ПИСМОВНИЯТ РОМАН НА ШМЕМАН И ФЛОРОВСКИ

170 0

Превод: Андрей Романов

Почитателите на двамата големи православни богослови от ХХ в. — Александър Шмеман и Георги Флоровски, и особено онези от тях, които се интересуват от личностната и житейската страна на творчеството им, получиха наскоро хубав подарък: в издателството на Православния университет  „Св. Тихон” излезе сборник писма, разменени между тях в периода 1947 — 1955 г. Това е първата публикация на цялата тази съвкупност от писмени документи, запазила се в личните архиви на двамата. Издател и автор на предговора и коментарите е Павел Гаврилюк.

Епистоларният жанр, в наше време вече изчезващ или дори напълно погребан от интернет и другите свръхмодерни средства за комуникация, е едно от солидните и почтени разклонения на хилядолетната писмена традиция на човечеството. Писмеността винаги е водела до писмовност. Хората от по-старите поколения знаят какво е да получиш послание от приятел — от друг град, а може би и от друга, далечна страна, — да разпечаташ плика, да извадиш, без да бързаш, шумолящите страници, да ги разгърнеш, предвкусвайки радостта от нещо невсекидневно, нещо специално: общуването с един далечен, но обичащ те човек. Днешните младежи вече не познават това изтънчено удоволствие. Книгата ни връща във времето, когато то е било достъпно на всекиго. Всъщност през цялата човешка история хората традиционно са доверявали на хартията много от душевния си свят — мисли, чувства, пориви, дръзновения, — което не биха дръзнали да изкажат на глас; това ще потвърдят мнозина велики люде, автори на послания — и Сенека с неговите Писма до Луцилий, и апостол Павел с неговите Послания, и Плиний Млади с писмата му до Траян, и дори един Достоевски, създал „романа в писма” Бедни хора. Към писмовния жанр са прибягвали на драго сърце и учителите на Църквата. Писмата на всички тези забележителни мъже са преодолели отдавна тесните рамки на частната кореспонденция, за да се превърнат в предмет на интерес за цялото човечество. Та нима и Новият Завет не се състои в по-голямата си част от писма?…

Съвсем закономерно и писмата, разменени между двама такива колоси на богословието, каквито са Шмеман и Флоровски, не остават в сферата на частните им взаимоотношения, но привличат вниманието на масовия читател. В тях се оглеждат съдбите и душевният свят на хора, чието влияние върху православната духовност на ХХ — ХХI в. трудно може да се надцени.  „Тази книга — пише в предговора си съставителят — ще открие на читателя нова страница от творческата им биография… когато съдбите им се пресичат. Сближаването [между двамата] е станало в Париж, където Флоровски се завърнал след войната през 1945 г. Отец Георги бил тогава на 52, а Александър, който след година ще стане свещеник — само на 24. Флоровски по това време бил вече мастит учен и общопризнат авторитет не само в православния свят, но и отвъд пределите му, радвал се на голямо уважение като автор на трудове по патрология, като историк на руската религиозна мисъл, а също и като участник в икуменическото движение. Шмеман пък тепърва започвал да се формира като църковен деятел, мислител и богослов. За него това било време на сдобиване със собствено богословско „аз”, със собствена богословска тема. Въпреки разликата от 28 години, и за двамата следвоенните години се оказали преломен етап, изправил ги за пореден път пред необходимостта да избират пътя си. Флоровски решава да се пресели в Новия свят през септември 1948 г., докато Шмеман го последва едва след около три години, през юни 1951 г. Основната част от запазилата се кореспонденция се отнася към времето, когато ги разделя океанът” (с. 8-9). И така, двама забележителни, двама удивителни мъже! Единият, вече добил общохристиянска известност, е пред своя залез, навлиза в творческата си есен — богата и плодотворна; другият е все още младеж, но неговата звезда вече изгрява над хоризонта. Тази житейска, човешка, академична разлика между тях е извор на плодотворно творческо напрежение. Шмеман се отнася почтително и благоговейно към Флоровски, вижда в него знаменосеца и живото олицетворение на православния богословски ренесанс; Флоровски оценява младия Шмеман и идващото с него ново поколение богослови и им дава своята благословия.

По-конкретно кореспонденцията между тях е посветена на един важен възел от живота на Шмеман: решението му да напусне стените на Парижкия богословски институт  „Св. Сергий”, където е израснал и възпитан, където се е формирал като учен, и да последва настойчивия повик на Флоровски, който го кани да прекоси океана и да постъпи като преподавател в оглавяваната от него Нюйоркска семинария  „Св. Владимир”. Трудно решение, тежък избор. Мъчно се късат хилядите нишки, свързващи младия преподавател и свещеник с Париж, с цялата му приятелска, роднинска и научна среда, с неговата alma mater. Но въпреки това в писмата на Шмеман се усеща и голямо въодушевление, душевна приповдигнатост, оптимизъм, които изобщо не могат да се обяснят с по-подходящите материални условия и по-големите възможности за академична кариера на новото работно място. Напротив, в Париж перспективите пред него биха били вероятно по-добри. Не, нещо съвсем друго го движи: той смята, че властният зов за преселение, който той усеща в душата си, е внушен свише, че Бог го води, че именно Той иска от него да се пресели в Новия свят. Един важен, съдбовен избор, една почти библейска увереност, увереност на библейски герой, усещащ в сърцето си божествения императив! Всичко това отчасти е казано директно в писмата, отчасти се усеща между редовете им и интересуващият се от необикновените пътища на човешката душа читател ще се потопи с удоволствие в тяхната напрегнато-радостна атмосфера. Без съмнение, също и почитателят на творчеството на двамата големи богослови ще се радва да научи интересни и увлекателни подробности от техния жизнен път, а ценителят на историята ще прочете с интерес кореспонденцията между две неординерни личности, в която като в огледало се е отразил духът на първите следвоенни години в Западна Европа, руският емигрантски Париж от 40-те и 50-те, възелът Стар — Нов свят, първите години на икуменическото движение, започващият православен ренесанс. Всичко това, а не само личните взаимоотношения Шмеман-Флоровски, прави писмовния  „роман” на двамата толкова интересен и привлекателен за читателите от нашето време.

След излизането на бял свят на Дневниците на Шмеман публикацията на неговата кореспонденция с Флоровски е следващата крачка в процеса, ако може така да се каже, на личното ни запознанство с големия богослов. Чрез тези по-интимни свои страници той се разкрива пред нас не само като учен, но и като човек. „Кореспонденцията напомня Дневниците както по афористичността на стила, така и по лаконичността на характеристиките и интензитета на преживяванията. Както и в Дневниците, пред нас е богословие на живота, т.е. богословие, минало през всички премеждия на емигрантското съществуване и заедно с това призоваващо за преображение на всекидневието в опита на въцърковяването на живота. Тъй като в кореспонденцията пред нас е все още един твърде млад Шмеман, тя се явява сякаш предговор към Дневниците… За разлика от Дневниците, предлаганата на читателя кореспонденция ни дава възможността да чуем диалог, в който са отразени чувствата и умонастроенията на настоящето, а не на миналото, а се обсъждат и планове за бъдещето… Пред нас е диалог на две поколения, „дует” на два необикновено ярки гласа на православното богословие, които по своята сила и дълбочина не отстъпват един на друг” (с. 9). Към тази оценка на съставителя Павел Гаврилюк няма какво да се добави.

Нека да завършим тази кратка рецензия с трогателния, изпълнен с необикновена топлина финал на почти всички писма между двамата; ето един типичен завършек: „Предайте, моля Ви, моя най-сърдечен поклон на Ксения Ивановна [съпругата на Флоровски] и ѝ кажете, че аз винаги си спомням нашите вечери на [улица] Aguesseau с чувство на благодарност. Моята жена Ви изпраща своя поклон и поздрави. Не ни забравяйте и в молитвите си. И пишете по-често: такава радост е да чувстваме връзката с Вас. С любов винаги Ваш: А. Шмеман” (с. 129). Такава любов пожелаваме и на всички ни. Амин.

 Из кореспонденцията между прот. Александър Шмеман и прот. Георги Флоровски

 Шмеман Флоровски, 9 юли 1947 г. (откъс)

…Не знам кога ще посетите Париж, но много бих искал още няколко пъти преди настъпването на есента и есенните занятия да поговоря с Вас — както за общото положение в Института [Парижкия богословски институт „Св. Сергий” – бел. прев.] и всичко останало, така и за собствените ми работи. Срещата и общуването с Вас са ми дали толкова много, че, надявам се, Вие и занапред няма да ми откажете своята помощ и ръководство. Дълбоко съм убеден, че и за цялото младо поколение Вашето участие в Института е абсолютно необходимо, и аз много бих искал да имате предвид този фактор…

Вашата статия „Church and her Responsibility” прочетох много пъти и всеки път с нов интерес и удоволствие. Буквално всяко изречение отеква в мен като нещо „мое” — именно тези неща съм усещал винаги, без да умея да ги изразя. Тъкмо в това е за мен ценността на срещата ми с Вас, че измежду всички богослови аз Ви усещам най-съзвучен на мен. Аз още не съм богослов, разбира се, но моите смътни богословски „тенденции” намират отражение именно във Вашето богословие. Историзъм — христологична и сакраментална еклисиология— евхаристийността на Църквата — всички тези категории винаги са витаели пред мен и затова да работя под Вашето ръководство би било за мен голямо щастие.

Шмеман Флоровски, 20 декември 1948 г. (откъс)

В Института всичко е по старому. (…) Студентите са много, но далеч не всички са способни да възприемат нещо, тъй като а) нямат достатъчно култура и б) почти цялото преподаване на тримата К [„тримата К” са епископ Касиан, ректорът на Института, архимандрит Киприан (Керн) и известният историк проф. А. В. Карташов — бел. прев.] противоречи на това, което аз с моите слаби сили се опитвам да им внуша. Но ние се стараем да им въздействаме extra muros Academiae [извън стените на Академията (лат.)], създавайки лични връзки. Винаги им предавам Вашите поздрави и студентите неизменно си спомнят за Вас с голяма топлина. Ах, колко по-различно щеше да е всичко (нереално, разбира се), ако не бяха все същите тези трима К!

Шмеман Флоровски, 19 февруари 1949 г. (откъс)

Смятам, че въпреки нашата малобройност тук [на групата млади богослови и църковни дейци начело с Шмеман — бел. прев.], Париж все пак може да има своего рода стратегическо значение в съдбините на Православието. Но за това, за бъдещето, на нас сега ни е необходим подбор на хората. Трябва да завързваме здрави връзки — богословски, лични, църковни — с гърците, с арабите, с всичко, що е живо и църковно в Америка. Вие в това отношение сте абсолютно необходим. Никога няма да се уморя да Ви напомням за това. Вие сега, без съмнение, сте единственият признат от всички православен богослов — и вътре в Православието, и за външния свят, и Вашата отговорност е голяма.

Шмеман Флоровски, 24 март 1949 г. (откъс)

Много пъти препрочитах Вашето дълго писмо и, разбира се, съм съгласен общо взето с Вас: трябва да се гледа в широка перспектива и да се създаде всеправославен център — мисля, че по воля Божия това е възможно, въпреки всички трудности, само в Америка. Аз остро и физически усещам края на определен „еон” в историята на Православието. (…) Макар това да е вече изтъркана формула, но наистина завършва „Константиновият” период. (…) По един фатален начин повечето православни търсят “реставрация”: на Светата Рус или на „елинизма”, на заветите на „руската мисъл” и каквото още се сетите. А трябва да се върнем към „тоталитарното” християнство: към „жителстващия живот”, а не към утилитаризма. Странна работа — можеш да четеш отците и да се занимаваш с тяхната „космология”, „антропология” и така нататък, и никога да не разбереш нищо от тях, да не разпознаеш тяхната насоченост винаги към тайната на спасението, към Господ Иисус Христос и към блажената изпълненост на целия живот с Него и Неговото присъствие. Аз виждам трагичната реалност на съвременното Православие: в Русия се е доизказала докрай Петровата реформа и национализмът: „Църквата винаги е била със своя народ”. Изтокът, както гръцкият, така и арабският, трябва да мине, както изглежда, през още много изпитания, за да се появят души, свободни от своя провинциализъм и очарованието от миналото величие. И най-сетне „диаспората”, живееща винаги не църковно, а със своите „болки”! Страшно. В тази обстановка остава подборът на хората, богословското бдение, свидетелството и събирането на сили.

Шмеман — Флоровски, 4 април 1949 г. (откъс)

Относно предметите във Вашата семинария, за които пишете, аз съм напълно съгласен, и изобщо всичко, което пишете, ми се струва правилно. Създаването на истински православен богословски център е първата и най-важна задача. Време е отговорно да встъпим във вселенския богословски circuit [кръг (англ.)]. За това е нужна концентрация на всички живи сили и решителна ликвидация на мъртвите. — Е, Бог ще посочи, как ще се нареди всичко.

Флоровски Шмеман, 7 май 1949 г. (откъс)

Много се радвам, че Вашата работа се развива. И все пак 1) помнете, че Вие преди всичко трябва да се занимавате с наука и да пишете, защото има какво да кажете — не само на конференции, и 2) не отъждествявайте вселената със стара Европа и не презирайте Новия свят с неговите нужди и възможности. Ще бъде много жалко и тъжно, именно от църковно-вселенска гледна точка, ако нашата Владимирска семинария се окаже запъртък, при липсата на подходящи грижи, и не израсте в истински богословски център, за което са налице всички данни, и преди всичко оставеният на произвола на съдбата хинтерланд от 6 милиона православни в тази страна [САЩ — бел. прев.] — два пъти повече от англиканите! (…) Все повече се страхувам от това „персонално” признание (което вече заплашва и Вас!), защото то предателски изкривява цялата перспектива, свежда към нула целия смисъл на нашето участие в икуменическото движение, още повече, че нашите братя по вяра всячески дават да се разбере, че ние не ги представляваме и просто сме се „поевропейчили” или „поамериканчили”, ояли сме се с египетски меса и сме забравили родната зелева чорбица и елей от кандилцето, в които е същината на „родното православие”…

Шмеман Флоровски, 10 май 1949 г. (откъс)

Много добре разбирам това, което пишете по повод „персоналното признание”, и самият аз се страхувам от това повече от всичко друго. Но няма друг начин за борба освен този — все по-голям брой хора да се включват във “вселенското” богословие. Основното пък „идеологическо” препятствие от моя гледна точка е култивирането, еднакво и от страна и на православните, и на неправославните, на някаква ноуменална, органична разлика между „Изтока” и „Запада”. В Православието инославните търсят, а православните предлагат не вселенското предание на Църквата, на цялата Църква, а именно някакъв специфичен Изток, âme slave [славянска душа (фр.)], мистика и тъй нататък. И православният богослов трябва да свидетелства не за пълнотата на вселенското предание, а за някаква източна негова струя. Затова успех неизменно имат Светата Рус, старчеството, а не вселенското предание. Това е просто нещастие. А че самата тази Света Рус, и старчеството, и много други неща сами се нуждаят от оценка от гледна точка на Преданието — това никой не подозира. Страхувам се, че и Лоски, може би несъзнателно, разработва същата мина… Във връзка с всичко това би било много добре ако Вие, в качеството си на общопризнат лидер на православното богословие днес, напишете нещо като програмна статия — манифест — за задачите на православното богословие в момента, в която ясно и определено да покажете тази необходимост за самото „православно” богословие да се върне към „вселенското” Предание на единната, а не само на „източната” Църква, и да посочите вредата на цялата тази „ориенталска” възбуда както у самите православни, така и у инославните.

Шмеман Флоровски, 27 януари 1950 г. (откъс)

Вие изглежда дори не си представяте какво означава за мен местенето в Америка с цялото ми семейство, колко сложно е това, колко предизвиква трудности, мъчнотии — не само делови, но и много по-сериозни. И ако въпреки всичко аз с радост приех Вашето предложение, то това бе само и изключително защото се съгласих с Вашата оценка за положението и нуждите на Църквата, на богословието, за тяхната настояща и бъдеща съдба. Единственото, в което съм виновен, е, че не осъзнах веднага всички сложности: цялата тази есен беше за нас с жена ми много трудно време, и ние вече много изстрадахме и страдаме заради решението си да се прехвърлим при Вас. Не говоря за Богословския институт, там нищо не съм казвал, но не мислете, че именно той ме задържа. И аз, и жена ми имаме възрастни родители, и за нас преместването в Америка с три деца означава нещо окончателно, пълен прелом на целия ни живот, прелом изключително болезнен и дори в много отношения трагичен. Не говоря за сантименти, аз не съм сантиментален. Учудва ме, че Вие пишете за моето прехвърляне само от гледна точка на плановете на Семинарията, на учебния план, и сякаш изобщо не подозирате какво означава за нас всичко това.

Шмеман Флоровски, 20 март 1950 г. (откъс)

Понякога ме обзема безкрайна тъга при вида на това, в което се е превърнала Православната църква! И аз просто не виждам откъде и как ще започне възраждането ѝ. Разбира се, „силата Ми в немощ се проявява” [2 Кор. 12:9], но страшна е не външната немощ, а вътрешната дрямка, равнодушието, дребнавият национализъм, литургическата безсмислица — всичко онова, в което сме принудени всеки ден да живеем! Не настъпва ли време за решителна криза: тази вековна структура, която турското господство е консервирало —  няма ли да бъде пометена тя, и какво ще остане тогава? При нас учат чудесни араби (освен Ходр, появи се и архидякон Хазим, Вие ще го видите през лятото в Америка), но, по техни думи, положението на Изток е същото като навсякъде: жадна и гладна младеж, ненамираща никакъв отговор!

Флоровски Шмеман, 2 април 1950 г. (откъс)

Нашата Академия [Семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк — бел. прев.] расте неудържимо, тъй като отговаря на отдавна назряла необходимост. Но тя има и врагове, например бившият еп. Сергиевски, който усеща своята слабост и затова се впуска в рисковани начинания. Той си има школичка в Тихоновия манастир, която иска на всяка цена да напомпа едва ли не до нивото на Академия. Някои са впечатлени от това, че школата, видите ли, е в манастир и там има благочестива атмосфера, а в нашата Академия такова нещо не може да има, понеже у нас студентите се „мотаят” из големия град (а всеки град е вид Вавилон или Содом). Освен това за „нашето скромничко паство” е достатъчно скромно образование, в него е смирението на Православието, а учеността е по-скоро от горделивост — професорите много мъдруват и хвърчат из облаците, а ние трябва да си пълзим смирено по земята и т. н. Всичко това го говорят най-вече престарелите отци и гостуващите владици, които се страхуват и от английския език, който те не знаят и „от смирение” не изучават. Всичко това не е твърде сериозно, но е противно и действа върху нервите, и отвлича вниманието, и отнема време за дреболии. Паството само по себе си вече отдавна не е скромничко, и младото поколение държи за висшето образование… И все пак не е редно да възбуждаме паството срещу архипастирите, и ще настояваме върху нашата позиция с времето и с разрастването на самото дело. Бог помага и за това аз не мога да Му благодаря достатъчно.

Шмеман Флоровски, 9 октомври 1950 г. (откъс)

…Повярвайте, правя всичко, каквото мога, за да се преместя колкото се може по-бързо при Вас. Току-що отказах Рокфелерова стипендия в Института (60 хиляди на месец вместо сегашните 24 хиляди!), защото смятам за нередно да я взимам, след като ще се местя при Вас, и това ме обрича на много трудно съществуване в близките месеци (да не говорим за това, че всички ми казват: защо ще ходиш в Америка, щом тук най-после ти предлагат добри условия за живот!), фактически отлагам моя докторат (който е вече съвсем готов) за неопределено време. Нещо повече — но това нека да си остане между нас —  направиха ми неофициално предложение от Оксфорд да заместя Николай Зернов, тоест да се кандидатирам за неговото място с шансове за успех (Коновалов дори ми предлага да проведа тази година един триместър в Оксфорд и да чета там курс лекции) — и аз от всичко това се отказвам, защото вярвам във Вашето дело, смятам го за необходимо за Църквата, и във Вашата покана виждам зов Божи — върви и Ми служи в Америка. Не говоря дори за стоновете на родителите и на жена ми, която откъсвам от цялото ѝ семейство. Но всичко това вече съм направил, мостовете са изгорени и аз с цялата си душа се стремя към Вас.

Шмеман Флоровски, 11 януари 1951 г. (откъс)

Майендорф работи, но той е разглезен, не е минал през всички наши митарства и иска само да обира каймака. От него ще излезе добър Sitzfleisch [учен-педант (нем.)], едва ли много оригинален, но добросъвестен. За него би било добре да си седи още 2-3 години спокойно и да върши böse Arbeit [черната работа (нем.)] — да чете курсове и да готви лекции. (…)

Световните хоризонти притъмняват и е толкова важно да се съсредоточим духом и да служим само на истинското и вечното. Твърдо вярвам, че в начеващата нова глава на моя живот — с Вас на новото място — Господ няма да ме остави със Своята помощ, озарение и укрепление. Защото Нему съгрешаваме, но и на Него единствено служим.

Шмеман Флоровски, 9 февруари 1951 г. (откъс)

От десетте дни, прекарани в Атина, впечатленията са сложни и многостранни. Приеха ме изключително топло, с онова гръцко гостоприемство, каквото никъде другаде не съм срещал. (…) Църковният живот: порази ме съчетанието на необикновено силното парадно благочестие, любовта към Църквата и службата — и почти пълната липса на истинско богословско вдъхновение. Църковната „интелигенция” — архимандритите, професорите и т.н., са увлечени от „social gospel” [социалното Евангелие (англ.)], проблема „пол и християнство”, подражание на action catholique [католическата активност (фр.)] и т.н. (…) Всичко това е тъжно и признаци на съживление на чисто богословските интереси не се забелязват: има съживление на проповедта, катехизацията, духовничеството, но всичко това е някак напълно откъснато от богословието. Аз изнесох доклад за икуменическото движение в Студентския съюз. Събра се страшно много народ, имаше духовници и дори двама митрополити. Събитието беше анонсирано във вестниците. С нюанси, изключително предпазливо се опитах да покажа същината на въпроса. Младежта разбира бързо. И митрополитите бяха удовлетворени. Докладът ще бъде напечатан в Greek Orthodox Youth News Sheet.

Шмеман Флоровски, 3 април 1951 г. (откъс)

Визите са поставени, местата на парахода резервирани, alea jacta est [жребият е хвърлен (лат.)], и на 9 май ние с Божията помощ заминаваме при Вас. Аз съм напълно изтощен, жена ми още повече (…), живеем в нервна атмосфера, но главното е, че огледите (заедно с децата!), кисненето и митарствата в консулството останаха зад нас. Остава да си си съберем багажа и, last not least [последното, но не и най-маловажното (англ.)], да се сбогуваме със смазаните от мъка родители. Децата вече изцяло са във Reisefieber [пътна треска (нем.)], мечтаят за парахода, а малката тригодишна Маша всеки ден си опакова играчките и умолява незабавно да отпътуваме за Америка. Още веднъж искам да Ви кажа до каква степен, въпреки целия ми оптимизъм, ме вълнува неопределеността на нашето положение след пристигането. Вие мълчите, а при това възникват толкова спешни материални проблеми — нали ще се появим там с 3 малки деца! Къде ще се подслоним? Какво трябва и какво не трябва да вземем със себе си? Нали всичко зависи от това — къде ще живеем и т.н. Повярвайте ми, аз съвсем не искам да умножавам Вашите грижи, но в момента остава месец до заминаването, от които две седмици се падат на Страстната седмица и Пасха. Трябва да сме готови до Страстната седмица и ни е нужна поне някаква минимална информация къде точно отиваме и какво ще правим там. Повтарям, аз вярвам, че с Божията помощ всичко ще се нареди, и повече от всичко се радвам на близката среща с Вас и на цялото ни по-нататъшно сътрудничество, така че не ми се сърдете за моето безпокойство, просто вече сме във „фазата на заминаването”, и в такива минути материалните подробности, уви, доминират над онова, което е по-важно от всичко… С това приключвам този параграф и изцяло връчвам себе си и моите близки във Ваши ръце, знаейки, че Вие ще уредите всичко по най-добрия начин. (…)

Институтът е в много печално състояние — отвътре: няма единомислие, няма сплотеност, няма литургичен живот, студентите са предоставени на самите себе си и е нужна радикална  реформа, за която никой не е готов и не е способен, защото цялата трагедия е в това, че никой от старото поколение не знае в името на какво трябва да се извърши тя. За мен е очевидно, че това не е резултат на едни или други недостатъци у хората, а резултат изобщо на „парижкото богословие” като цяло. Изведнъж се оказа, че то „изветря”, а цялото съвременно движение за здраво богословие е пределно чуждо на нашите „бащи сенатори”. (…) Всичко това го пиша, о. Георги, в пълна тайна, това са мои горчиви размисли. Бог ми е свидетел, аз обичам Института за всичко, което той ми е дал, и мога само да се радвам, ако той възкръсне като феникс от пепелта. (…)

Не мисля в бъдеще да се съсредоточавам върху византийските богослови, това е работа за вас — патролозите. Моята област, както окончателно осъзнах, е Историята и Богослужението, и тук има какво да се свърши. Смятам, че истински и творчески богословски труд днес може да има само ако постоянно се концентрираме върху реалното положение на Църквата и търсим начини да ѝ служим: това означава, че от „оранжерийната” наука трябва да преминем, както Вие писахте някога, към въплътено богословие в името на и за Църквата, за нейното възраждане и обнова. (…) Това, което правите, подготвяйки бъдещи свещеници и богослови, е хиляди пъти по-важно от още едно „откритие” в късната византология. Оставете това ровичкане на немския Sitzfleisch Майендорф и бъдете „Отец на Църквата”, който ни носи насъщен хляб и освобождаващите простори на вселенската вяра, а не „стафидки”, които ще Ви прославят още повече сред 15-имата византолози и ще оставят тялото на Църквата в онази печална разруха, в която то се намира днес. (…) Именно четенето на Вашия предговор към Пътищата на руското богословие — тогава бях на 16 — запали у мен пламъчето на онзи богословски ерос, който завинаги ме убеди, че богословието е служене на Църквата и е невъзможно без това живо служене „със слово, живот, вяра…” и тъй нататък.

Шмеман Флоровски, 31 май 1951 г. (откъс)

Радвам се, че между моето пристигане [в САЩ — бел. прев.] и Вашето отпътуване за Европа ще има достатъчно време, за да обсъдим с Вас всичко и Вие да успеете да ме „въведете” в новия живот. Много се надявам, че Вие и занапред няма да ме лишите от помощта си — и духовна, и научна, и житейска. Знаете колко Ви обичам и как за времето на нашето всъщност кратко запознанство аз свикнах да идвам при Вас и при Ксения Ивановна като при близки хора. Вярвам, че общата ни работа и общото служение ще възхождат от сила в сила. Във всеки случай поверявам и себе си, и семейството си на Вас и съм готов всячески да следвам Вашето ръководство за доброто на Църквата и на църковното дело, което за мен е „едничкото потребно”.

Помолете се в решителния момент всичко да мине благополучно. И тъй, до среща в Ню Йорк. Благодаря Ви за миналото, поклон на милата Ксения Ивановна. Обичащият Ви Ал. Шмеман.

Шмеман Флоровски, 29 октомври 1968 г.

[Последното писмо, разменено между двамата, написано след 13-годишно пълно прекъсване след разрива им през 1955 г. Флоровски не отговаря на него.]

Скъпи отец Георги,

Аз не знам дали ще отговорите на това писмо или не, но през тези дни на Вашия юбилей бих искал да знаете, че не е имало през тези дълги години ден, в който да не съм си мислел за Вас и да не съм се молел на Бога за това Той Сам — по начин, който знае само Той — да извърши чудо на победата над всичко „човешко, твърде човешко”, което легна като такава трагедия върху нашите отношения. С цялата си душа вярвам, че ако не в „този свят”, то в Христовата вечност, dans la douce pitie de Dieu [в сладката милост Божия (фр.)], ние ще се окажем по-близки един на друг, отколкото на мнозина от онези, които, макар и по неведение, наливаха масло в онзи ненужен и безсмислен пожар. Но нима това е невъзможно и в този живот? Искам да знаете, че за мен, колкото и живот да ми остава, не може да има по-голяма радост от възстановяването — во Христе и с Христовата благодат, всичко измиваща, всичко побеждаваща — на онези отношения, които в последните си дълбини, вярвам, бяха основани единствено върху Него. Дали това ще се сбъдне или няма да се сбъдне — това предоставям на Вас да решите, защото аз от своя страна съм готов във всеки един момент, по Ваше усмотрение, да изпълня всичко, което Вие бихте сметнали за необходимо.

Во Христе

Александър Шмеман

Флоровски и Шмеман: живот в дати

 Протойерей Георги Флоровски

1893 — Роден в Елисаветград, дн. Украйна, в семейство на свещеник. Детството си прекарва в Одеса

1911 — 1919 — Учи и преподава в университета на Новоросийск

1920 — Напуска Русия

1920 — 1921 — Първите си години в емиграция прекарва в София

1921 — 1926 — Живее и преподава в Прага

1922 — Жени се за Ксения Ивановна Симонова

1926 — По покана на о. Сергий Булгаков се мести в Париж, за да преподава патристика в Богословския институт „Св. Сергий”

1932 — Ръкоположен за свещеник от митрополит Евлогий, екзарх на западноевропейската екзархия на енориите с руска традиция към Вселенската патриаршия

1937 — Излиза най-известната му книга Пътищата на руското богословие (Париж, YMCA-Press)

1939 — 1944 — Прекарва военните години в Югославия

1945 — След кратък престой в Прага се мести отново в Париж, възобновява се преподаването му в Института

1946 — 1948 — Участва в подготовката на първия конгрес на Световния съвет на църквите

1948 — Делегат на първия световен конгрес на ССЦ в Амстердам. Мести се в Ню Йорк, САЩ, за да преподава патристика и православна догматика в Семинарията „Св. Владимир”

1950 — Назначен за декан на Семинарията. Преподава също и в Колумбийския университет и в Нюйоркската обединена теологическа семинария

1954 —  Участва във втория световен конгрес на ССЦ в Еванстън, САЩ

1955 — Поради разногласия с преподавателския състав и студентите напуска поста декан на Семинарията и се отказва от по-нататъшно преподаване в нея

1956 — Оглавява катедрата по византинистика и славистика в Харвардската школа по богословие

1960 — Излиза в пенсия. Премества се да живее в Принстън, щат Ню Джърси

1979 — Умира в Принстън на 86-годишна възраст

Протопрезвитер Александър Шмеман

 1921 — Роден в Талин (Естония) в семейство на руски емигранти

1928 — Заедно с родителите си се мести в Белград

1929 — Заедно с родителите си се мести в Париж

1929 — 1935 — Учи в руския кадетски корпус във Версай

1935 — 1940 — Продължава образованието си в лицея „Карно” в Париж

1940 — 1946 — Следва в Парижкия богословски институт „Св. Владимир” и го завършва със степен магистър по богословие

1943 — Жени се за Уляна Сергеевна Осоргина

1944 — Умира о. Сергий Булгаков, основател и декан на Института

1945 — Запознава се с прот. Георги Флоровски в Париж

1946 — Ръкоположен за свещеник от митрополит Владимир, екзарх на западноевропейската екзархия на енориите с руска традиция към Вселенската патриаршия

1948 — Заедно с Флоровски участва в първия световен конгрес на ССЦ в Амстердам. Активен деятел на икуменическото движение

1949 —  На икуменическа сбирка в Чичестър, Великобритания, става разговорът му с Флоровски, на който е поканен да преподава в Семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк

1951 — Заедно с жена си и децата си се мести в Ню Йорк. Започва да преподава литургика и църковна история в Семинарията „Св. Владимир”. Назначен за инспектор в Семинарията

1953 — Възведен в сан протойерей

1954 — Заедно с Флоровски участва във втория световен конгрес на ССЦ в Еванстън, САЩ

1955 — Конфликт между Шмеман и Флоровски, който завършва с пълен разрив между двамата

1959 — Защитава докторска дисертация на тема „Въведение в литургичното богословие” в Парижкия богословски институт „Св. Сергий”. По негова покана о. Йоан Майендорф се мести в Ню Йорк, за да преподава в Семинарията

1962 — Назначен за декан на Семинарията. Остава на този пост до края на живота си

1968 — Пише писмо на Флоровски с предложение за помирение. Флоровски не отговаря

1970 — При активното съдействие на Шмеман Православната църква в Америка (ПЦА) получава автокефалия от РПЦ. През същата година е възведен в сан протопрезвитер

1979 — Избран за председател на Руското студентско християнско движение (РСХД) в Америка

1983 — Умира в Ню Йорк на 63-годишна възраст

Откъс от книгата Прот. Александр Шмеман, прот. Георгий Флоровский: письма 1947 – 1955 годов. Составитель П.Л.Гаврилюк. Москва: Изд-во ПСТГУ, 2019.