Печатът на истината

2524 0

Автор: Архиепископ Йоан (Шаховски)
Из книгата „Апокалипсис на малкия грях”
Източник: www.azbuka.ru
Превод: Силвия Николова

Веднъж в дома, където бил поканен, Христос видял как „званите избрали първите места”. Като забелязал този житейски детайл, Господ, за Когото нищо в нравствения свят не било второстепенно, изрекъл думи, които останали да звучат в света: „Когато бъдеш поканен на нечия сватба, не сядай на първото място, за да не се случи така, че някой от поканените по-знатни от тебе, да ти каже: „Освободи ми мястото”. Тогава със срам ще бъдеш длъжен да седнеш най-открая. Но, когато бъдеш поканен, заеми последното място, щото този, който те е поканил, да каже: „Приятелю, седни по-напред”. Тогава ще имаш чест пред този, който седи с теб.  „Защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лук. 14:8—11).

Провяването на човешкото самолюбие е често пъти точно в житейска обстановка, на гости, в гостната, в столовата. Както и в древни времена, съвременният гост също иска да седи на по-почтеното място. Такива домогвания за първенство са били силно застъпени сред болярите в Московска Русия, които (съвсем не в православен дух!) се стремели приятел приятеля да „пререди” на царската трапеза. Но, разбира се, освен на трапезата на най-бедните хора във всички страни на света върви, макар и незабележимо, съревнование на честолюбието. Скромността е трудната форма на доброто! Човек, който болезнено мисли за това, как и в какво да не постави себе си по-ниско от другите, и как да се постави по-високо от тях, не е способен към съзидателен труд. Още повече към висшето, към духовното. Това се отнася още повече за нас, пастирите. Тщеславието е признак не само на нравствен, но и на умствен застой.

Христос е открил на нас, хората, тази истина в спокойните и мъдрите слова. Преди да изобличи човечеството, Той е изявил Своето Божествено милосърдие, изцелявайки болния. Това станало в дома на „един от началниците на фарисеите”, случило се в събота, в празничен ден, в който се забранявала всякаква работа. Както и в нашата епоха мнозина не разбират, и тогава не разбирали духа на настоящия религиозен празник, че той не е в мъртвата буква на външното „изпълняване на предписанията”, но истинския религиозен празник е денят на послушанието към Бога в духа и истината, и проявяването на милосърдие.

И ето, като не разбрали религиозния смисъл на празника, хората счели извършеното от Христос изцеление на болния по време на празника, за нарушаване на заповедта за почивка в седмия ден. Вижте само, колко слепи са били те! Но, нали Господ е дошъл за спасяване на слепите … В този ден, когато Христос бил у фарисеите на гости, „ И ето, застана пред Него един човек, болен от красник. Иисус продума на законниците и фарисеите и рече: позволено ли е да се лекува в събота? Те мълчаха. И като хвана болния, изцери го и отпрати.  След това им рече: кой от вас, ако осел или вол му падне в кладенец, няма веднага да го извади и в съботен ден?  И не можаха да Му отговорят на това” (Лук. 14:2—6). Работата на човека е да прави добро и да помага на хората-братя всякога и особено на религиозни празници. Всеки ден е ден Божий, и е добро Божие, и е създаден за добро. Празникът на вярата е милосърдието Божие и човешко.

И, като учел на тази истина, Спасителят сочел, че на проявата на милосърдието пречи преди всичко човешкото самолюбие, и искайки да изцели всички хора, Той казал: „Всеки, който се превъзнася, ще бъде унижен, а този, който се унижава, ще бъде възвисен”.

Много хора в света не знаят духовните закони. Но, тези закони съществуват и опровергават неверието в духовния свят. Човек, който сам се хвали, прави отблъскващо впечатление на всички, дори на нерелигиозните хора. Колкото повече той се самовъзхвалява и себепревъзнася, толкова по-жалък е той за окръжаващите. Ние виждаме съвсем ясно, че дори у невярващите хора действа непроменимият закон.  Атеистите също са му подчинени. И, ако те не ценят скромността в себе си, те всякога я ценят в другите хора.  Ние не грешим, като признаваме скромността за една от най-утешителните черти в човешката личност. Скромността, безусловно, е равна на милосърдието, така както в силата само на едната си скромност човек вече е милосърден към другите – не им дотяга със своите претенции, не ги измъчва със своите домогвания към някаква значимост. Волно или неволно, скромният всякога отдава чест, първо на Бога, а след това и на хората, които имат своите дарове от Бога.  Затова, той и никога не проиграва нищо в живота. Неговите таланти и достойнства не унижават неговата скромност. Напротив,  още повече го въздигат. И от тук, скромността съвсем не означава слабост, както си мислят някои, които се страхуват точно от нея. Нея може и да я няма, но само чрез нея ще дойде  любовта. Тя е още сила и доблест на духа. И в живота на обществото, и на  народите, „гордостта води към погибел”. Нивото на културата е право пропорционално на скромността – обществена и международна. От това Словото, създало света, приело за Свой живот живота на скромен Човек и преминало страдалчески пътят на живота, показвайки дух на скромност, като светлина,  водеща в безкрайната слава на Небесното Царство. Смирението на Иисус Христос е станало печат на истината за човечеството.