, вселюбовта. Бог вижда човека и става храна, става Всичко, за да не бъде човекът сам. Това е поразително. Христос стана Всичко, за да не остане човекът сам. Нека си припомним онзи бляскав и показателен текст на св. Йоан Златоуст, където Христос казва „Аз съм Баща, Майка, Лоза, Кръст”. Станал всичко, за да не бъде човекът сам. В тази тайна на Боговъплъщението виждаме, че Бог стана стана Човек, за да изпълни трагичната празнота на човешката самота, която е равносилна на ад. Много пъти отците на Църквата описват ада като самота. Нека си припомним случая от Патерика, който е есенция на опита на св. отци, които останали сами в пустинята, за да създадат истинното общение. Веднъж отишли при един отец и му казали:

— Геронда, сам ли си тук?

И той отвърнал:

— Сам — да. Самотен — никога!

Защото, когато си с Бога, не си сам. И когато си с Бога, си с всеки човек.

По-социални от нас, които не знаем кой живее до нас, кой изпитва болка и умира в съседната врата, били светите подвижници през всички векове и днес. Те повече се интересували, повече болели, повече бдели, повече се молили и покайвали за всички хора, където и да се намирали, в каквото и състояние да били. И разбираме висотата на общението, която има човекът, който със своя начин на живот се приобщава с Бога, разбираме и нашата трагична и болна самота, където не знаем кой живее, кой умира, кой более и кой гладува до нас. Те се интересували, молили се, изпитвали болка, трудели се духовно, бдели за ближния, макар да били далеч. Те били наблизо, в дома му, в сърцето му, защото имали общение с Бога. И след като придобили това общение с Бога, не било възможно да не придобият общение с всеки човек.

Нека си припомним св. Макарий, който видял един череп и го побутнал, а тъй като за подвижника смъртта не съществува, защото живее същинския живот — Христос, той започнал да разговаря с него, с човека, който умрял, който бил езически жрец. И в даден момент го попитал:

— Как сте там?

И черепът му отговаря:

— Вързани сме едн за друг и гърбовете ни са прилепени. И когато ти се молиш, връзките на самотата се отпускат и можем леко да се обърнем и да видим лицето на другия.

Следователно състоянието на ада много точно може да се нарече самота.

Когато Господ доближава човека, той чувства пълнотата и топлината на любовта Му. Но ние, докато се боим от самотата, се боим и от общението с другия човек. Страхът е завладял всичко. И когато Христос се доближава, хората чувстват Неговата любов, откриват живота си, времето си, миналото си, душата си и се изповядват и виждаме внезапно един човек пред Христос да става вулкан и да изкарва горещата лава на душата си, която кипяла в него.

Нека си припомним Христос пред разслабления, който отива и не казва „Не мога да ходя“, защото най-голямата болка на човека не била немощта на крайниците, парализата, неподвижността, а самотата. И първото нещо, което казва, било:

— Господи, нямам човек, който да ме бутне в къпалнята и да се изцеля, когато дойде Божията благодат.

И виждаме един Бог, Който взема самотата на човека, Той Самият става общение за човека, поставя го в общение с другия човек. Неслучайно Евангелието ми казва: ще прощаваш, ще се помиряваш с другия, ще го обичаш, ще го търпиш— с една дума, ми предлага общение. И аз не мога да осъзная и да разбера колко трагично и болезнено е за душата, когато прекъсвам общението си с другия човек. Просто руша моста към Бога. Това е Евангелието накратко — общение, богообщение. Не можем да осъзнаем колко важно събитие е общението. И виждаме един Бог, Който дава, сее и става общение за човека; и виждаме един човек, който се изолира, изолира и другите и живее постоянно в този страх и ужас на самотата. В това състояние никога няма да достигне висотата на човека.

Адам и Ева в рая живели чудото на любовта, чудото на рая. Внезапно стигнали до изолация. И когато ги виждаш в тази автономизация, изолация, страх и самота, ти идва наум стихът на една хубава песен, който гласи: „Заедно живяхме толкова много неща и вече не се познаваме“. Бог би могъл да го каже на човека: „Дадох ти всичко, от-дадох ти се и сега не Ме познаваш, не Ме знаеш, не Ме искаш…“.

И ти, който си създаден, за да живееш в общение и в рая, оставаш в този ад на автономизирането, откъсването и самотата.

Егоизмът ражда самотата на човека, тя е рожба на егоизма. И този егоизъм гради стени. Чуйте какво казва моят егоизъм, който ме приспива с подобни изрази:

Този не е за теб! Ти си човек с високо равнище! Той е с ниско равнище. Не става за теб. Трябва да си гледаш кариерата! Трябва да си останеш на спокойствие! Трябва да останеш на твоята висота!

Самотата има висота. Нима е възможно това, което опразва и умъртвява човека, да е висота? И тук има една форма на самота, която я имат не само тези с големи звания и титли, но и ние. Имат я всички егоисти. Това е трагичната самота на върха. Смятам, че съм пръв, най-добрият, че не мога да общувам с другия, президент съм. Самотата на върха. И не съм почувствал и констатирал, че сам осъдих себе си на самота, откъснах се и създадох моя личен ад. И живея в такова състояние.

Историята може да ни каже много неща, стига да искаме да я четем и изследваме през духовната призма. Нека прочетем историята на управниците през всички векове. Те се боели от всички и от всичко. Когато някой им подавал чаша вода, пет човека преди това трябвало да отпият глътка, защото се боели, че вътре може да има отрова. Малко вода! Или да ядат едно ядене. Не можели. Тези хора, които бихме могли да наречем управници на света, не можели да се насладят и зарадват на един залък хляб и на глътка вода. Боели се от всички — от лекаря си, от обкръжението си, от служителите си, от децата си, защото за тях това, което има стойност, е мястото. Колко пъти родители убивали деца и деца — родители заради мястото. Тоест за да се задържат, за да се разрушат в ада на самотата си. Това е страхът на самотата. Но когато човек живее в общение, не е сам. Това е поразителното. Така разбираме как действа този ад на самотата. И самотният човек е извън споделянето на радостта, скръбта, болката, не се доверява, не общува, не може да се раздаде и затова не може да общува. Няма връзка с другия. Загубил е всичко това. Днес се намираме на другия край на света и другият може да се свърже с нас по телефона, но е трагично да нямаме общение помежду си и да живеем в самота.

В миналото децата тръгвали за Америка, за Австралия и се чували с родителите си веднъж на три месеца, на пет месеца, ако изобщо се чували. Но не чувствали самота. Децата чувствали майка си и баща си и майката и бащата — детето. Имали общение. И много пъти майката чувствала — това е любов и общение, — че детето ѝ изпитва болка, в опасност е, гладува, има скръб. Майката в гръцкото село чувствала това за детето, което било на другия край на света— в Америка. Как ставало това? Тя общувала с детето, макар да не го виждала по вайбър, да не го чувала всеки ден по телефона и да не успявала да се свърже с него винаги когато поискала, понеже имала сърце. И детето имало сърце. Сега с толкова средства за комуникация нямаме общение.