Източник: www.pravoslavie.ru
Превод: Татяна Филева
Разказ на една медицинска сестра(Бони Маклъри), работила в клиника за аборти.
Бони Маклъри напуска работа, след като веднъж при солев аборт „приема раждането” на мъртво осеммесечно момиченце.
През май 2015 г. Камарата на представителите (долната камара на Конгреса) на Съединените щати гласува забрана на абортите след 20-тата седмица от бременността. В 42 американски щата вече са забранени абортите на определен етап от бременността, а в 10 щати – след 20-тата седмица, когато плодът, по мнението на редица съвременни учени, започва да чувства болка. Ако даденият законопроект бъде окончателно одобрен, то забраната ще се разпространи във всички щати.
Статията „Плодовете на зачатието” е разказ на американската медицинска сестра Бони Маклъри, работила в болница, където се практикува изкуствено прекъсване на бременността. Тази история е поместена в почти неизвестната книга „Спорът за абортите: гласът на Тексаския християнски университет”, издадена през 2012 г. Бони работела като акушер-лаборант в отделението за раждане и родилна подготовка на „голяма столична болница”. Тя учела за медицинска сестра, след което записала курсове, подготвящи бъдещите медици да приемат раждане. Понякога децата се раждали живи. В други случаи се раждали мъртви – жертви на солевите аборти, които се практикували в болницата.
Солевият аборт представлява следната процедура: непосредствено в коремната кухина на жената със спринцовка с дълга игла се въвежда силно концентриран солев разтвор, който попада в околоплодните води, заобикалящи нейното дете. Този метод на аборт в късните стадии на бременността се извършва, за да се отрови детето със солев разтвор – плодът загива от него в продължение на няколко часа. След това се стимулира раждане и жената „ражда” мъртво дете. Но понякога в резултат на такива аборти децата се раждат живи. Последното обстоятелство, както и рискът за здравето на жената в резултат на солевата инжекция, довеждат до това, че през 90-те години много медици се отказват от практикуването на солеви аборти.
Бони Маклъри разказва, че в своята група на акушерските курсове тя била единственият противник на аборта.
„В класа ме наричаха индивидуалистка. Аз бях категорично против прекъсването на бременността. До това убеждение ме доведе собственият ми житейски опит: случайно забременях на 17 години и станах майка на 18. Никой от онези, които учеха с мен, така и не стана родител, а само един човек беше семеен. А аз по това време вече имах двама синове и един разпаднал се брак зад гърба си. През целия първи семестър от нашето обучение ние, като практикуващи студенти, трябваше да наблюдаваме процедурата на аборта от галерията на операционната. Но, както изглежда, моите състуденти никак не се вълнуваха от това. Аз седях с тях и от очите ми течаха сълзи, покривайки с петна бялата ми памучна престилка. Всички останали си бъбреха за това колко е красив лекарят-ординатор, извършващ процедурата, и колко щастлив ще бъде животът на лежащата пациентка, младо момиче, след тази операция. Повдигаше ми се, когато гледах как този „красив лекар-ординатор” събираше всичко това, което извличаше от утробата на младата пациентка, и проверяваше дали не е останало нещо. Моите състуденти обръщаха глави на другата страна при вида на малката купчинка червена от кръв плът в неголям метален съд. Те дори не забелязваха моята горчива реакция на всичко това”.
„Сърцето ми се свиваше от болка, когато лекарят ми подаваше съда с миниатюрното, но добре оформено телце на мъртвото дете.”
Бони се чувствала много потисната от безразличието на тези, с които учела. По-нататък на „акушерите-лаборанти” (както ги наричали) дали задача да помагат в извършването на солеви аборти. Бони Маклъри разказва: „Наше задължение беше да помагаме на пациентките, които бяха дошли за солев аборт, в процеса на тяхното „раждане”, докато лекарят приемаше мъртвороденото дете. Никой от моите колеги не обичаше тази работа. Те се опитваха да подхождат към нея рационално – като към право „на избор” на жената по време на бременността. Но сърцето ми се свиваше от болка всеки път, когато лекарят ми подаваше съда с лежащото в него миниатюрно, но добре оформено мъртво телце на дете, което цялото беше в кръв. Аз също се опитвах да мисля рационално и да се самоуспокоявам, че не съм направила нищо, което да е допринесло за смъртта на това мъничко човече. Аз просто „почиствах” последствията от тази процедура. Така се самоутешавах и се примирявах със ситуацията”.
На госпожа Маклъри често й се налагало да се бори със съвестта си, тъй като работата все по-често изисквала да присъства на аборти в качеството на асистираща сестра.
„В нашето отделение солевите аборти ставаха все по-чести. Опитвайки се да се справя със себе си, аз реших да прочета подробно описание на процеса на аборта, надявайки се (въпреки че нямаше почти никаква надежда), че всичко това ще се окаже не толкова ужасно, колкото го рисуваше моето въображение. Да, действително, процесът се оказа не такъв, какъвто си го представях – той се оказа още по-ужасен.
Първоначално лекарят въвежда местна упойка в коремната кухина на пациентката. След това в матката, през изтръпналата област на коремната кухина се въвежда дълга игла. От матката се източва достатъчно количество околоплодна течност и се заменя с хипертоничен солев разтвор. Хипертоничният разтвор действа така, че клетките на плода започват да се взривяват. Скоро настъпва смърт, но преди това детето се гърчи в предсмъртни конвулсии, изпитвайки страшни мъки. Понякога „майките” усещат тези конвулсии – в зависимост от периода на бременността”.
Отровеното от солевия разтвор дете се гърчи в предсмъртни конвулсии, изпитвайки страшни мъки. Понякога „майките” усещат тези конвулсии.
Бони описва едно много страшно „раждане”: „Обикновено „раждането” при солевите аборти ставаше с участието на лекар поради възможните усложнения по време на процедурата. Като правило, децата излизаха с крачетата напред. Понякога извличането на главичката на плода се усложняваше, защото шийката на матката можеше да се свие около главичката, не давайки й възможност да премине. Веднъж видях, че лекарят издърпа телцето на детето така силно, че го откъсна от главичката. Разбира се, плодът по това време вече беше мъртъв, но лекарят, изглежда, беше в такъв ужас, както и аз – видях това по очите му над синята маска”.
На повечето пациентки даваха силни седативни препарати. Те почти нищо не съзнаваха, когато хвърляха мъртвите им деца в металния съд. Но имаше и такива, които оставаха в пълно съзнание: „У пациентките, които отказваха да вземат успокоителни, имаше различна реакция на аборта, повечето от тях се държаха превъзбудено, някои изпадаха в истерия. Някои питаха за пола на своя плод. Никоя от тях не гледаше покрития с кърпа съд с мъртвото тяло на своето абортирано дете”.
В задълженията на Бони Маклъри влизало приемането на телата на мъртвите деца и изпращането им в лабораторията по патоанатомия, където след това ги разсичали на части. „Почистването” означаваше поставяне на плода в бял, кръгъл картонен контейнер с обем 1 галон – подобни контейнери могат да се видят в магазините, където се продава сладолед. Аз трябваше да залепвам на кутийката един от идентификационните стикери на майката и да я поставям в „хладилника за образци”, а когато я поискат в патоанатомичната лаборатория, да я изпращам там. Понякога, против волята си, ми се налагаше да изпълнявам работата на акушерка и да помагам за появяването на бял свят на тези мъртви, мънички живи същества – това ставаше, когато се отбивах в предродилната зала и виждах, че там няма лекар, а плодът вече се излязъл наполовина… Можех да определям и пола на плода. Те всеки път бяха напълно оформени, дори когато бяха не по-дълги от 15-20 см.
Ненавиждах тази работа…”.
Госпожа Маклъри може би не обичала своята работа, но се справяла с нея прекрасно. Тя продължила да работи в болницата и да подхожда рационално към своята роля в процедурата на аборта… Но един случай, който имала, изцяло променил виждането на медицинската сестра за това, с което се занимавала.
Тя извика: „Това е детето! Моето дете, моето дете!”
Веднъж й се наложило да се погрижи за постъпило в болницата момиче, което съвсем скоро трябвало да „роди” след солев аборт. „Помня, погледнах в картона й, и там беше отбелязано, че срокът на бременността е не повече от 20 седмици… Взех своя неголям „комплект за раждане” и тръгнах към предродилната зала. За такава операция като аборт не внасяхме пациентката в родилната зала. Дори нямах време да се представя и още повече, да проверя основните показатели на организма на пациентката – всичко говореше за това, че тя скоро ще роди. Натиснах копчето за „повикване на помощ”, отворих своя комплект, сложих стерилни ръкавици и… помогнах за появяването на бял свят на мъртво момиченце с тегло 4 фунта (около 2 кг) и ръст 15 дюйма (малко по-малко от 40 см), с косички по цялата глава. Инстинктивно се опитах да скрия това вече „голямо” момиче от пациентката, но тя я видя и завика: „Това е детето! Моето дете, моето дете!” Сега децата, раждащи се „планово” при тегло 4 фунта, обикновено остават живи с минимални или дори без никакви здравословни проблеми. Аз самата съм се родила недоносена и съм тежала 4 фунта и 8 унции (около 2,5 кг), съвсем малко повече от това момиченце. Била съм едно от най-големите преждевременно родени деца, настанени в реанимацията, където съм прекарала първите няколко месеца от живота си”. Дошлият лекар строго заповядал на Бони да отнесе „обекта” в моргата. Бони се отдалечила, а лекарят инжектирал на пациентката силнодействащо наркотично средство, от което бурните й ридания стихнали и преминали в хлипане. Момиченцето било твърде голямо (то, както се оказало, се родило след осмия месец на бременността!) и не се побирало в обикновения контейнер, който се използвал за тази цел. Като видяла това, старшата сестра наредила на Бони да вземе специален саван за деца, да умие детето, да го облече и да го отнесе в моргата.
Бони Маклъри описва това момиченце така: „Тя беше красива дори мъртва. Старателно я умих и избърсах, стараейки се да не повредя кожата й. На копринено светлите й косички се появиха къдрици, когато ги измих. Имаше дълги мигли, високи скули и малка трапчинка на брадичката. Пръстите на ръцете й бяха дълги и изящни, с малки като точици нокътчета. След като я облякох и маркирах, условно я кръстих. Знаех отт документите, че майка й е католичка. Взех я в сгънатата си в лакътя лява ръка, в посока срещу сърцето – както вземах собствените си деца – и поръсих студеното й челце с няколко капчици вода. Докато правех това, сълзите ми капеха във водата. „Ако си в състояние да приемеш това тайнство, кръщавам те в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин”. После я прегърнах, ридаейки, и както би направила всяка майка, накрая целунах по темето малката й главичка. Разбирах, че това е единствената целувка, която тя ще получи”. След това Бони взела документите от администратора и тръгнала към асансьора. „По пътя чух, че една жена пита администратора как може да види дъщеря си. И жената каза името на моята пациентка. Видях добре облечена съпружеска двойка, и двамата над четиридесет. На дългите, тънки палци на жената имаше няколко изящни пръстена; мъжът имаше светли къдрави коси и трапчинка на брадичката… Нещо ме давеше за гърлото и аз напрегнах всичките си сили, за да не извикам. Асансьорът дойде, аз благополучно влязох в него с кюветата, натиснах копчето за първия етаж и занесох детето в моргата. Младият дежурен (родом от Ямайка) кротко вдигна пакета с кюветата и, докато се разписвах в дневника на моргата, произнесе с напевния глас на жител на островите: „Ето, Бог прибра още един Свой ангел на Небесата”. Аз отговорих: „Да, прибра го”.
„Докторът прекрасно знаеше всичко. Той съзнателно постъпи така. Защото родителите на това момиче са негови близки приятели”.
Защо момичето абортира в такъв късен стадий? Бони скоро узнала това. „Върнах се в отделението за раждане и подготовка за раждане. Тук старшата сестра ме извика в кабинета си – за да разбере дали всичко с мен е наред. Веднага я попитах: „Нанси, как можа докторът да сбърка 8-месечно дете с 18-седмично?! Дори и аз, опипвайки корема на бременната, усещах тази разлика!” Сестрата отговори: „Забрави, скъпа!”
Гледаше така, като че ей сега ще се разплаче. „Докторът прекрасно знаеше всичко. Той съзнателно постъпи така. Родителите на това момиче са негови близки приятели. Повече не казвай нито дума. Всичко ще се оправи”. И аз разбрах какво имаше предвид: ще бъде проведено заседание на местната комисия по разследване на лекарски грешки, на което колегите ще се ударят един друг по ръцете, както правят, когато има лекарска грешка, която не води до съдебно разследване. Знаех също, че това е чисто формално събрание и на него няма да се изяснява нищо”.
Като дочакала края на смяната си, Бони подала молбата си за напускане. В сърцето й всичко се прояснило. Отишли си всички рационални доводи. Тя повече не можела да участва в аборти, въпреки че нейната работа се състояла само в това да „почиства” след тази процедура (тоест да отнася трупчетата на децата в лабораторията).
Сега Бони отглежда своите деца и консултира жени, имащи проблеми във връзка с непланирана бременност. Тя отказва да работи като медицинска сестра в клиники или центрове, където се правят аборти. Това й струвало кариерата, а и много нейни бивши колеги и приятелки не я разбрали, отдалечили се от нея и дори я укорявали… Но тя никога повече не участвала в аборти.
В някои американски щати и досега могат да се правят аборти включително до времето на раждането. В щата Ню Джърси например жената може да направи аборт във всеки момент, когато пожелае, когато намери лекар, съгласен да извърши тази процедура. Ако законопроектът, споменат в началото на публикацията, бъде приет окончателно, то всички аборти (с изключение на някои особени случаи) в късните стадии на бременността ще бъдат забранени в цялата страна.
