Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, Благоевград
Повечето жени сигурно знаят какво представляват бижутата „Пандора”. Това са много скъпи дизайнерски бижута, като най-известни са гривните. Те се продават на части и всяка жена може сама да реши какви висулки-амулети да постави на своята гривна. Има сърчица, детелинки, котви, айфеловата кула — наистина са много.
Преди време ми се наложи да купувам подобна висулка за един рожден ден. Преди това не се бях замислял за гениалната стратегия на „Пандора”.
От една страна, гривните са много скъпи, една висулка е около 100 лв., а на една гривна може да има и 20 висулки. Но проблемът с цената е решен. Може цял живот да купуваш висулки, да започнеш от 100 лв. и да продължиш, докогато решиш. От друга страна, егото на всяка жена се подхранва — нейната гривна ще бъде уникална и с подбрани само за нея амулетчета. Маркетингово тази стратегия е брутална. Дава възможност на бедни жени и на жени от средната класа да носят скъпи бижута, които са дизайнерски. Сама по себе си всяка гривна може да стане уникална в зависимост от вкуса и подбора на висулки от страна на клиента.
Надявам се, че никой няма да се обиди от моите размисли. Според мен основният клиент на марката не са богатите персони — те носят диаманти и си ги купуват веднага, а не в продължение на години. Освен това, те нямат нужда от фалшивата индивидуалност, която носят тези бижута. Защо фалшива? Защото въпреки рекламите те се произвеждат серийно, като ежегодно се продават милиони висулки. И колкото и да си мислим, че точно нашите ще са уникални, вероятно доста жени по света ще изберат да имат висулка сърце, детелина или котва. Вероятно в магазините на „Пандора” в Париж доста жени ще си купят айфеловата кула и ще си я сложат на гривната. Въпреки това маркетингът си върши работата и продължава да подхранва идеята за уникалност, която е и доста доходоносна.
Тук идват и моите по-дълбоки разсъждения. Защо търсим уникалност в нещата извън нас — дрехи, бижута, коли? Защо имаме нужда да блеснем пред останалите, да им покажем, че сме нещо повече? Защо лъжливите реклами все пак работят? Тези въпроси се отнасят с пълна сила както за мъжете, така и за жените, те не са отправени само към жените с „Пандора”. Повод да ги зададем е конкретният пример, но той не ги ограничава и изчерпва.
Според християнството всеки човек е уникален сам по себе си, защото носи в себе си Божия образ. Нещо повече, за всеки един човек Божият Син дойде и се разпна, победи смъртта и му даде възможност за вечен живот и уникалност. Някой ще каже, каква уникалност? Спомнете си простите рибари, спомнете си гонителя Савел, проститутката Мария, спомнете си обикновените хора, които победиха императори и гонители и много други, които днес ние наричаме светци и на чиято уникалност и неповторимост се възхищаваме.
Тук обаче е добре да помислим малко повече върху термина „уникалност”. Мисля, че това не е тази уникалност, която ни предлагат рекламите, а друга уникалност. Мисля, че това е проявата на Божия образ във всеки един от нас, той се разгаря и проявява по различен начин. Сигурно това е Светият Дух във всеки от нас, Който сме получили при миропомазването и Който ни прави уникални, когато Го изразяваме с истинска вяра и дела на любовта. Никой от светците на Църквата не е страдал от необходимостта да блесне, казано на езика на нашето време. Всички са били водени от любов — любов към Бога и делото Му към грешния човек и любов към Неговите събратя тук на земята. И в най-трудните моменти Божията любов към хората се проявява най-силно, като показва на всички останали разликата между доброто и лошото, между истината и лъжата, между уникалността и гордостта.
Далеч сме от тази уникалност, която не търси своето. Ние постоянно търсим своето, колкото и да не ни се иска да си го признаем. Винаги искаме да блеснем, като се изявим с нещо повече от останалите. Нови дрехи, скъпи вещи, хубав глас, кола, часовник — списъкът е дълъг. Въпреки това хората, които са повече от останалите, често са доста нещастни и неудовлетворени. Те продължават да слагат нови висулки на гривната, за да подхранват илюзията, че и без Бога могат да блеснат.
Живеем в странно време, време, в което на алчността се казва амбиция, а на гордостта се гледа с добро око. Време забравило, че му предстои съд: на всеки от нас частичен след смъртта, а на света и на всички нас цялостен — страшният Христов съд. Сигурно искаме да блеснем, за да забравим, че ни предстои съд. Заблуждаваме се, че ако станем достатъчно велики ще живеем вечно — ако не телесно, то поне в умовете на хората. Това е заблудата на дявола — представя ни лошото като добро. Важно е да се учим да различаваме доброто от лошото. Сигурен съм, че ако всеки потърси дълбоко в сърцето си, зад вещите и привързаността към света ще открие отговор на въпроса дали е щастлив от цялата тази гордост и стремеж към уникалност. Признаването на истината пред самите нас е болезнено и равно на това да зачеркнем досегашния си живот — този, който е воден от стремежа да се изявим. Но не трябва да забравяме, че именно това чака нашият Бог, този момент на покаяние. В този момент невъзможното за човека става възможно за Бога. В този момент човекът се променя и изпълнен от смирение и любов, започва да става уникален в християнския смисъл на думата.
От този момент насетне човекът няма нужда от лъжливи реклами и лозунги, няма нужда да доказва нищо пред никого. Той е пълен и щастлив — усетил е Божието докосване, усетил е спокойствието на творението пред Твореца. Това чувство обаче, за жалост, не трае вечно. Това е нещо, което трябва постоянно да придобиваме, постоянно да търсим. Вярата и светостта са неща, които постоянно се печелят, те не са като земните придобивки, които веднъж спечелени са вечно наши. Имаме нужда от постоянна обнова и общение с Бога, за да побеждаваме света.
За радост, имаме този дар, тази възможност като християни в тялото и кръвта Христови. На всяка Литургия можем да общуваме с нашия Бог и да Го имаме за най-важната и желана придобивка в нашия земен живот. От другата страна са рекламите, които не спират да ни приканват да бъдем уникални, горди, самолюбиви, да бъдем сами на себе си богове. Много често техният призив пръв стига до вътрешността ни, до дълбочината на сърцето и те взимат превес, но ние не трябва да забравяме, че сме призвани към вечността, а не към земните блага. Амин.
