Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, Благоевград
Братя и сестри,
Днес празнуваме победата на Православието над последната голяма ерес — иконоборството. Били са необходими два вселенски събора и повече от сто години за окончателната победа над иконоборството. Според мен неслучайно това е първата неделя на Великия пост, сякаш Църквата ни подканя да се замислим по-обстойно за тази победа, за това какво е Православието, защо побеждава и дали ще продължи да побеждава.
Вчера, подготвяйки се за литургия, се замислих защо Православието е оцеляло две хиляди години, кое го различава от всички религиозни и философски течения, които за този период са се изродили и размножили многократно, променили са своите доктрини и са станали коренно различни.
Мисля, че основното нещо, което е запазило християнството, е Божието присъствие в Църквата. Ние общуваме с нашия Бог, Който е личност и се открива на всеки един от нас по най-подходящия за всеки начин. И ако се върнем в историята на Църквата и видим всички трудности, през които е минала, ще се убедим, че няма какво друго да я е запазило освен Бог, понеже тя е Негова невеста, Негово тяло и кръв, Негова придобивка.
Три века жестоки гонения, първо от евреи, после от римляни, а по-късно и от отделни езически племена. Какво те кара да обърнеш гръб на живота, да се засмееш в лицето на мъчителя и да се радваш, че ще загинеш мъченически? Според мен само вярата, че твоят Бог вече е победил света, че ти е приготвил друго вечно царство, че за да те направи Божие дете, е пострадал по най-жесток начин и е бил разпнат на кръст. И когато вярата е жива, когато ти не просто вярваш в Христа, а живееш в Христа, ти си готов да изтърпиш всичко, за да запазиш тази вяра, защото тя е твоят живот, твоят вечен живот.
След това пет века на вътрешни борби и ереси. Ереси, които освен, че са изкривявали Православието, са водели до мъчения, изгнаничество, отнемане на сан и други беди за хората, които не са ги подкрепяли и са пазили Църквата чиста. Всички ереси са били подкрепяни и от държавната власт в лицето на императора, което означавало гонение за едните и почести за другите. И пак въпросът: защо ще загърбиш всичко, защо ще се опълчиш на императора и ще рискуваш затвор и живот в някоя далечна провинция, вместо лесно кариерно развитие и добър живот? Когато общуваш с Бог, когато по благодатта на Светия Дух си епископ или презвитер, когато живееш с Христос, няма как да си затвориш очите дори за най-малката ерес, няма как да не видиш най-малкото петно на бялата одежда, а още по-лошо, ако го виждаш и се правиш, че го няма.
Ние приемаме някак по инерция, че след Седмия вселенски събор Църквата заживява спокоен живот и вече няма за какво да се бори и какво да отстоява. Мисля, че това е далеч от истината. Победата на Православието не е на върха на копието на кръстоносците или на най-високия купол на нова катедрала, победата е в душите ни и битката е за душите ни. Тази борба никога не е преставала. Всеки светец е смятал, че неговото време е време на най-жестоки гонения, време на отстъпление, като с това се е опитвал да доведе колкото се може повече души в Църквата, да ги запознае с техния личен Бог. Да извоюва победата на Православието над света и сатаната.
Ние не сме статисти, Църквата и Православието не са сгради, не са одежди и раса. Църквата е в скърби, предупредени сме да очакваме гонения и несгоди, но имаме и голяма надежда. Само ние, християните, можем да общуваме с нашия Бог, само ние можем да Го познаем, само ние можем да се надяваме на съборност и предание, които минават през векове, държави и нации и ни водят до вечното царство.
Как? В светата Евхаристия, в най-голямата победа на Православието, ние можем да се докоснем до Тялото и Кръвта Христови, да ги приемем и да станем Църква Христова, защото причастието с Христа е общуване и познаване на Христа, според силите на всеки един от нас. Благодарение на Светия Дух, Който не спира да пребивава в Църквата, епископът може да каже, че е наследник на апостол Павел, а аз като дякон мога да кажа, че съм наследник на св. архидякон Стефан, а апостол Павел е можел да каже, че е наследник и съработник Христов. Всички ние можем да кажем, че сме продължители на всички победители за християнството и не само наследници, но и съжители на Църквата Христова и — надяваме се — на Неговото царство на мира.
В началото започнах с победата на Православието. Срещу тази победа се води неспирна война. Днес, струва ми се, имаме нова ерес, която воюва. Ереста на Аза. Всеки от нас иска да е бог, нямаме нужда от авторитети, от църкви, от поучения, нямаме нужда някой да ни определя кое е морално и кое не, дори кой е мъж и кой — жена. Виждаме един бунт на творението срещу Твореца, бунт, който засяга всичко, дори и биологията на отделния човек. Всички искаме да грабим от живота с пълни шепи. В тази ерес няма място за Христос, няма място за смирение, за жертва, за любов. Битката с нея ще е много трудна, защото се води наистина в сърцето на всеки един от нас. Победата можем да спечелим само ако се облегнем на Божието присъствие в Църквата, само ако оставим настрана егото си и се оставим на Божията любов. Тогава ще видим, че бремето Му е леко, тогава ще видим, че всичко е суета, че светът не дава истинска любов, а моментна наслада. Че общуването в интернет не носи наслада и въпреки стотиците ни последователи ние се чувстваме сами.
Църквата Христова ще победи. Това ни каза Христос. Портите адови няма да ѝ надделеят. Важното за нас е дали ще бъдем част от тази победа, или ще бъдем във външната тъмнина, където има плач и скърцане със зъби. Амин.
