ПОДАРИ СИ ТИШИНА

530 0

Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов

Боим се да съзрем себе си. Боим се да съзрем Христос. Защо ли? Минават часове, дни и години в тичане и грижи много пъти за безполезни неща. Сърцето ни не може да се умири. Смутът се превръща в трайно състояние. Много пъти не можем без него и многото тишина ни подлудява. „И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си. Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му. А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ù, прочее, да ми помогне. Иисус  ù отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да  ù се отнеме“ (Лук. 10:38-42). Боим се от тишината. Защото там ще започне да се открива нашето аз и е нужна смелост, за да видим истината, да признаем грешки и пропуски, за да вземем големите решения за промяна и покаяние.

Тишината е начин за откриване на нашето аз, за потапяне в сърцето, за да намеря и да открия диамантите, но и за да изхвърля боклуците в кошчето за отпадъци. Подари си тишина. Подари си един час от денонощието, за да срещнеш Христос. Как? С половин час молитва и половин час духовно четене. Не можеш толкова? Направи по-малко, но го направи. Помоли се десет минути и чети десет минути. Св. Писание, светите отци, прости съвети от светиите, не нещо по-малко. Сякаш кърмиш младенеца на душата си. Не лишавай душата си от тази храна, защото иначе я поставяш в орбитата на смъртта.

Да стане този час твоя рай, твоята работилница, в която трябва да видиш, да поправиш, да установиш неща и да продължиш към изцелението. И на църква ела малко по-рано. Затвори мобилния телефон и таблета. Обуздай страстите, гледай иконостаса и слушай благословенията на свещеника. Това е достатъчно. Искаш да си водиш и личен дневник? Направи го! Но изправи себе си до стената, за да опишеш реалността такава, каквато е, и да потърсиш къде си виновен, когато не благоухаят на Рая делата, думите и въобще животът ти.

Тръгваш за работа сутринта, стани малко по-рано, прикади, утихни, успокой се и се помоли. Прочети два-три реда от Господните слова. Прекръсти се и тръгни със своя спътник Христос. И всичко ще върви добре. Тръгни с благословение!

Първият път, когато поискаш да останеш на тишина, ще се смутиш. Логично е! Душата ти няма да е свикнала с това. Сякаш казваш на едно опърничаво дете да седи мирно. Но постепенно ще се успокоиш. Първо ще придобием лека-полека спокойствие, след това ще започне диалогът и след това ще вземем инструментите. Когато тишината стъпи върху релсите на търпението, тогава влакът на душата ще стигне безопасно  до нейната крайна точка.

Нека вложим тишината в своя живот, да я включим дори насила, след като грижите ни преследват. Тишината е детската стая, в която говорим на душата си и можем да кажем на Твореца това, което ни занимава. И там, в тихото мълчание, нека започнат лека-полека първите срички на молитвения вик. Старецът Емилиан казва следното за тишината: „Както обичаш жена си или мъжа си, така възлюби тишината и спокойствието, и тогава ще възлюбиш много повече Бога и всички хора. Зает и изморен човек не може да обича Бога и нищо не може да направи.“

Човек, който разкъсва живота си между хиляди авантюри, работи,  интереси,  грижи, човек, на който му харесва всичко и за всичко иска да се чува неговата дума, в нищо няма да е специалист и за нищо няма да е годен. Затова, брате мой, намирай време, дори в десет или в единайсет вечерта, когато си приспал децата, самичък или със съпругата си или всеки поотделно, и седни там, чуй сърцето си. Вложи ума си в теб, погледни за малко себе си. Когато някой посещава себе си — за съжаление, ходим на гости на всички, но забравяме нашето аз — когато някой посещава сърцето си и остава за малко самичък, тогава се отморява и тялото, и душата му и тогава среща зората на Светия Дух.

Да извикаме към нашия баща и след това да изслушаме какво има да ни каже. Сред тишината се случват големите срещи и дълбоките потапяния.  Срещи с моето аз и с Господа, но и потапяне в сърцето ни, за да намерим скъпоценните камъни на Светия Дух, които сме забравили  сред грижите. Нека не чакаме тишината да ни намери, нека я приемем. Нека направим място в нашия ден и живот за тази превъзходна връзка с Христос. Ще имаме голяма полза.

Ще приключим с един съвет от покойния старец Емилиан Симонопетритски: „Да намираш обаче време, в което да си безмълвен, самичък с Бога. Както сядаш пред телевизора и той те поглъща и забравяш всичко, така намери  нещо, което да е телевизорът на небето, който да те кара да мислиш за ангелите и да си спомниш за светиите, които във всеки един момент са около нас. Малко безмълвие и малко аскеза, които трябва да извършим и които ще  са нашето правило.“ Тогава започва красивият път на покаянието и спасението.