О Т М Ъ Щ Е Н И Е

313 0

Автор: Величка Николова

Източник: „Неочаквано щастлив живот”

Много му се ядеше грозде и той реши да тръгне към лозята, проснати на припек край рекичката в ниското дере. Двете му кучета люшкаха опашки след няколкото овце — единственото му занимание и поминък. Старият човек вървеше бодро, леко размахваше стапа — гладка дебела тояга, излъскана от употреба. Стапът беше единственото му оръжие, ако не се смята късият сгъваем нож, скрит в пояса. Поведе овцете и кучетата към лозето на Мадамови, знаеше, че имат хубаво лозе с едри червени гроздове кардинал и шефка. Имаха и алжирка, но тя беше дребна, макар и сладка.

Дядото си мислеше как ще мине бавно край хората, които берат лозето си, ще ги поздрави, ще поговорят за това-онова, за хубавото време тази година, за добрия берекет и те ще му дадат няколко чепки грозде, както му даваха други лозари по това време. Той ще слезе към малката студена рекичка в дълбокото, ще натопи кърпата с гроздето в бистрата вода и после бавно и спокойно ще похапне под сянката на големия орех на склона отсреща.

Стигна до лозето и видя, че наистина хората бяха там и бързо пълнят кофи и кошове грозде. Товареха на един пикап с отворена каросерия, подвикваха си нещо. Бяха двама мъже и три жени, а също и няколко по-големи дечица помагаха. Дядото се поспря, поизкашля се и поздрави. Те отговориха на поздрава и го попитаха има ли и други хора днес да берат лозята си.

— Ами берат, — рече дядото. — Как няма да берат, нали сега му е времето. Хубаво време даде Господ, гроздето стана тази година, ще има и за ядене, и за вино.

Хората се умълчаха, работеха, слънцето припичаше, пчели и оси се въртяха из въздуха, кацаха, налитаха на сладките зърна, лек ветрец полюшваше листата на лозите, Божия милост се лееше над света. Дечицата носеха между редовете изпразнените кофи, а единият от мъжете само сновеше от лозето до пикапа да пренася гроздето.

Овчарят разбра, че няма да му дадат грозде, домъчня му, пак се поизкашля и тръгна обратно към спрелите по-надолу овце, пазени от двете кучета. Обърна се назад няколко пъти, сякаш изчакваше, размаха стапа по навик към животните.

„Какви хора — мислеше той, — една чепка грозде им се досвидя. Не ми дадоха, а пък отдавна ме знаят и аз ги знам. Досега не съм идвал към тяхното лозе, можех да си скъсам сам, ама не искам така да открадна.”

Надвечер полето опустя, гроздоберачите се прибраха, червеният залез редеше непонятни писмена върху свечереното небе. Овчарят тръгна към къщи с малкото си стадо, подпираше се на стапа, на рамото му висеше торбата за хляб, сега вече празна. Мина отново край Мадамовото лозе, огледа се и влезе в него. Имаше още няколко необрани реда, тежки тъмночервени гроздове висяха под гъстите лозови листа. Дядото замахна със стапа веднъж, два пъти, три… Лоши хора, лоши — повтаряше той. Удряше по лозите, потече сок като кръв, листата виснаха разкъсани. Изреди редовете, но не забеляза в дрезгавината няколко хубави лози край самия трънен плет.

После доволен и запъхтян излезе от лозето и подбра овцете към къщи. Колкото повече наближаваше, толкова повече се привеждаха раменете на все още изправеното му тяло, главата му тежеше и стапът пареше в ръката му. Дойде си вкъщи, прибра овцете в малката кошара в задния двор, върза кучетата на дълги синджири отпред кошарата, нахрани ги и влезе вътре.

— Голям грях направих, — рече той на жена си. Разказа всичко и млъкна виновно. После каза:

— Ама те са лоши, тия хора, един грозд не ми дадоха. Колко време се навъртах там, никой не каза: „Ела, бай Георги, вземи една чепка да си хапнеш!”. А? Нали така, бабо?

— Нямаш ум, — рече бабата. — Твоят ум са го изпили чавките.

Дядото въздъхна и се приготви за лягане. Не поиска да яде.
На другия ден изкара овцете, но не отиде край лозето на Мадамовите. Заобиколи отдалече и цял ден се въртя из Пашовите ливади и лозята под баирите. Върна се пак надвечер, но по-рано този път. Жена му хранеше кокошките, видя, че той прибира овцете и побърза да му сложи вечеря.

Завари го да седи умислен на кревата, чакаше я, за да ù каже, че днес други хора му дадоха грозде и той сега носи и на нея една чепка. Тя влезе и му каза, че Генчо от Мадамовите го търси, стои отвън.

Дядо Георги стана, бръкна в пояса, напипа сгъваемия нож и така, с ръка върху ножа, излезе при Генчо. Младият мъж стоеше до ниската портичка, стоеше едър и някак неспокоен.

— Бай Георги, прощавай, вчера се залисахме, забравихме да те почерпим. Ето, вземи малко грозде от нашето, хапнете си с баба Ката.

Човекът му подаде кошничка с червено грозде — шефка и кардинал.

— Кошничката ще ми я върнеш друг път… Някой вчера влязъл и избил гроздето, дето остана за бране. Всичкото е на земята. Лош човек е бил, завистник някой. Ти да си видял нещо?

— Ааа, тъй ли? Не, не минах оттам, не мога да ти кажа. Има лоши хора, има, — дядо Георги изговори това с някакъв несвой глас. — Хайде, благодарим, да сте живи и здрави.

Генчо си отиде. Дядото влезе и остави кошницата с гроздето на масата. Баба Ката беше чула всичко.

— Как ще го ядем туй  грозде сега! Да го дам ли на кокошките?

Той не отговори. Излезе вън и седна на пейката пред къщи.

Залезът изцеждаше гроздов сок над зелените тополи и белите камъни по хълма отсреща.