Победата, която победи света

643 0

Автор: архим. Емилиан Симонопетритски
Източник: Трезвенная жизнь и аскетические правила
Превод: Пламена Вълчева

В храма всекидневно измолваме застъпничеството на светиите. Това е един необятен свят, една огромна сила, изхождаща от светиите и от нетварните Божествени енергии. Но те не просто ходатайстват за нас. Светиите могат също и да ни просветят, защото Христос е тяхно достояние. Те Го виждат, познават живота Му, получили са Божественото просвещение на Светия Дух, което ще се възпълни в деня, когато и ние се присъединим към тях. Светиите просвещават нашия ум и ни дават откровения. Ако имам в себе си нещо, което ти искаш, аз веднага ще ти го дам. Ако имам две дрехи, Бог ме задължава да дам едната на теб (вж. Лук. 3:11). Дори и само една да имам, от жалост пак бих ти я дал, а игумена ще помоля за друга. Нима светиите могат да скрият от нас онова, което притежават? Нима  могат да не ни просветят, когато имат в себе си такова богатство? Нима биха ни лишили от него?

Божественото просвещение е най-важното и съществено нещо, което можем да поискаме от светиите. Без останалите неща ние можем да живеем и ще намерим с какво да заместим онова, което ни липсва. Но без просвещение, тоест без Божествено знание, ние не можем да живеем. Знанието за Бога поддържа в нас живота, вътрешно ни оцялостява, поставя ни пред Божието лице, спасява ни и ни отвежда до Царството Небесно. Божественото знание — малко или голямо — ни оживотворява, докато неведението за Бога — малко или голямо — ни умъртвява. Нима светецът, който толкова много ни обича, е в състояние да ни лиши от богатството на Божественото просвещение и да не ни просвети във всяко наше дело?

Светиите ходатайстват за нас и ни просвещават, молят се за нас и се подвизават заедно с нас, състрадават и съучастват в нашата борба — и всичко това те вършат сами. Ние призоваваме светеца, молим го за желаното от нас, понякога имаме големи вътрешни съмнения, а той се заема да възпълни това наше несъвършенство. Старае се и нас да въодушеви, и Бога да склони към милост.

Светиите дръзновено се явяват в Божието светилище, за да изменят решението Му за нас. Колко често Свещеното Писание представя Бог като разкайващ се за някое Свое решение (вж. Бит. 6:6-7; 1Цар. 15:35)! В действителност Бог никога не се разкайва, но тези случаи идват да покажат, че Той се вслушва в Своите светии. Бог се открива на светиите по явен начин, а те на свой ред Го откриват на нас. С други думи, те ни преподават неизвестното и тайнствено знание за Бога (Пс. 50:8, в старогръцкия превод на 70-те — бел. прев.) съгласно Божествения промисъл и домостроителство. Светиите са много близо до нас.

Когато с простота ги каним в своите килии — като поставяме техни икони и мощи или мислено ги призоваваме — ние встъпваме в живо общение с тях. И доколкото светецът е неотделим от Бога, аз зная, че заедно с него тук присъства и Самият Бог. Дори и да пребивавам в зловонието на греха, така че Бог да не може да действа в мен, дори и да не усещам Неговото присъствие, при все това аз зная и вярвам, че Той съпровожда светеца.

Освен това аз зная също, че светецът е моя радост. Колко често ние търсим събеседник, за да се избавим от теготите на самотата! Колко често говорим всякакви небивалици, защото сме наскърбени и искаме да се освободим от тежестта, изкушенията и огорченията или да разрушим непристъпните стени, отделящи ни от другите. Колко често се измъчваме от болезненото чувство на греховност, нищета, непълноценност и не знаем как да се справим с него. В желанието си да се избавим, излизаме на улицата, за да подишаме чист въздух или отиваме в килията на някой брат, за да разменим няколко думи. Светите отци учат, че ако някой брат дойде при теб и ти каже, че е огорчен, ти трябва бързо да скриеш броеницата си, за да не се досети, че е прекъснал молитвата ти и да попиташ: „Брате, какво се е случило?”. Нима светиите ще постъпят по различен начин? Ако ние вършим това, независимо че грехът на брата ни може да ни увлече, то нима светецът, който не може да бъде засегнат от греха, но може да прогони мрака и да стане истинско веселие за нас, няма да постъпи по същия начин?

С праведниците пребивава веселие казва Свещеното Писание (Прит. Сол. 10:28). Веселието е неотменимо свойство на праведника. И ако Свещеното Писание описва с подобни думи живеещите около нас праведници, които могат утре да претърпят падение, то тези думи се отнасят много повече за светиите, за които не съществува такава опасност. Радостта пребивава с тях в значително по-голяма степен. Светецът идва при нас и ни носи своята радост, своята усмивка. Идва със своя характер, опит и живот: той е същият, какъвто е бил някога. Има същия ум, същия характер, какъвто е имал на земята. Следователно и аз мога много лесно да придобия неговия радостен дух, който ми е толкова нужен, за да се моля леко и свободно.

Светецът впрочем е не само наш приятел и наше утешение — чрез него ние се приобщаваме към сомна на светиите, към тържеството на първородните (вж. Евр. 12:22-23). За да почувстваме тази реалност, нека си припомним видението на пророк Даниил, който възвестява победата на Църквата, на Христос и на светиите. В това видение Синът Божи побеждава и съкрушава народите, изобразени във вид на зверове. Синът Човешки идва на облаци, а Старият по дни седи на престол, за да съди вселената, народите, царете и душите на хората (Дан. 7:3-28). Всичко се превръща в прах, нищо не остава, нищо не може да устои пред Сина Божи. Старият по дни Му дарява власт, чест и царство (Дан. 7:14), тоест Отец предава Своите права на Сина, отдава всичко в Неговите ръце, до момента когато Синът ще Му ги върне обратно в края на времената при преобразяването на всяка твар.

Друг пророк казва: Владичеството е на раменете Му (вж. Ис. 9:6).  Съществителното  „владичество” тук означава не толкова власт, колкото Божествена природа: пророк Исаия иска да покаже, че битието на Сина и Неговата сила са неотделими от Божествената природа, следователно Синът е Бог. Синът Човешки не е обикновен човек, а Син Божи. Думата  „владичество” указва на Неговата божественост, тоест на това, че Бог завинаги е приел в Себе Си целия човешки род. Бидейки уверени в тази несъмнена истина, ние се чувстваме в безопасност. Синът Човешки, Който се застъпва пред Стария по дни за падналото човечество, не е просто някакъв бог, а истинският Бог.

На него е дадена власт и чест (Дан. 7:14). Поклонението, което някога е принадлежало на Яхве, сега ние отдаваме на Божия Син. Призовавайки Бога, ние, християните, се обръщаме към Христос. Каквото и да правим, ние търсим помощта на Христос. И когато казваме: „Господи”, имаме предвид Христос. Това, че Отец е отдал на Сина цялата чест, означава, че Го е направил и цар, и архиерей, и пророк, и учител. Бог Отец, Който е Създател на света, е направил Своя Син владетел на всичко и господар на всички: отдал Му е Самия Себе Си, макар да не е съществувало време, когато Синът е бил извън Отца. След Неговото въплъщение заедно с архиерейството Бог Отец Му е дарувал целия свят. Светът бива изобразен чрез зверовете, които Синът Божи побеждава. След това Бог Отец Му е дарувал царство — ново, бъдещо царство, царството на Бога и на светиите, не някое земно царство от онези, които е разпръснал подобно на мъгла и потопил в бурното, развълнувано от ветрове море. Пророк Даниил продължава: Старият по дни предава съда на светиите (вж. Дан. 7:22). Пророчествата обикновено съдържат в себе си противоречие и за да ги разберем, е нужно да познаваме историческия контекст на събитията и духа на самите пророци. Дай на царя Твоя съд казва Псалмопевецът (Пс. 71:1). Трябва да споменем, че тук думата „съд” означава правосъдие, раздаване на справедливост, макар в собствения си смисъл да означава оправдание. А оправданието предполага победа. Ако признаваш, че съм прав, то ти ми отстъпваш честта на победата. И затова в този случай думата „съд” означава победа. Старият по дни отдава победата не на Онзи, на Когото е дарувал царство, чест и власт, а на светиите. Иначе казано, всички права на Сина — началство, власт, пророческо служение, архиерейство — сега Той отдава на светиите, на новия Израил, на всички нас.

И настъпи време, светиите да завладеят царството (Дан. 7:22). Какви ярки образи ни рисува Старият Завет! Отваряш вратата, влизаш вътре и всичко става твое достояние. Отец взима всичко от Сина и го отдава на светиите, а Синът приема това с любов. Царството, което Бог Отец е дарувал на Сина, сега получаваме ние. Той ни дарува също и честта на Своя Син. По този начин светиите стават носители на всички качества, на всички сили, на цялата власт, можем да кажем, на цялото битие на Христос. Затова Христос — това са светиите, а светиите — това е Христос, и пред нас вече се явява тържеството на първородните, самата Църква, тоест целият сомн на светиите, получили от Бога оправдание и победа. Христос с радост ни отстъпва всичко това, докато дойде часът, когато ние на свой ред ще Му го отдадем, а Той ще го предаде на Отца Си. Тогава историята ще завърши, за да се открие пред нас вечността — непрекъснатото общуване на Бога с човека.

Думите на пророк Даниил „настъпи време, светиите да завладеят царството” означават, че те вече са го придобили, завладели са го и го държат здраво в своя власт: това няма да стане в бъдещето, те вече го владеят, след като са го получили от Бога. Ако тълкуваме Стария Завет типологически (при типологическия метод отделни старозаветни лица и събития се възприемат като предобрази, които се осъществяват в лицето на Христос; тоест Старият Завет се тълкува в новозаветна светлина — бел. рус. прев.), то приведеният пример се отнася за Църквата и в още по-голяма степен за Царството Небесно. С други думи, светиите, които вече тържествуват на небето, обладават Царството цялостно и съвършено.

И тъй, светиите, които ние призоваваме в своята килия, са удържали победа и са завладели Царството Небесно. Следователно те са наша сила, те ни обграждат, така че и ние заедно с тях да ликуваме пред Стария по дни и пред Сина Божи, Който ни е отдал всичко и ни е направил богове, приемайки нашата природа.

Но как светиите стават моя победа? Разбира се, победата принадлежи на Христос. И Той излезе като победител (Откр. 6:2), но е отдал Своята победа на светиите. Това означава, че светиите са удържали победа над двата свята, които нося в себе си. От една страна, вътре в мен има едно ужасяващо кълбо от страсти, с което не мога да се справя. Не мога да хвана и да изтръгна страстите от собственото си сърце. Не мога да прогоня помислите, не мога да удържа езика си и да спра да греша. Толкова съм страстен, черен, зловонен и уродлив. От друга страна, вътре в мен съществува един различен свят — аз се стремя към Бога, към Царството Небесно и обичам Христос. И в това двойнствено състояние заставам пред светиите. Те са победата, която победи света (1Иоан. 5:4). Какво представлява светът?  Той включва в себе си греха и дявола, но в него откриваме също Църквата и присъствието на Христос. Светът обхваща тези два свята: Христос и греха, тоест дявола, който беснее, управлява всичко, включително и мен, и всичко предава на тление. Светиите са победили тези два свята. Когато ги призовавам, аз участвам в  тяхната победа и я принасям на света.

Светиите са също и поклонение на Господа, Който умалявайки Себе Си, им се е отдал и сега пребивава в тях. Защото светите отци ясно говорят, че „поклонението възхожда към първообраза” (св. Василий Велики, „За Светия Дух”). Например покланям се на иконата на някой светец или на неговите мощи. Мощите свидетелстват не толкова за земния живот на светеца и за кръвта, която е пролял по време на своя подвиг, колкото за Светия Дух, Който го е осветил. Покланяйки се на мощите, аз се покланям на самия светец. А поклонението на светеца, който е жив образ Божи, преминава към първообраза, към Бога.

Светиите са също и моето бъдеще, Царството Небесно. Доколкото настъпи време, светиите да завладеят царството, това означава, че сега те царстват, на тях принадлежат ключовете на Царството Небесно и там те седят на престоли. Затова ако сега с мен е един или множество светци, на които се моля, то аз владея бъдещето, прониквам в него, в Царството Небесно, до което бих искал да имам достъп. За мен есхатологията не е теория, нито философия, а истина. Заедно със светиите, аз влизам в този свят, към който доскоро съм се стремял, или по-точно казано, за мен бъдещето вече е настъпило, защото моето бъдеще — това са светиите.

Светиите са също и мое дръзновение. Доколкото светецът ми дава всички права и цялата власт да вляза в Царството Небесно, това означава, че той е мое дръзновение. Пребивавайки в Царството, той и мен иска да привлече там. На литургията след освещаването на Светите Дарове ние казваме: „Още Ти принасяме тази словесна служба за починалите във вяра праотци, отци, патриарси, пророци…”. Защо? Защото те вече се намират в Божието Царство.

И тъй, доколкото светиите са мое бъдеще, а аз съм член на Тялото Христово, то те са мое семейство и моя чест. Влизайки в техния сомн, аз ставам близък на Бога. Обикновеният човек, родил  се и израснал в семейство като син или наемник, сега става близък и сроден на Бога, Негов приятел и Божи син. Какво повече да желая? Ще се намери ли нещо, което да не съм получил, когато съм призовавал светиите?