От тление към живот

622 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Всяка идея или дело, колкото и да са свещени и благородни — като любовта към родината, социалната подкрепа или съхраняването на традициите и обичаите — ако не преодоляват границите на земния живот, се превръщат в събития, които пречат на човека да постигне вечност. Защото той живее и се съхранява в една историчност, която остава затворена във времето и пространството без перспектива за спасение и нетление, тоест за пълнота.

Не съществува по-голямо изопачение и секуларизиране на Църквата от това нейното слово и принос да се определят в рамките на тленността на този свят и тя да бъде превърната в патерица на психологическите, материалните и емоционалните потребности на човека.

Нашата голяма грешка е, че доближаваме Църквата като една система от магически ценности, идеи и дела, които ще ни дадат възможност да се почувстваме добре, да решим проблемите си и да постигнем земните си цели. Ала това не е Църквата.

Църквата означава победа над смъртта, възможност за постигане на вечността и за премахване на границите, каквито и да са те; с една дума, Църквата е Христос. Ние обаче не искаме да приемем това, което тя ни дава и това, което всъщност представлява. И поради тази причина живеем в нейното лоно, но оставаме пленници на светската мимолетност, на нашите страсти и копнежи.  По този начин се самоуспокояваме, докато търсим нещата от настоящето, отказвайки да погледнем в очите нещата от вечността. Затова църковният ни живот бива погълнат от един духовен нарцисизъм, който ни прави все по-зависими от нашия себеидол.

Повечето християни се опитват да бъдат „наред” по отношение на формите и правилата, изпълвайки с вини онези, които не са съумели да следват „църковната система на живот”. Една система, която в крайна сметка не ни оживотворява, а ни разтлява, разслабва и осакатява, защото ни отдалечава  от търсенето на Бога. Защото съществува правилото, но не и благодатта. Съществува религиозността, но не и връзката с Бога, съществуват усилията за постигане на съвършенство, но не и на святост. Съчетаването на двете, т.е. на прилагането на правилата и благодатта на Утешителя, е начинът, по който човекът може да направи скок от ефимерното във вечното.

Много пъти оставаме във външните форми, защото е по-лесно да изчерпим  своето духовно безпокойство в постигането на нравствени и хуманистични образци на живот, въдворявайки в себе си чувството на самодоволство, че нещо сме постигнали.

Нашата болест, нашият дълбок грях е, че забравяме вечността, затова и се опитваме да превърнем Църквата в нещо земно, в организация на благочестиви хора, в система за земен успех, в общност на добрите. Ала това не е Църквата. Трябва да разберем, че Църквата не съществува като предложение „за добър живот и добра смърт”, а като живот, чийто център е Христос.

Църквата идва и освобождава живота ни от тление. Взема човека и го кръщава в Божията благодат, което означава, че го преобразява. Човекът се охристовява. И това става, когато той се свърже с Христос, когато се съблече от греха, когато се отрече от добродетелите си. Спасението не е наше усилие, а дар Божи. И ако трябва ние да направим нещо, то нека спрем да вярваме в нашето аз — към това се стреми  нашата аскеза, това е целта на нашето усилие.

Ако не проумеем, че Христос превъзхожда по несравним начин земния ни живот, ще продължаваме да блуждаем по отношение на очакваната от нас нетленна вечност, когато още днес имаме възможност да освободим от тление своята „сегашност”, като изкореним егото си в покаянието.

Както в св. Причастие приемаме Тялото и Кръвта Христови, а не хляб и вино, така и целият ни живот става божествена Кинония, т.е. божествено общение, една света Литургия, в която се свещенодейства самият ни живот. И във всекидневието си ние започваме непрестанно да приемаме благодатта, земността ни потъва в забвение и духовната ни борба вече се освобождава от очакването на възнаграждение и се осъществява като неизменно дихание на себеотричането. Вече не доближаваме Бога интелектуално, схоластично или дори богословски, а участвайки в Църквата, самите ние ставаме Църквата и се храним в нея чрез връзката си с другите и с Бога — „да бъдат всички едно”. Всичко извън това е отпадане от живота, покушение срещу живота и съюзяване със смъртта.