Петровият пост: кои сме едни за други?

7875 0
hliab

Автор: прот. Игор Прекуп
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

Всяка година Петровият пост започва по различно време – в зависимост от датата на празнуване на Пасха, след Неделя на всички светии, тоест една седмица след празника на Петдесетница, поради което някога са наричали и поста Петдесетница.

Тъй като завършва преди празника в чест на св. Първовърховни Апостоли Петър и Павел (29 юни/юли), този пост бил наречен още Апостолски.

За какво е необходим Петровият пост?

Обикновено многодневните пости предшестват някой голям празник, а Петровият пост не само предшества паметта на св. апостоли Петър и Павел, но и следва след празника на Петдесетница – Рождения ден на Църквата. Получава се много интересна жива връзка между тези два дни: празнуването на раждането на Апостолската Църква преминава в Апостолски пост, който според древната традиция е свързан именно с Петдесетница.

Ако Великият пост ни подготвя за празника на Светлото Христово Възкресение, помагайки ни да осъзнаем, че нашият земен живот има смисъл само дотолкова, доколкото е проникнат от вечния живот, доколкото води към възкресение заедно с Христос, то Петровият пост спомага за осмислянето на това, че има Църква, има църковен живот, кои сме ние на Църквата, какво е Нейното предназначение, какво е нашето предназначение в Нея и, накрая на това кои сме едни за други.

В Църквата ли сме?

Колко лесно пропускаме край ушите си думите на свещеника, обръщащ се към нас на проповед с думите „братя и сестри”! Точно така, както се отнасяме към обръщението „господа” (какви господа сме едни за други, това е смешно), както, впрочем, и преди не сме се замисляли особено над думата „другар”.

Ние четем молитви, съставени от светии, в които има чудесни думи за смирението, любовта, за нашата греховност и надеждата на Бога и… не си даваме сметка доколко насериозно приемаме това, което четем. Защото, ако ги приемахме насериозно, то най-малкото по-често бихме се сепвали от несъответствието между това, което мислим, чувстваме, говорим, вършим и това, което четем и слушаме.

Ние казваме: „да отида (да се отбия) в църквата”, „да се помоля в църква”, а замисляме ли се защо наричаме храма „църква”? Какво е „Църква” (с главна буква)? – Дом? Кой е „Църквата”? – Свещеноначалието? Духовенството? А миряните?… Разбираме ли, че храмовете се наричат „църкви”, защото в тях на Литургията Църквата се явява както в лицето на събралите се, така и в лицето на онези, които са представени на Дискоса? Петровият пост е най-подходящото време да се замислим за това и да се вгледаме в себе си: в Църквата ли сме?

История на победоносната скръб

Този пост е установен промислително: както между Рождество Христово и Кръщение Господне съществува периодът на Рождественските празници, напомнящ ни за живата връзка между двата празника, така и в този случай между празнуването на раждането на Църквата и деня на паметта на Нейните най-велики строители е установен времеви период, съдействащ за нашето въцърковяване.

И това се отнася не само за неофитите. Тогава защо след Петдесетница трябва да следва пост? Защо след Рождество Христово следват празнични дни, в които не се пости, а след Петдесетница – пост? Защото животът на Църквата, цялата Й история – това е история на победоносната скръб. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света (Йоан. 16:33).

Историята на Църквата – това е история на получаването, разпространението, насаждането, отглеждането и принасянето на плод на Благата Вест по целия свят. И образът именно на тези двама Апостоли ни подтиква не само да почитаме тяхната памет, като потрудили се в благовестието най-много от всички апостоли, но и да обърнем внимание, така да се каже, на покайния компонент на апостолското служение.

Покаянието като освобождение

Постът е време за покаяние. Особено многодневният пост. Покаянието е процес на изменение на ума, на преосмисляне на някакви свои представи, на коренна промяна и/или корекция на светоусещането. Постът е опора в този процес. Апостолската проповед в деня на Петдесетница (в отговор на въпроса на юдеите, събрали се в Йерусалим, за да слушат апостолите, какво да правят?) завършва с призива на Петър: Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете… (Деян. 2:38).

С покаяние, по думите на апостола, човек пристъпва към кръщение, защото встъпването в Църквата не е просто преминаване „на ново ниво на развитие”, продължение на „самоусъвършенстването”, избор на нещо ново и по-интересно, модерно, удобно, перспективно (списъкът може да бъде продължен).

Не, човек, пристъпвайки към кръщение (в чина на оглашението), признава, че е чужд на духа на този свят, отрича се „от сатаната, от всичките му дела, от всичките му ангели, от всичкото му служение и от всичката му гордост”, тоест признава, че до този момент е пребивавал в заблуда, признава света за пленен от сатаната… Разбира се, не в този смисъл, че всички, които още не са повярвали и не са се кръстили – са служители на бесовете. Отричането от сатаната е отричане от господството на този, който е пленил човешкия род.

Да излезем от лагера

Но и в плен хората се държат по различен начин: някой угодничи пред началството, предавайки събратята си по нещастие и мъчейки ги, друг пасивно се подчинява на режима и, приемайки плена като даденост, се приспособява към неговите условия на живот, отпуска се, губи човешко достойнство, друг живее с пасивно очакване на освобождението, а друг търси и използва всяка възможност за бягство.

И ето, да си представим, че на територията на лагера попада Затворник, над Когото се оказва, че нямат власт нито началникът, нито неговите заповеди. Той счупва лагерните врати и призовава всички желаещи да Го следват. Никого не хваща за ръката, никого не дърпа насила след Себе Си.

Затова, който иска, трябва първо да изрази своето отношение към този, който го е пленил и дълго е господствал над него, дори и ако не е успял да убие всичко човешко в него. При това по целия този дълъг път към свободата човек ще трябва отново и отново да потвърждава своя избор.

Ето защо, преди да се роди за вечен живот в Тайнството Кръщение, оглашеният, изразявайки своето отношение към пленилия го, се отрича от изконния човекоубиец и баща на лъжата.

А след това (ако продължим аналогията с лагера) на освободения, вече преоблечен в цивилни дрехи затворник, предстои път към изхода от лагерната територия. Лагерното началство по всякакъв начин ще го подтиква да се отклони от пътя, който е прокаран със счупването на вратите от Затворника – Освободител. Ще му поставят спънки, ще го задържат, ще го примамват, ще го съблазняват, ще му предлагат по-кратки и удобни пътища към същото място, до което трябва да стигне, ще му внушават недоверие към Този, Който е счупил лагерните порти, прокарал е път, дал му е ориентири (заповеди), ще му внушават недоверие и към гласа на водача, на когото Затворникът е поверил Своя по-малък брат, или просто ще отвличат вниманието му от неговите думи.

Враговете на неотдавнашния затворник няма да могат да го задържат насила – това няма да им бъде позволено. Но ето, да изпитват неговата решимост да излезе на свобода, да се върне у дома – тази власт лагерните власти ще получат дотолкова, доколкото самият затворник умее да разпознава техните козни и да им се противи с помощта на своя Спасител.

При това ще го преследват както пряко (внушавайки съответните свои мисли, предизвиквайки лъжливи състояния на духа), така и чрез онези, които, както и той, са последвали Всемогъщия Затворник, но се поддават на уловките на враговете, сами се отклоняват от пътя и увличат и другите след себе си.

През целия си живот християнинът върви по своя път за излизане от плена, като до края на живота си не е застрахован от препъвания и погибел.

Едно цяло

Ако се върнем към образа на освободените пленници, вървящи по пътя към излизане от територията на лагера, уместно е да отбележим, че този изход е организиран. От неотдавнашните затворници са поставени старши над по-големите и по-малките групи, установени са порядки, помагащи им да се ориентират в ситуациите и начините за преодоляване на препятствията, предписани от санитарно-хигиенните норми.

Те получават всичко необходимо за укрепяване на силите, но им се допускат и такива изпитания, които могат да бъдат преодолени само при пълна мобилизация на силите. И още нещо, което не е без значение: постоянно им се напомня за това, че те са заедно начело със своя Спасител – едно цяло, при което всеки трябва да се грижи за всички, и всички за всеки, че те не са някакъв единен механизъм, чието функциониране трябва да се регулира с производствени методи, не са някакъв „съюз на освободени пленници от преддверието на ада”, а на първо място – Тяло на своя Спасител, и поради това трябва да състрадават един на друг, всеки трябва да преживява греха на ближния като свой собствен, предприемайки всичко, за да не се окаже и сам извън спасителния път, и да опази и ближния от падение.

Така ли вървим ние? Приели дара на Светия Дух, даваме ли Му да действа в нас, или предпочитаме духа на този свят? Следваме ли съвета на апостол Павел, да изпълним Христовия завет, понасяйки теготите един другиму (Гал. 6:2)? Отнасяме ли се към нашите ближни като към членове на едно тяло, което цялото страда, когато боледува или е ранена, която и да било негова част (1 Кор. 12:26)?

Апостоли на покаянието

Църквата е общност от спасяващи се, тя не е тълпа бегълци, а войска. Отричайки се от сатаната и съединявайки се с Христос, човек престава да бъде затворник на светоуправниците на тъмнината от тоя век (Еф. 6:12), от този момент нататък той е Христов воин. Неговата пътеводна нишка е покаянието.

И неслучайно начело на апостолския лик стоят именно тези, които чрез своя личен пример са показали силата на покаянието: Петър, който обичал Христос, но Го предал от малодушие и след това, въпреки получената прошка, горчиво се каел за това до края на земния си живот, и Павел – „хулител и гонител на Църквата”, преследвал Христовите ученици с яростната самозабрава на отявлен праведник, но вразумен от Христос, простен от Него и послужил за делото на разширяването на Църквата повече от останалите ученици.

„Дал си начин на обръщане на двамата Твои съгрешили апостоли, единият се отрече от Тебе по време на Твоите страдания и се покая; а другият се противеше на Твоята проповед и повярва” – възпява Църквата Първовърховните Петър и Павел.

Призивът към покаяние не е обвинение, а ободрение, укрепяване по спасителния път, а примерът на св. апостоли Петър и Павел показва, че всички имат нужда от покаяние: и тези, които от детство са вярващи, и онези, които са дошли във вярата от неверието, и може би някога са били и съзнателни или несъзнателни богоборци.

Всички са грешни, но и всички са помилвани, и тяхното спасение е в надеждата (Рим. 8:24). В надеждата, защото Жертвата е принесена за всички, но само някои са се отзовали на спасителния призив и са тръгнали по пътя на покаянието, а кои от тях ще стигнат до края?… Господ е милостив, но и не отнема свободата на волята на човека, затова са възможни различни варианти. И всеки от нас се надява, че неговата воля няма да стане причина за Божието допускане…

Съборна и Апостолска

Ето, Апостолският пост е именно едно от тези средства на Божието вразумление, за да може човек да се вгледа в своето сърце, в своите дела, да обхване с поглед своя житейски път и да определи ще последва ли Христос и Неговите апостоли, единен ли е по своите стремежи и убеждения със светиите, или им е чужд? С други думи, пребивава ли в съборност с тях?

Това е много важен въпрос, защото Единството на Църквата външно може да се спазва на административно – канонично ниво, но да няма съборност: когато християните се отклоняват от игото на Христовите заповеди, когато Неговите поучения в притчи остават само предмет на богословско изучаване, на благочестиви размисли и патетични нравоучения, но не стават ориентир за формиране на начина на мислене, за възпитание на чувствата и волята, то и Единството за такива също се оказва под въпрос. В Църквата ли сме ние?…

Отново, споменавайки „Апостолската” Църква, съзнаваме ли, че става дума не само за Нейния апостолски произход, не само за това, че учението на Църквата е апостолско, но и за това, че апостоличността – това е свойство на Църквата да бъде обърната навън – към света, който лежи в злото (1 Йоан. 5:19), към света, заради спасението, на който е била принесена изкупителната Жертва (Йоан. 12:47), към света, който, както във времената на Ной, е призован в спасителния ковчег? Бива призован от Бог чрез Църквата.

Доколко ние, Нейните членове, съдействаме за осъществяването на това призвание, или поне не му пречим? Доколко осъзнаваме, че успешността на това призвание до голяма степен зависи от всеки от нас, от степента на нашето съзнателно участие в живота на Църквата, от степента на нашата отговорност за всичко, което се случва в Нейната среда?

Ето, за да се съберем вътрешно и добре да поразмислим за това, а след като поразмислим, да направим изводи, и след като ги направим, да се постараем поне малко да изправим своя живот – този пост на Петдесетница съществува и съдейства за това поне в някаква степен да станем причастни на „Петровата твърдост” и „Павловия разум и светла мъдрост”, за които се пее на малката вечерня на празника.