ПАСХАЛЕН ЕТЮД

335 0

Автор: Величка Николова

Младежът беше целият в пот, превит на две, стенеше от коремни болки и хапеше устни. Лицето бе зачервено от температурата, бе повръщал, от устата му лъхаше на ацетон. Всичко това приличаше на остро възпаление на апендикса, но дали не бяха закъснели? Може да направи перитонит и да си отиде ей така, без време. На колко е години? На двайсет вече, но изглежда по-малък. Доктор Пенева се огледа: стаята — бедна, мебелите — стари, на масата — чайник и чаши, пръснати парченца хляб и сирене в една чиния. Беднота.

— Сега отивате в Окръжна болница, ето ви направление, да го приемат по спешност и ще има операция.

Операция?! Маргарита се слиса, мълчаливо извади последните сто лева и ги подаде на доктор Пенева. Ето, благодаря, че дойдохте! Доктор Пенева, лична лекарка на семейството, се поколеба за миг, но безжалостно взе парите. Тя виждаше нищетата в дома на пациентите си и знаеше съвсем сигурно, че Маргарита едва се крепи с една заплата на служителка в офис „Ксерокс услуги”, а имаше и стар дядо, за когото се грижеше. Най-важното — синът Владислав, сега трябва да бъде опериран. А той е студент, опитва се и да поработва тук-там. Доктор Пенева въздъхна: вече съжали, че взе парите, можеше да направи един милосърден жест, все пак. Някой друг път.

Позвъниха на „Бърза помощ”, от там казаха, че пращат линейката след трийсет минути.

— Пали колата — каза лекарката, — кой знае кога ще дойдат, а аз ще тръгвам, имам друго посещение. После се обадѝ да видим….

Маргарита се върна към стаята, в леглото лежеше и стенеше Влади, а до масата седеше дядо ѝ. Дядо! Маргарита приседна до него. Деденце, нямам пари за операция, знам, че ти даваш половината от пенсията за вкъщи, но си заделяш и пари за погребение, моля те, дай ми ги сега, после ще събирам и ще ти ги върна! Не трябва да искат изобщо пари, ама де да знам. На мен ще ми платят след празника, сега шефът казал да почакаме.

Дядо Власаки я погледна с безизразни мътни очи, извърна се мълчаливо, после пак я погледна и каза:

— Какво искаш? Дай ми да ям! Още не си ме нахранила, тази сутрин си много небрежна.

— Дядо, ти вече яде! Нашият Влади е болен, трябва да го заведа в болница, моля те чуй ме! Знам, че имаш пари, дай ми ги сега, после ще ти ги върна, ти още си добре, няма да умираш.

Дядото най-после разбра нещо, намръщи се. Аха, лъжеш ме, нали, ще хойкаш пак по дискотеки с оня твоя, дето те излъга и те остави с детето. Не, не си давам парите за дискотеки, никаквица такава. Маргарита беше чувала това натякване и друг път по всякакъв повод, дядото го газеше вече лека деменция. Стана, припряно се облече и реши да потърси леля си Мира, която понякога ѝ даваше назаем дребни пари. Какво щеше да ѝ помогне лелята? Не, по-добре да отведе сина си в Окръжна болница, там може да помоли да почакат с парите. Бързо приготви Влади, помогна му да стане и почти на ръце го свали долу с асансьора, постави го на стълбищата и отключи малката стара корса. Беше необичайно студено, но по улиците имаше хора, предимно младежи. Градът се готвеше за Великден, навсякъде светеха празнични светлини, реклами. Кой ще ѝ помогне, всеки се прибира на топло, в тази необичайно студена пролет.

Влади, превит на две, влезе в колата и бързо завиха към болницата. Паркира, имаше места, празникът още предстоеше, напиванията, катастрофите и злополуките също предстояха. Поведе сина си към хирургичното отделение, подаде направлението, разказа какво го боли, и Влади потъна някъде сред легла, системи, охкащи болни и персонал в бели и зелени престилки. Казаха ѝ, че ще му направят първо изследвания и ще го види дежурният хирург. Тя зачака. След час излезе един немлад, пълен човек в зелено медицинско облекло и попита кой чака за Владислав. Аз, изписука тя. Беше се схванала, гърлото я стягаше. Вие ли ще платите? Аз, ами, колко? Ами, петстотин — беше отговорът. Вие хирургът ли сте? Да, аз съм, донесете парите и почваме. Моля ви, не нося сега, нямам, но ще ви донеса непременно, вие почнете! Не мога, госпожо, аз не съм благотворително дружество. Но нали с направление не се плаща, освен това той е студент — искаше да каже тя. Но не посмя. Там, в документите пишеше всичко. Докторът я изгледа от горе до долу изучаващо, видя вехтите ѝ панталони (втората употреба си личеше), старите маратонки, жалката ѝ неподредена коса, обърна се и влезе. А тя беше още млада, едва на четиридесет и две. Само петстотин лева, но ги нямаше. Безсмислено беше да моли, да вдига пара, да плаче пред непоклатимата болнична безсърдечна система. По-точно пред волята на непознатия възрастен  хирург. Тя тръгна по студения тротоар, вятърът ледено я обгърна и сякаш искаше да я довърши. Всичко е против нас, всичко!

Тя изведнъж спря. Сети се, че нейната най-близка приятелка Петя беше разказвала за нещо много странно. Петя работи в Гърция. Та в Гърция имало такъв обичай: когато човек иска да измоли нещо много важно, особено за здраве, започва да пълзи към храма, пълзи и се моли, стига до храма, влиза вътре и отправя молбата си към Бога. И чудото става. Невинаги, обаче. Ама че обичай, бе казала тогава Маргарита, и защо църквата налага такива работи на хората? Не, църквата не го налага, но хората го искат в своето отчаяние. Вероятно, защото се знае, че до радостта се стига чрез изпитания и скръб, защото трябва да положиш усилие, нищо не идва даром. Така беше отговорила Петя. Тези гърци! Ами и аз ще пълзя сега, нека се унижа, нека стигна до най-близкия храм, пък дано някой светия се смили над сина ми. Луда съм, но капчица лудост винаги си трябва. Тя се огледа и прецени, че храмът „Света Троица” е съвсем наблизо, само на около петстотин метра. О, тя ще се просне в локвите, ще пълзи, пръст ще яде, ще се моли и плаче, ще понесе всичко, само да спасят детето ѝ. Нощта превзе града, хората бързаха, някои водеха кучета, студен дъжд мокреше и приканваше към уют.

Пълзенето ще ѝ отнеме повече време, а трябва да бърза сега, когато всяка минута е важна. Ще се забави, ако пълзи, но може да пробяга до там. Нямаше смисъл да пали колата, докато намери място за паркиране… И тя затича в тъмнината през дъжда, локвите и студения поривист вятър.

Вярвам, Господи! Вярвам! Вярвам! Господи, смили се! Света Богородице, Ти си Майка, а аз, макар и грешна, също съм майка, помогни на детето ми! Вярвам, Господи!

Бягаше през локвите и насрещния студен дъжд, криволичеше между хората като слалом, препъваше се понякога; само да не блъсне някое куче, водено на нашийник, сега не можеше да влиза в разправии заради куче, минутите хвърчаха.

Ето го храма, тя влезе задъхана. Беше светло и топло. Имаше хора, които сякаш чакаха нещо. Огледа се и застана пред една икона, там мястото бе по-свободно, достъпно и някак по-настрани. Беше икона на Божията Майка, но Младенецът го нямаше в ръцете Ѝ. Седем кинжала бяха изобразени по тялото на света Богородица, лицето беше кротко и тъжно. Вярвам, вярвам! Тя не знаеше защо застана точно тук, защо повтаря точно тези думи, но повтаряше едно и също, не знаеше никакви молитви, никога не беше се молила досега, никога не бе държала в ръце молитвеник. Плачеше и сега усети, че плаче отдавна, сълзите ѝ бяха топли, обилни, нещастни. Хлипаше и прегръщаше иконата с мокрите от дъжда ръце. Вярвам, Господи! Вярвам, света Богородице! Една млада жена се приближи до нея, подаде ѝ свещ, виждам, че имате голяма скръб, каза тя. Посочи ѝ свещника. Маргарита не се сети да благодари, запали с треперещи ръце свещта, зашепна пак умолително, постави я и тръгна обратно. Спря пред жената: кажете, каква е тази странна икона на света Богородица, какви са тези ножове? Казва се „Седмострелна, Смекчаване на злите сърца” — отвърна жената. — Дано по Нейните молитви Бог да смекчи нашите сърца. Сега е Пасха Господня, да простим на всички! Велик ден настъпва!

Маргарита бе цялата мокра, чак до костите, трябваше да се върне обратно, да се преоблече, да види какво прави дядо ѝ и да отиде отново в болницата — да моли, да обяснява, да настоява! Но преди това се огледа пак, прекръсти се несръчно три пъти, поклони се към олтара. Затича пак, стигна до болницата, запали колата, върна се вкъщи. Когато влезе, завари дядо Власаки да реди парите си на масата. Той я погледна някак по-смислено: айде, вземай сега, пък мен ме заровете като куче! Деденце! Тя целуна бялата му глава, отброи петстотин лева и хукна обратно, както си беше. Благодаря, благодаря, Седмострелна!

Позвъни на вратата на хирургично отделение. Чу как по коридора отвътре зачаткаха стъпки, излезе една възрастна изрусена сестра. Донесох парите за операцията на сина ми, остър апендицит. Моля ви, кажете на хирурга! Хирургът е на операция. Почнаха да оперират Владислав, да не би това да е синът ви? Е, оперират го точно сега. Всичко ще бъде наред.

Ама аз вече имам пари. Спокойно, нека свършат, ще ви кажат резултата.

Сестрата си влезе. Маргарита седна на скамейката в коридора пред вратата на отделението и зачака. Беше цялата мокра, потна, трепереща. Извади влажни кърпички от чантата и взе да чисти и бърше лицето си, панталона и жилетката. Хирургът се появи след около час уморен, сега не ѝ се стори толкова дебел.

Погледна жената и му дожаля за нея — приличаше на мокра уплашена птица, която правеше усилия да опази птичето си.

— Спасихме го, добре е момчето, няма страшно. А ти, булче, го храни по-добре,  слабичък ти е!

— Благодаря Ви, докторе! — гласът ѝ бе все така тънък и задавен.

Тя подаде парите.

Той махна с ръка:

— Хайде, ще почерпиш за здраве! И благодари на Господ! Ако бяхте се забавили още малко и … Ще го видиш утре. Сега не може.

Хирургът огледа още веднъж жалката ѝ фигура, обърна се и влезе.

Отвън тя седна на стълбището, нямаше сили да върви, беше тихо. „Благодаря Ти, Господи!”— прошепна. Полунощният град светеше и чакаше стихнал. Дъждът бе спрял, неусетно бе станало топло, земята разтваряше своите сетива за пролетните си тайнства.

Изведнъж забиха камбаните. В първата минута всичко замря, а после — отначало високо в небето, после в планините, във водите, в тревите и дърветата, в цялата вселена, във въздуха, в сърцата, мислите и душите проеча великото, радостно и вечно: Христос воскресе!