Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Дълбоко в себе си всеки един от нас носи една обща обреченост. И тя е колкото привлекателна, толкова и обременяваща. Това е обречеността на общуването. Този вкоренен социален инстинкт, които въпреки непоносимостта към другия ни кара да се обръщаме към него. Бог ни е призовал към живот и ни е поставил в среда от себеподобни, които няма как да нямат отношения с другия. Ние по неизбежност проправяме пътища и градим мостове между нашите малки светове и изразяваме пълноценно себе си. Всеки от нас, независимо дали му е приятно, или не, носи вътрешната жажда да излезе от своята себедостатъчност и да преоткрие онази атмосфера, която му е била непозната дотогава.
Ние, християните, сме призовани да не живеем сами за себе си, а да протегнем ръце към света и да му предадем благовестието на Спасителя Христос. Да носим светия дълг да счупим печата на старозаветния егоизъм и да пръскаме Неговата светлина. От мига, в които един търсещ дух бива възпламенен от „небесния огън“ и посетен по милост от Божията благодат, той е обзет от непреживян дотогава вътрешен възторг. Иска да прегърне целия свят и с всички сили да благовести… Тогава започва пламенно да обяснява, да проповядва и да се отдава в един мощен вътрешен поток. Но след първоначалното изливане на благодатта, той постепенно започва да се успокоява, да притихва в своя душевен трепет и бавно, но сигурно да навлиза в себе си.
В това състояние той вижда нещата по-трезво и по-релефно. Вече различава сенките и полусенките в общуването и се пази от клопките на външните си привързаности. Започва да внимава. Спуска се надълбоко, преоткрива по-дълбоки нива на своя вътрешен свят и се промъква през тесните скали и подводните рифове в общуването. Постепенно става по-задълбочен и наблюдателен. Придобива мъдрост и от Светия Дух, и от идващия неизбежен опит. С горчивина вижда, че не всеки е готов да приеме това благовестие, и получава първите си уроци в църковната действителност. Постепенно навлиза в гънките на реалния църковен живот и осъзнава своята почти пълна безпомощност пред атаките на бесовете без покриващата го Божия благодат. Това обостря духовните му сетива и той придобива нова сетивност за видимия и невидимия свят, която му е била изцяло непонятна дотогава. Тя е доста по-различна от чувствителността в света на езотериката и изисква много повече внимание и проницателност, за да бъдат различавани духовете. Точно в този момент той има нужда от опитен духовен наставник, който да го наставлява и води през всички рискове и мамливи състояния на духа и душата му и да го пази от неспирните нашепвания на поднебесните сили. С негова помощ той преоценява отношението си към света и конкретно към хората в своя малък свят.
В грижата и любовта Си към Своите верни Пречистият Иисус ни призовава към благоразумие с неочакванато за нас: „Пазете се от човеците“ (Мат. 10:17). Това обръщение носи всичко, което неблагодарният човешки род може да поднесе на онези, на които Бог е отворил духовните очи. За всеки християнин е приготвена гъба с оцет и копие, с което да бъде пронизан в ребрата.
Светите отци от всички времена призовават вярващите да бъдат не само пламенни и всеотдайни в делото, но и внимателни и дори предпазливи в отношенията си със себеподобните. Всички те, колкото и различни да са в своята самобитност и подвижнически опит, изискват от нас да развием това особено чувство и да проявяваме духовна разсъдителност, за да не попаднем в изкушение. Защото всеки от нас е потопен в своята лична немощ и се движи на ръба на падението. Прилича на човек, който се придвижва треперещ върху опънато над пропаст въже.
Горчивият ни духовен опит от наблюдението върху себе си и околните ни учи, че дори и една наша мисъл да попадне под въздействието на недоброжелатели, тя може да има не само негативно отражение, но и да ни доведе до отстъпление. А светът от „создание мира“ е един и същ и няма нищо ново в него. Враждебен и студен, свърталище на демони и заразен от страсти, той носи сянката на разочарованието за всеки, който е решил да се спаси и който желае да помогне в тази свята задача на онези, които са потънали в блатото на злободневието.
Постепенно човек става по-гъвкав и динамичен в общуването си, а понякога дори и виртуоз в умението си да се нагоди към конкретната среда или личност. Затова общуването е изкуство и само по себе си изисква много мъдрост, разум и добра база опит. Учиш се от грешките и околните и с болка и любов продължаваш напред в едно непрекъснато себепревъзмогване. Няма как — дори и най-добронамереният се приучава да се пази. Това е неизбежно. Затова и толкова подходящи за съвременния човек са думите на един от великите руски старци, св. Михаил Питкевич: „Бягай от всички, но и обичай всеки. Не се навирай в чуждите работи и не съди никого — тогава и в сърцето ти ще има мир. Безцелното и безразборното общуване отнема богатсвото на вътрешния покой. Познанствата и разговорите по-често опустошават и разсейват. Разбира се, човек трябва да има с кого да сподели мислите си, понякога е дори наложително, но трябва да избира внимателно и да се увери, че човекът срещу него е способен да разбере това, което е ценно за вас. Ето защо не говорете напразно, а мълчете по-често“.
Болезнен факт е, че всички ние малко или много се разпиляваме навън в желанието си да се харесаме на другите или просто да избиваме своите лични комплекси. Това разчленява и разгражда личността особено при по-деликатните и чувствителни хора. Но ако в личния си живот всеки от нас може да подбере хората, които да допусне до своята „светая светих“, в широкия спектър на общуването това далеч не е така. Несъмнено преди векове и години е било много по-лесно, тъй като много държави са били тясно обвързани с религията и малко или много общественото мнение се е формирало въз основа на религиозния морал.
Но сега в условията на динамичната постглобализация нейният глас е приглушен и изтласкан в периферията на социалното внимание. Нещо повече, той бива умишлено заглушаван и подлаган на обругаване и подигравки. Особено на работното място, което в много отношения може да се превърне в малък ад и място на открит и подмолен сблъсък на различни характери и егоистични интереси. Колегите, които човек няма как да избира, са по-често подли, лицемерни и дори безпощадни в преследването на своите лични цели. Те с подценяване и присмех се отнасят към тези, които са по-толерантни и широко скроени като виждане и светоусещане. Към всичко това се прибавят и нашепванията на демоните, които по всякакъв начин се опитват да ги настроят против последователите на Христос. А те няма как поради етиката на вярата да се борят с целия арсенал от похвати и умения, за да оцелеят в общуването си. Това ги поставя в една особено деликатна позиция.
С цялата Си мисия и живо слово Спасителят ни призовава към отдаване и бликаща любов въпреки всеки и всичко. Православният трябва да бъде „светлина и сол“ за околните, отворен за техните проблеми и болки, но едновременно с това не бива да остава в ролята на наивник и глупак, човек „второ качество“, превърнат поради висшите си убеждения в социален аутсайдер. Затова е нужно да бъде трезв и внимателен, защото клопките на врага на нашето спасение са навсякъде.
Изпълнени с мъдрост и проникновение са думите на един от изповедниците на благочестието на 20 в., св. Серафим Богучарски, който изрича следното: „Колкото и любезни да са колегите ти и тия, с които си имаш работа, не се поддавай и не напускай позицията си на сериозност и почтителни обноски. Помни, че и най-малкото ти разпускане, интимничене, фамилиарност и свободно държане ще бъде повод за гавра и ще те лишат от всякакъв авторитет, достойнство и тежест“ („Душеполезни поучения“). Тези на пръв поглед смущаващи напътствия са напълно разбираеми както от гледна точка на огромния му опит като духовник, така и от гледна точка на мисията, която е изпълнявал в България. Като представител на Руската православна църква, той десетилетия наред е изпълнявал мисията на изповедник и дипломат на най-високо ниво. Това е дало отражение в общуването му с множеството хора от различните слоеве на обществото — опит, извлечен от суровата реалност на земната Църква.
Всеки от нас е боец в нестихващата бран, измъчван от своите скрити демони и атакуван отвън от поднебесните духове на злобата. Всяка душа е болна, но изживява своя неизследим и дълбоко личен ритъм в изцерението си, преминавайки през болезнените етапи на своята лична метаноя. Майката Църква като всеобща Витезда обгръща с протегнатите си ръце всеки новодошъл, заразен от греха, и му предлага индивидуална рецепта чрез поставените от Бога пастири — терапевти за настоящия и бъдещия живот.
Всеки се бори в своя малък окоп и носи белезите на личния си апокалипсис. Христос ни е предупредил, че ще бъдем изкушавани докрай и никой от нас няма да попадне сред избраниците Му, без да бъде изпитан в суровата жар на изкушенията. Неговото царство трябва да се спечели с труд, вътрешна борба и свято насилие над себе си. Ние обаче сме призвани и призовани да водим тази бран като воини на светлината и верни служители на Царя на мира и любовта, за да бъдем Божии посланици в този безутешен и потопен в грях свят. Длъжни сме да водим тази война не само пламенно, но и мъдро и с внимание към себе си и ходовете на врага на нашето спасение, като се пазим и ние да не бъдем изкушени.
