Автор: проф. Христос Янарас
Източник: документален филм на ЕТ1, www.antifono.gr
Превод: Мартин Ганев
Най лесният начин да избегнем дилемите, които животът ни поставя, е като избегнем самия живот, заживявайки с генерализации. Казваме – религията, политиката, социалното осъвременяване и образование. Казваме – градът, жилищният проблем. Твърдя, че по този начин ние избягваме живота, защото посредством генерализациите ние превръщаме реалността в идеи и смисли.
Това, което наричаме град, това множеството от гнезда на оси, безкрайни, безбрежни и малки гнезденца във всичките циментови апартаменти, в които обаче някакви хора страдат, радват се, влюбват се, борят се…Там, където тази болка, любов или борба няма нищо общо с обобщенията, социалното осъвременяване и политика по своята генерализация. Нищо общо дори с религията по своята генерализация.
Страхувам се, че съществува опасност дори това, което наричаме Велика страстна седмица, да се превърне в една генерализация. Какво ще рече Велика седмица? За мнозина означава ваканция, нещо свързано с детските спомени, някакви романтични и фолкорни елементи, Велики петък с тъжните камбани, нощта на Възкресението със свещите в ръка по обичай, а след това някакви хубави ястия и традиционната агнешка супа…
Какво означават всички тези неща за живота и смъртта? Какво означават те за самотния човек, набутан в някоя от тези циментови дупки, които ни обкръжават? Какво означават всички те за човека, който е стигнал до откритието, че по-скоро ни ощетяват? Например всичко в живота се развива добре и се движи перфектно – професията, политическите идеологии, споровете по вестниците, следобедните новини. И изведнъж бедата. На едно напълно личностно ниво. Някой рак или автомобилна катастрофа, нещичко… Всичко се преобръща.
Тогава от преживяването, т.е. от феноменологията на действителността, ти за първи път преминаваш към живота. Така се появява и въпросът: Какво е животът и какво е смъртта? Това е единственият критерий и мяра, за да можем да разберем и докоснем до това защо и според какво тази седмица се нарича Велика. С каква мяра се измерва размерът на тази седмица?
Начинът, по който се плъзгаме по генерализациите, е par excellence по-лесен за езика, затова и аз сега говоря с обобщения. Посредством тази борба на думи обаче може би ще съумеем да общуваме на едно лично ниво.
По коя мяра за живота тази седмица е Велика? Според мен е по мярата на разкриването. Тя ни открива някакви неща, които са много велики. В тези генерализации е и Бог. Вътре в самите тях се намира и Бог. Замислете се, всеки един от нас поотделно, как е влязла в живота му тази дума. Вярвам, че това станало напълно от само себе си, автоматично и несъзнателно. Бог – една концепция. Някакво върховно Същество или проблем, когото, в най-сериозния случай, философия се опитва да определи в крайна сметка. Или пък някакъв обект, според едно не много оргинално разбиране, който бива експлоатиран от определени класи хора.
Тази седмица превръща от Бога едно родствено име. Смислите и идеологиите си тръгват и става дума за една личност. Тази личност има име. Христос Иисус. През тази седмица се изобразява отношението на тази родствена личност с мен и връзката Му с всеки човек. Тя е едно отношение на любов; на една маниакална любов.
“Той първи ни възлюби и ни обикна всички, дори онези, които Го считат за враг и воюват с Него. И не само ни възлюби, но и се понизи заради нас, биде бит и дори разпнат. Стана едно с мъртвите, познавайки смъртта. С всичко това доказа на дело любовта Му към нас” [1]. Това не е някакво смислово отношение – един добър Бог и един лош човек. Лошият човек съгрешава, т.е. проваля се, като не успява да заживее безкрайно и непрекъснато. Така добрият Бог идва, за да изплати греховете на човека. Не! Това е някаква схема и генерализаци. Не!
Тук става въпрос за едно лично отношение. Имаме един Бог, Който е маниакално и лудо влюбен във всеки един човек, и го показва чрез едно историческо действие. Чрез едно въплътено историческо действие. Тези исторически действия и лично отношение не могат да бъдат приближени никога посредством идеологии или значения. Към тях се доближаваш по друг път. Така, както опознаваш някоя личност. Възможно ли е да се влюбиш, като четеш книги и изследваш личността, която обичаш? Ти просто се влюбваш в рамките на едно непосредствено отношение. Не е възможно да пренасяш категории от друго пространство в динамиката на отношенията.
Ако искаш да опознаеш Бога, този осъществяващ името си Бог, Жених и Възлюбен, ти трябва последваш пътя на отношението. От своя страна то се състои в практика, която притежва някаква непосредственост, а не теория. И така, тази седмица от ден на ден заявява и показва действието на това отношение, изпълнението на тази любов. И не само на любовта, която идва към мен, но и на начина, по който мога да проява своята обич, като отговор на маниакалната Христова любов.
Тази седмица е и едно упорство. Това е упоритостта на живота за противопоставяния. Да се противопоставя на какво? Да противостои изначално на подигравката и осмиването на живота, които са в излишък. Днес например е много вървежно да си атеист. Думата прогресивен почти се е отъждествила с безбожен. Прогресивният се стреми към социалното преустройство. Това за него е най-важното. Приоритетът обаче не е социалното преустройство. Мисля, че действително важното е тази ужасяваща клепсидра на времето.
Сега, когато говорим, във всеки един момент хиляди хора умират. Завършват своя живот. И това се случва милиони години наред. Тази клепсидра се движи постоянно, а моето лично съществуване – това тяло, с което се радвам на живота и света, и душата, чрез която притежавам чувствата да възприема живота и света – ще се изгуби в нея като един миг, като част от многобройните индивиди, които този механизъм поглъща непрестанно. Следователно аз се подигравам, или по скоро се надсмивам иронично, пред абсолютизирането на генерализациите със смелостта на умиращ.
Великата седмица ме кара отново да си спомня, че същестува нещо по-реално от всички тези генерализации. Нещо по-истинско, но и затова много по-неуловимо. По-действителните неща са по-неуловими. Например “Аз”-ът, или това, което наричаме субект. Съвременните мъдри хора, които са пропилели целия си живот в търсенето на такива проблеми, казват, че “субектът се проявява в пространството на другия”. Някакъв интелектуалистичен разговор ли е това? Не.
Не съществува субект извън връзката. Не съществува субект без отнасяне. Пеленачето влиза във съществуванието и е изцяло едно отнасяне и жажда за отношение: – за мляко и конкретни неща, иначе то не би могло да оцелее. Това отношение обаче е насочено другаде. То не може да се задоволи само с храна. Бебето търси жест, милувка, дума. Само така то ще навлезе в света на езика и символите, т.е. в човешкия свят или този на отношенията. Следователно това отношение съставя нашето съществуване, т.е. субекта или ипостаста. То не е генерализации и етикети.
И така, абсолютно всичко в тази Велика седмица ни тласка. В нашата традиция то се съхранява като живот и съпротива. От ден на ден то ни повежда и вика да видим конкретното събитие на отношението като събитие на живот. Бог не е идеология.
Разбира се, аз зная, че насмешката спрямо това пространство на живота днес е в изобилие, защото е реакция на друга тенденция или направление на много хора, които търсят защитен чадър под генерализацията Бог, религия, догмат, т.е. типичното нагаждане вън от опасността на живота и непосредствеността на отношението, отново вън от риска, който притежава всяко любовно отношение. В такъв случай и Бог се превръща в някакъв вид футбол, политическа партия или синдикализъм, т.е. защитен чадър за слабия индивид.
Във Великата седмица от ден на ден срещаме една Личност. А да стигнеш до там, за да срещнеш личността, е една битка и постоянна борба. Свети Григорий, един от мъдреците на Християнската традиция, казва: “да намериш Бога, това означава да Го търсиш истински, да се стремиш към Него постоянно и никога да не задоволяваш това твое желание”. Това означава да намериш Бога – като Го търсиш непрестанно. Защото не е възможно да намериш една личност и да я притежаваш. Тогава това вече не би било отношение, а смъртта на егоцентричното самодоволство, или илюзиите на самодостатъчността. Да намериш Бога или да намериш една действителна личност срещу теб в едно любовно отношение, означава да го търсиш постоянно и печелиш всекидневно.
Мисля, че отличителността на събитията, които ни се напомнят от ден на ден в Страстната седмица, са именно онези показатели и маркери за това как бива изпълнена тази динамика на отношението с осъществяващия името Си личностен Бог.
Велики понеделник – белегът за този ден е Женихът. Родственият Бог влиза в отношение с човека като Жених. Значителното във Велики вторник е блудната жена – този затрогващ символ на излизане от егото, на съвършеното себеотрицание. Тя реализира отрицанието посредством нейния огромен личен провал в това да обикне и да се отдаде истински. Признаването на провала става триумф на приемането и така тази блудна жена, този телесен акт на покаянието – развързаните коси, с които бърше нозете на Христа – става белег за това преобръщане, т.е. как проваленото его може да стане отношение на общение, и че провалената личност може да се превърне в общение на действителна любов.
Велика сряда – вечерята и умивалникът. Един Бог, Който умива нозете на хората. Поетично или някакво красиво бягство в извънреалното? Зависи през коя призма на действителността ще го погледнем. Във всеки случай белегът, който Църквата ни предлага е именно това – Бог, Който умива нозете на хората и приема предателството. Един Бог, Който се отнася с такова уважение към свободата на човека. Приема “не”-то на отрицанието и подигравката на човека.
Велики четвъртък кулминира в страданията. Страданието в езика на Достевски е великото изкушение на свободата, на насилието в свободата – “Ако си Бог, слез от кръста и ще Ти повярваме”. Именно върху това изкушение се основа една цяла версия на Християнството, което отново Достоевски нарича антихристко Християнство, като дори го локализира и географски. Защото ти си задължен да приемеш и поклониш пред един Бог, Който слиза в сила от кръста, т.е. пред налагането на самия факт. Въпрос на сила обаче е да разбереш един слаб, осмян, провесен на кръста и умиращ Бог, и да реализираш отношение с Него.
Велики петък – плачът. Един радостен плач за приема на смъртта и слизането в ада.
Велика събота – сутринта предвестието, а вечерта събитието на Възкресението, което повлича всичко със себе си. Смъртта се разпада, защото тя е вече последната възможност за разпадането, начупването и накъсването на индивидуалността. Възможност за човека да бъде пронизан и изпълнен с място, за да може да приеме светлината от Възкресението, която означава живот като отношение отвъд бариерите на свойствата на пространството, времето и тлението. Възкресението е триумфът на Личността, която не се обвързва от пространството – затворените врати, ходенето по вода. Тя разкрива силата на личния живот над необходимостта на природата.
Така завършва семантиката на тези дни. Настоявам за една семантика, която е в изнамирането и откриването, тя не е някакъв разбираем сам по себе си смисъл, който, ако се претвори в идеология, ще изгуби живота и отношението.
“Ето младоженецът иде в полунощ и блажен е оня раб, когото намери буден, а недостоен е онзи, когото намери безгрижен. Затова внимавай, душо моя, да не те налегне сън, та да бъдеш предадена на смърт и да останеш вън пред затворените врата на царството, но стресни се и възкликни: свят, свят, свят си, Боже наш, заради Богородица помилуй нас.”
“Чертога Твой виждам украсен, Спасителю мой, и нямам дреха да вляза в него. Просвети облеклото на моята душа, Светодателю, и ме спаси!”
[1] Тук авторът цитира свети Фотий Велики. Бел. прев.
