Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Като уязвими хора, каквито сме всички ние, всекидневно понасяме падения и изменения. Във всяка неприятна ситуация в нас спонтанно се надига едно първоначално „Защо?”. Мислим, че Бог ни изпраща неприятните събития в нашия живот. Тогава логиката ни въстава и възроптава. Бог обаче не е причинител на злото, Той просто го търпи, защото уважава свободата ни и не отнема Своя дар дори когато го използваме за себеразрушение. Но този, който е превърнал в начин на живот думите „да бъде Твоята воля” и е предал волята си на Бога, остава спокоен и не се гневи, каквото и да стане в живота му. Оставил се е в Божиите ръце подобно на младенец и живее Божията благодат като трайно опитно събитие.
Често се случва едно „Защо?” в крайна сметка да се окаже благотворно, да стане причина да се обърнем към Бога и да се изцелим. Всяко гневно „Защо”, което изплува в сърцето ни, е симптом на някаква духовна или душевна болест, принуждаващ ни да търсим изцеление и изход. В тези пределни моменти на нашия живот ние или ще приемем със смирение и доверие благата Божия воля, или ще издигнем непреодолимите стени на нашия егоизъм, за да затворим смъртоносно и заглушаващо нашето битие. Само пътят на Христовото смирение може да ни отвори вратата, която ще ни отведе до голямата отеческа прегръдка на Бога, до тоталното „Да” на сърцето ни.
Това желание за завръщане при Бога е същността на покаянието. То е плод на духовната скръб по загубения Рай. То е решението да кажем на Бога „Да бъде благословено!” за всички събития в живота ни и да се предадем на Неговата воля. Тогава идва и ни залива божествената утеха, изпълваме се с надежда и утеха. Тогава изживяваме победата над смъртта, която е опит от възкресението — възкресението на живота. Ставаме свидетели на надеждата и на възможността за живот, който блика от скръбта и тлението, на радостта, която извира от смъртта. Това благодатно състояние не подлежи на психологично тълкувание, не подлежи на психоаналитично изследване. То е дар от Духа. Божи дар за смирения човек, който признава своя Творец и Му се предава. Чрез нашата лична смърт Бог идва и действа. И ни освобождава. Цялото ни същество се просветлява от любовта на Бога, от Неговата благодат и присъствие. Вкусваме едно усещане за безсмъртен живот, защото намерихме единствения вечен наш другар — Христос.
„На този, който е придобил смиреномъдрие, казва авва Исаия, Бог открива греховете му, за да ги узнае; ако особено развие и скръбта, тогава той изхвърля от душата си страстите, които са го измъчвали, и се храни от добродетелите”. Смиреномъдър е този, който признава, че е гол и се отрича от живота на лъжливата радост и суета. Съсредоточава се върху греха на собственото си сърце и не гледа навън. Тогава Бог му дава дара на осъзнаването на греховете, защото човекът сам по себе си не може да се покае. Само Бог може да го научи какво е грях и какво — покаяние. Съзнанието за греховете и скръбта заради тях карат страстите и греховните наклонности да отстъпят. Това е предверието, което въвежда смирения човек в очистването на ума и сърцето.”
Покаянието не е някакво окайващо признание за нашето състояние, а слъзно покаяние, защото съм открил, че не съм толкова свят, колкото смятам, защото съм загубил добрата представа, която имам за себе си. Покайвам се за греховете си означава, че моето благо е само Бог. И докато скърбя за загубата на Бога, в същото време се радвам за Неговата любов и милост. Една смесица от радост и скръб, „неслитно и неразделно”. Тази радостотворна скръб е нежен и чувствителен цвят, който се култивира само там, където съществува плодоносната почва на духовната нищета. Това е едно безкрайно пътуване чрез кръста към възкресението. Това е посланието на Христос, това е посланието на Неговата Църква.
„Началото на скръбта, пише свети Григорий Палама, прилича на завръщането на блудния син, затова и съкрушава скърбящия, изпълва го с унилост и го убеждава да казва: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си” (Лук. 15:18-19). Но краят на скръбта прилича на срещата и прегръдката на Бог Отец, тогава, когато блудният среща богатството на Неговото неописуемото милосърдие и се наслаждава на неописуема радост и голямо дръзновение. Отецът разцелува сина и синът — Отца. Така прегърнати, те влизат в дома на Отца и се радват на общата трапеза. Заедно с материалните храни синът се радва и на небесното веселие. И ние, бидейки придобили блажената нищета на духа, нека припаднем и заплачем пред Господа Бога нашего, за да заличи предишните ни грехове и да ни направи неподвижни към греха, да дойде и да се всели в нас Утешителят, Който ще ни изпълни със Своята утеха” (Писмо до монахиня Ксения).
За да се развие тази блажена и радостотворна скръб, е нужен вътрешен мир, покой на ума и на сърцето от хилядите помисли, изкусен духовен труд и култивиране на нашето битие. Доброволната болка не е рожба на принудителното търсене на психологически решения или на решимостта ни да не съгрешаваме поради страх или нужда. Тя е доброволен и сърдечен изблик на нашата воля. Тя е най-силният израз на любовта ни към Бога. Тя е израз на копнежа ни за обожение. Тя е пътят на свободата и на реалното упокоение.
Плачът е родилна болка, която ражда нашето спасение. „Кога се умножават моите скърби в сърцето ми, Твоите утешения услаждат душата ми” (Пс. 93:19). Докато плача и окайвам себе си за своя хал, в същия момент цялото ми същество проиграва пред Божията любов и присъствие. Срещата с Него предизвиква в мен предълбоко разтърсване, което ражда една тайнствена радост и ликуване.
Винаги съгрешаваме, независимо дали го разбираме или не. Следователно единственото, което можем да направим, е да плачем за греховете си. И както водата капка по капка, спокойно и безшумно, става сталактит, така и пресладките сълзи на истинския плач лека-полека усъвършенстват красотата на душата ни.
Св. Йоан Златоуст, със своето човеколюбиво слово, подбужда всички нас да поставим начало на покаянието. „Нека угасим пожара на греховете, не с много вода, а със слъзни капки. Малкото сълзи могат да угасят пожара и да измият зловонието на греха. Блаженият пророк Давид дава своето лично свидетелство за силата на сълзите, когато казва „всяка нощ обливам леглото си, със сълзи измокрям постелката си” (Пс. 6:7). Сълзите са очистителна баня за греховете” (Беседа 7, За покаянието и умилението).
Когато проливаме истински сълзи, нашето битие се просветлява от божествената светлина. Бог ни поверява големи духовни дарове: търпение сред скърбите, радост сред изпитанията и изкушенията, жертване за нуждаещите се, любов към враговете.
В нас се ражда онази тънка чувствителност, която ни кара да се чувстваме съ-отговорни за греховете на ближните ни и да плачем за тях.
„Както без вода, казва свети Симеон Нови Богослов, е невъзможно да измием скверната дреха, така и без сълзи е невъзможно да очистим петната и сквернотата на душата си. Който търси с труд и от все сърце сълзите, те сами ще го намерят. И дори и да има сърце по-кораво от мед, желязо или елмаз, те ще го направят по-меко и от восък. Защото сълзите са като божествен огън, който събаря планини, заглажда камъните, превръща всичко в рай и променя душите” (Слово 4, За покаянието и умилението).
За да приготвим виното или елея, ние тъпчем със сила гроздето в лина или мачкаме маслините в пресата, за да изкараме всички техни сокове. На подобен процес се подлага и човекът, който желае да принесе себе като жертва на Бога. Ще бъде стъпкан от хората. По хиляди начини те ще разбият неговия горделив и тщеславен дух. Смирението, унижението и сърдечната болка от разбиването на егоизма ще смажат страстите му. Тогава ще започнат да текат сълзите на покаянието, които ще измият нечистотиите и раните, ще изцелят дълбоките рани на греховете и ще го направят по-бял и по-бляскав от снега. „Умий ме и ще бъда по-бял” (Пс. 50:9).
Истинско нещастие за всички нас е фактът, че обществото е прокудило болката от живота ни. То изтъква щастието под формата на един екзистенциален евнухизъм и приспива нашата най-дълбока болка, която е невежеството, отсъствието и загубата на Бога. Когато обаче страданието от болката започне отново да се завръща в душата ни, тогава влизаме в процеса на изцелението и в нас започват добрата промяна и преобразяване.
Ние вярваме, че едно лекарство ще облекчи внезапно болката ни и ще ни донесе утеха и утешение. Идеята за безличния „евтихизъм” и за „магичността” излага на риск нашата лична свобода и активното ни участие в развиването на връзката ни с Бога. Касае се за една пълна отмяна на човешката личност. Трагично е, че понякога дори в Църквата обслужваме един формализиран религиозен живот, а не живата връзка с Бога. Религиозността става нашият наркотик и отменя усещането за болка поради нашата екзистенциална празнота. Но без плача поради отдалечаването ни от Бога ние няма да можем да вкусим блаженството, което носи в душата Божията утеха.
Душата ни няма живот, когато не копнеем за Бога и не Го търсим. Тя не може да намери покой. Къде е Бог? Как Го загубихме? Как можем да Го намерим? И когато говорим за търсене на Бога, нямаме предвид просто да мислим за Него, да четем и да изследваме. Не говорим за едно търсене от интелектуален или психологически тип; имаме предвид съучастието на цялото ни битие в онова бодърстване, което ще събуди плача за нашето блуждаене извън истината, за липсата на сърдечна болка за нашите грехове. И знаем, че единственият смъртоносен грях е отделянето ни от Бога. Тази наша ненаситна жажда за Бога ще стане всекидневно преживяване и трайно състояние, което ще ни съпровожда до края. „Съвършенството на съвършените е безкрайно”, ни уверява свети Исаак Сириец (Слово 52). Истински плач може да има само този, който е получил опит от благата, които Бог дарява на онези, които Го обичат, търсят и Го срещат. Защото този човек узнава от опит пропастта, която дели този греховен живот от блаженството на Бога, което е вкусил макар и веднъж в живота си. И колкото повече скърби, толкова повече копнее да придобие божествената наслада. Съзнанието за загубата на личността на Бога усилва желанието за Многожелания.
„Светците проливат сълзи от голяма любов към Бога, пише свети Василий. — Вглеждайки се постоянно във Възлюбения, те се радват на такова веселие, че могат да скърбят за своите грешни братя и да ги изправят със своите сълзи, запазвайки едновременно собствената си духовна радост. И благодарение на сълзите, които проливат за братята си, биват удостоени от Господа с още по-голяма радост. Затова св. ап. Павел ни подбужда да плачем заедно с плачещите, понеже сълзите са като семе, чийто плод е вечната радост. Така ще станем като Ангелите, които се радват, защото стоят пред Бога и се наслаждават на неизречената красота на Създателя на всички нас” (Слово за благодарението).
Блаженството на сълзите е дар от Бога за този, който е направил свой единствен копнеж и всекидневно занимание пълното си предаване на Божията воля.
