ПАНТОФИТЕ НА МОЕТО ДЕТЕ

516 0

Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София

Чрез нея [св. Богородица] в света ще се възцари едно Дете —

слабо и беззащитно, но Което завинаги

ще обезвреди всички сили на злото.

Прот. Александър Шмеман, из слово за Благовещение  [1]

Днес се прибрах у дома и първото нещо, което видях, бяха пантофите на моето малко дете. Бяха сложени отгоре върху облегалката на дивана ни. Веднага се сетих за онези думи, че трябвало да влезеш в обувките на другия, за да прецениш (или оцениш) правилно поведението му.

Пантофките са толкова малки, а колко голямо е моето дете — голямо с чистотата си, с жизнерадостния си смях, с очичките си, от които блика радост. Която аз припознавам като радост в Светия Дух (Рим. 14:17), защото Божиите неща са такива, че от тях струи ненатрапчивост и спокойствие.

И колко са различни пантофките на детето ми например от обувките, нарисувани от Ван Гог през 1886 г. Картината на нидерландския художник изобразява едни износени, загрубели, неподдържани обувки, чийто образ сякаш не само ни напомня нерадостната съдба на смазания от труд работник, но и ни предупреждава какво може да стане с нашите души, когато не се грижим за тях.

Сещам са едни думи от последната проповед на отец Александър Шмеман, произнесена в Деня на благодарността на двадесет и четвърти ноември 1983 г. (деветнадесет дни преди да почине): „Благодарим Ти, Господи […] особено за децата, които със своята радост, постоянно тичане и свята глъчка ни учат как да славим светото Ти име“ [2].

Напълно прав е покойният отец Александър — врявата може да е не само смущаваща душите и ушите ни (каквато беше тази на първосвещениците, предаващи Христос на Пилат), но и свята (каквато беше и радостта на подскачащия и играещ около ковчега Господен св. цар Давид).

Наистина, както твърдят някои, не мога да вляза в пантофите на моето дете. Нямам същите безгрижни и весели очи, не мога да нося и излъчвам от себе си тази чистота на общото за всички ни психофизическо естество. Не мога. Именно в това отношение децата, нашите деца ни превъзхождат.

Те са наши учители по чистота, по искреност. Ненапразно Спасителят е казал да оставим децата да идват при Него, „защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14).

Истина ви казвам, че никога не съм виждал нещо по-красиво от усмихнатото лице на моето люлеещо се дете, затворило очите си под слънчевия блясък.

Никога.

(И друго, преди да се появи моят син, никога не бях обръщал внимание на подобна „картина“).

И само този факт е достатъчен да разберем по какъв начин, какъв е механизмът на това красотата да спаси света (по Достоевски). Както и да осмислим сякаш избутваната встрани от нас същностна истина, че светът е красив и твърде добър (срв. Бит. 1:31); че Спасителят Христос е създал както невидимия, така и видимия свят, в който имаме възможността да съзрем непреходното – както това можем да сторим и във великите произведения на изкуството.

Ненапразно в Нобеловата си реч Бродски твърди: „Ако в етиката „не всичко е разрешено“, то е тъкмо защото „не всичко е разрешено“ в естетиката, защото броят на цветовете в спектъра е ограничен. […] Колкото по-значителен е естетическият ви опит, толкова по-сигурен ще бъде вкусът ви, толкова по-отчетлив ще е моралният му фокус и толкова по-свободни — макар и не непременно по-щастливи — ще бъдете вие.“ [3]

Усмивките и лицата на децата ни са едно своеобразно Преображение на този свят, в който нерядко грозотата и смръщеността ни дебнат от някой ъгъл. И не само ни дебнат, а се опитват да ни впримчат в своята „проповед“, че това е нещо естествено, че грозното задава нормалния облик на днешното всекидневие, че този свят е пред своя край.

Вярвам, че докато по улиците на този свят стъпват малките крачета на нашите деца, обути в малките си обувчици, обитателите му имат реалния и спасителен шанс да разберат, че „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине“ (Иоан. 3:16). И нека помним, че това послание очаква нашия ответ, в противен случай прахът, отърсен от детските обувки, ще бъде свидетелство против нас.

Дано по-често се вглеждаме в озарените от радост лица на нашите деца — там се таи един урок за всички ни. Урок, преподаван ни не от някой известен учител, а от Този, Който ни каза да не се наричаме учители, „защото един е вашият Учител“ (Мат. 23:8).

23 март 2024 г.

 Бележки:

[1] Шмеман, А. Неделни беседи и статии, С.: Комунитас, 2014, с. 197.

[2] Шмеман, А. Дневници (1973 —1983), С.: Комунитас, 2011, с. 866.

[3] Бродски, Й. Лица с необщо изражение (Нобелова лекция) В: Бродски, Й. За скръбта и разума. С. 2003.