ОЧИ

230 0

Автор: Величка Николова

Все по-често срещам жени, в чиито очи се вижда, наистина се вижда, и то от всички, неовладяно страдание. Очи на страдащ човек, очи невидели щастие. Познавах една жена — тя бе облечена в шикозни дрехи, носеше шапка с широка периферия, а изпод нея — големи сини, пълни с мъка очи. Като на Настася Филиповна от романа „Идиот”. Не сте чели „Идиот”? Не сте гледали филма? Може би не сте направили тези неща, защото са руска продукция? Сега е модерно да се отрича всичко руско. Казвам ви направо: губите. Сега вече не се чете Достоевски. Чете се западна суперлюбовна женска романистика. За наследство, шотландски замъци, убийство, любов и хепиенд. Или пък се четат нашумели романи, в които един от влюбените (той) е мюсюлманин, а другият (тя) е европейка или еврейка. Етнически конфликт, изразен чрез любовта на съвременни Ромео и Жулиета. В това няма нищо лошо. Даже читателят още повече заклеймява такъв конфликт и очаква влюбените да умрат под куршумите на кръвожадните фанатици. И всички плачат.

Но да се върнем към темата. Аз все пак съм обикновена жена. Нямам романтична любов с друговерец, нямам в рода си наследници на шотландски замък. Българка, която не иска очите ѝ да изразяват страдание, а спокойна радост.

А за онази жена с шапката знам, че все пак беше объркала живота си  невъзвратимо. Беше се развела. Нищо страшно — много жени го правят, но очите им са млади и спокойни.

После тази жена бе оставила децата си в преходна възраст — момчето бе на шестнайсет, момичето на четиринайсет години — и бе заминала за Либия. Пак нищо страшно. Много жени и мъже го правеха в годините на соца, а сега отиват на Запад. Очите на жената започнаха да изразяват лека тревога и пресилен оптимизъм.

После тази жена стана близка приятелка с един богат либиец. Четеше Корана и си боядисваше дланите и стъпалата с червена боя. Това вече не знам как да го нарека — вие кажете дали е лошо, или добро.

Но тя остаря и се върна с измъчени очи и самоуверено поведение. Не осъзнаваше, че цялата ѝ фигура, лицето ѝ, заедно с шапката, изразяват страдание и страх. Очите я издаваха.

Беше се научила да се грижи само за себе си. Нейната майка, която  изгледа децата ѝ, боготвореше дъщеря си. Сега дъщерята се опитваше да се грижи за нея, но с досада и нетърпение.

Разказах всичко това на моя добра позната. Тя ми възрази. Каза:

— Но моят път е друг. Не съм изоставила децата си, не съм си боядисвала дланите и стъпалата и не чета Корана. Не съм правила и другите неща. Но очите ми ме издават. Изразяват страдание. И това ме отчайва. Защото и в моя обикновен живот има мъка. Моят обикновен сив живот ме обгръща като мъгла. Искам да бъде романтично и хубаво като в сериалите.

Както се пее в една песен (пак руска, извинете), в мъглата гарванът, кацнал на гробищата, изглежда като принц (йеромонах Роман Матюшин). Реших, че жената има известно право. Защото да се  чудиш кое е истинско и кое — менте, гмо и така нататък. Вместо романтични песни — чалга, вместо народни песни — измислени текстове и музика, вместо любов — разиграване на сладникави западни филми наяве, вместо сирене — солен продукт, вместо възпитание и  образование … стоп, да не отиваме по-нататък, да не се увличаме.

Честно казано, все по-често срещам жени с такива очи, че да ти се плаче. В очите на мъжете има все повече самоувереност. Не мога да ги коментирам, съдя по проявите на магистралите и улиците, когато за един клаксон, спират колата и вадят гумени палки и ругаят като каруцари.

И още — очите на децата изразяват недоумение. Вгледайте се в очите на децата си! Вслушайте се в думите им, в мълчанието им. Те ще ви кажат много. Да се научим да слушаме мълчанието на другия — така казва митрополит Атанасий Лимасолски. Нека виждаме реално какво има в очите на детето, да се научим да слушаме душата му, да размисляме какво има зад сведените му клепачи. И не само на детето, а на всеки един от близките ни хора. Мълчанието може да ти каже много.

Гледайте в своите очи често в огледалото. Не, не от суета. Или се вглеждайте по-често в очите на човека, който наистина ви обича и вие обичате. Не спестявайте любовта си.

А как да разберем, кое е истинско и кое — не? Много просто: да сверяваме живота си с Божието слово. Спасителят ни учи на истината. И ще я различаваме безпогрешно. Да изпълняваме това, на което ни учи Бог.

Но за нас това са прекалено прости неща, на нас ни трябва нещо по-сложно. Или пък това просто нещо ни изглежда нереално. Както казва Блез Паскал: „В какви ли невероятности трябва невярващите да вярват, за да си останат невярващи”.

Да отворим вратите на сърцата и домовете си за Бога. Няма друго по-истинско от Божието слово! Забележете: отвърнахме се от Истинското Слово, от истинския живот по Бога и сега в живота ни всичко е подменено с нещо изкуствено и фалшиво — от храната до песните и чувствата и всички моменти от битието ни. Душите ни страдат от това, но не им обръщаме внимание, скрили сме съвестта си някъде на тъмно, не искаме да ѝ отключим.

Затова в очите има страх и мъка. Може би е нужно да научим, че всяка изповядана мъка не само ни очиства, но ни възвисява. Надмогнатото страдание, изповядано и преодоляно с Божията помощ.

И още — доброволното саможертвено страдание, както ни учи Иисус от Кръста, ни носи победа, победа над света и над себе си. И от тази победа в очите ни ще има само светлина.