ПОДГОТОВКАТА ЗА ПРИЧАСТИЕ: КАНОНИЧНИТЕ НОРМИ И ПРАКТИКАТА НА ПОМЕСТНИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ЦЪРКВИ

11812 0

дкарпенкоАвтор: Протойерей Дмитрий Карпенко

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: : www.pravmir.ru

 

Ваше Високопреосвещенство!

Всечестни отци, братя и сестри!

Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете

кръвта Му, не ще имате в себе си живот.

Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен,

и Аз ще го възкреся в последния ден.

(Иоан. 6:53-54)

 

Евангелската заповед, дадена ни от Спасителя Христос за необходимостта от причастяването с Неговите Тяло и Кръв, е основата, върху която се изгражда Църквата. За православния християнин това твърдение е толкова очевидно, че както изглежда, то не изисква някакво специално доказателство – нали без тайнството Причастие истинският духовен живот е невъзможен. Същевременно в църковните среди и до ден-днешен няма еднозначно мнение за това колко често вярващият православен народ трябва да пристъпва към тайнството Причастие и каква трябва да бъде подготовката за това тайнство.

Като начало бих искал да приведа няколко цитата. Всички верни, които влизат в църквата и слушат писанията, но не остават докрай на молитва и свето причастие, подобава да бъдат отлъчени от църковно общение, като произвеждащи безчиние в църквата (9 Апостолско правило). Според обяснението на най-крупния тълкувател на каноните, патриарх Теодор Валсамон, „определението на настоящото правило е изключително строго. Защото то отлъчва пребиваващите в църквата, но не оставащи докрай и не причастяващи се. И други правила (80 правило на VІ Вселенски Събор, и 11 правило на Сардикийския Събор) по подобен начин определят всички да бъдат готови и достойни за причастяване, и подлагат на отлъчване непричастяващите се три поредни неделни дни”.

Така ние виждаме, че причастяването на православния християнин, чиято съвест не е обременена със смъртни грехове, на всяка литургия представлява канонична норма на Църквата, чието нарушаване крие опасност от отпадане от Църквата.

Днес можем да наблюдаваме, че все по-голяма част от нашите енориаши се стремят към това да пристъпват към Свето Причастие не от време на време (веднъж по време на поста), а редовно. Не са редки случаите, когато миряни изразяват желание да се причастяват всяка неделя. В същото време възникват някои съвсем основателни въпроси за това каква трябва да бъде нормата на подготовка за тайнството Причастие.

Установилата се църковна практика ни говори за необходимостта от спазване на тридневен пост преди Причастие, от прочитане на последованието, състоящо се от три канона и правилото преди Свето Причастие, вечерни и утринни молитви, задължителна изповед или в навечерието, или в самия ден на причастяването. Разбира се, да се причастяваме е възможно само на гладно. Тази практика, която се е превърнала почти в църковно правило, е станала норма за повечето енории на Руската Православна Църква. При това трябва да разбираме, че дадената практика не е древна и няма статута на съборно постановление.

От канонична гледна точка подготовката за Причастие се регулира от следните правила: 47-мо (58-мо) на Картагенския Събор, 29-то на Трулския Събор, 9-то на св. Никифор Изповедник, 5-то на Тимотей Александрийски и 13-то на І-вия Вселенски Събор. Съгласно правилата на Картагенския и Трулския събори можем да се причастяваме само на гладно, а 9-то правило на св. Никифор Изповедник говори за възможността за причастяване на умиращи дори и след вкусване на храна. Правилото на Тимотей Александрийски определя необходимостта от съпружеско въздържание в навечерието на причастяването.

Като направим равносметка, можем да кажем, че съгласно каноните на Църквата православният християнин може да пристъпва към Причастие на гладно (като не вкусва храна от полунощ), за онези православни християни, които са семейни, е необходимо съпружеско въздържание в навечерието на Причастяването. Обемът на молитвеното правило, необходимостта от спазване на допълнителни постни дни и задължителната изповед пречи Причастие не са регламентирани от каноните на Църквата.

От всичко това, разбира се, не следва, че молитвеното правило, постните дни и изповедта трябва да отсъстват от живота на православните християни. Съществуващата в Руската Църква практика на подготовка за Причастие в случай, че човекът се причастява само няколко пъти в годината, е напълно разбираема и оправдана за тези, които се причастяват рядко. Действително, ако човек през по-голямата част от църковната година не води църковен живот, не спазва установените от Църквата пости, няма опита на домашната молитва, за него ще бъде полезно, преди да се причасти, да извърши определена духовна работа над себе си. Въпросите възникват тогава, когато миряните, които живеят пълноценен църковен живот, редовно посещават богослужението, спазват всички установени от Църквата многодневни и еднодневни пости, изявяват желание да се причастяват на всяка неделна литургия. Какво да правим в този случай със задължителния тридневен пост, отчитайки, че постът в събота се забранява от 64-то Апостолско правило („Ако някой от клира бъде забелязан, че пости в деня Господен или в събота, освен една събота (Великата), да бъде низвергнат, а ако е мирянин, да бъде отлъчен”)?

Не мисля, че ще разкрием голяма тайна, ако кажем, че готвещият се за извършване на литургия свещенослужител не спазва допълнителни постни дни преди Причастие, освен установените от Църквата пости. На това можем да чуем възражението, че свещеникът не може да извърши литургия, без да се причасти, но нали именно за това говорят каноните и по отношение на миряните. Вече цитирахме 9-тото Апостолско правило. Що се отнася до подготовката за Причастие, то свещениците не се намират в някакво особено, привилегировано положение, за което пише и свети Йоан Златоуст: „Но има случаи, когато свещеникът не се отличава от подчинения, например когато трябва да се причастява със Св. Тайни. Всички ние еднакво се удостояваме с тях, не така, както във Ветхия Завет, където едно вкусвал свещеникът, и друго народът, и където не било позволено народът да се причастява с това, с което се причастявал свещеникът, на хората се забранявало да участват в това, което било за свещениците. Но сега не е така, а на всички се предлага едно Тяло и една Чаша…”.

Така ние виждаме, че се получава някаква колизия – свещеникът, извършващ литургия, се освобождава от необходимостта да спазва допълнителни постни дни и от задължителна изповед преди Причастие, а мирянинът, изявил желание да се причастява всяка неделя, е принуден освен останалите пости да спазва и тридневен пост преди Причастие, като при това нарушава 64-то Апостолско правило, забраняващо поста в събота.

Как стоят нещата в другите Поместни Църкви? Веднага трябва да кажем, че не сме успели да направим всеобхватно изследване по отношение на практиките на всички Поместни Православни Църкви. В световното православие условно се очертават две традиции – гръцка и руска. Гръцката практика, към която се отнасят енориите на Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската, Еладската и Кипърската Църкви, предполага възможността за причастяване на миряните на литургията без задължителна изповед. Енориашите се стремят да се причастяват всяка неделя, при това изповедта се извършва в различно от литургията време и съвсем не е свързана с Причастието. Нещо повече, не всеки свещенослужител може да изповядва, а само този, който е получил специална грамота от архиерея, която му дава право да извършва изповед. Обикновено подобно разрешение се издава на свещенослужител, който вече има достатъчно пастирски опит. Самият факт на ръкоположението за свещеник в гръцката традиция още не означава, че новоръкоположеният отец веднага получава власт „да свързва и развързва”.

В Сръбската Църква няма еднообразие: всичко зависи от това къде „е учил отецът”. Випускниците на гръцките духовни училища приемат традициите на Еладската Църква, а свещениците от руската школа смятат изповедта за задължително преддверие на Причастието, а в извънпостно време много от тях съветват хората да не се причастяват.

Най-младата Поместна Църква – Православната Църква в Америка, която още миналия век имаше същите проблеми, които поставяме в тази статия, в настоящия момент е една от най-динамично развиващите се Църкви в Северна Америка. Подготовка за Причастие представлява самата Литургия, по думите на свети Николай Кавасила: „псалмите и четенето на Писанията ни подготвят за освещаването със Светите Тайни”. Всеки вярващ се причастява на всяка Литургия. Канонът преди Свето Причастие и причастните молитви влизат в домашното молитвено правило.

Допълнителен пост не се изисква. Спазването на поста в сряда и петък, както и на многодневните пости, е достатъчно. Тоест към верните се предявяват същите изисквания, които изпълняват самите свещеници (вече приведохме цитат от свети Йоан Златоуст по този повод).

Изисква се редовна изповед (по съвет на свещеника – веднъж на един-два месеца), по собствено желание на вярващия (в повечето храмове човек винаги може да се изповяда преди началото на литургията или след вечернята), в случай, че верният е паднал в смъртен грях (убийство, прелюбодеяние, идолопоклонство – включително и отдалечаване от Църквата за продължителен период от време). През Великия Пост изповедта е задължителна за всички.

Още през 70-те години на миналия век православните християни в Америка живееха в традицията на „нечестото” причастяване. Благодарение на усилията на такива забележителни пастири, като протопрезвитер Александър Шмеман и протопрезвитер Йоан Майендорф, днес посещаемостта на неделните и празничните литургии в Православната Църква в Америка (която няма никакви други ресурси, освен църковните) – е най-висока сред всички православни юрисдикции на САЩ.

Уви, не във всички Поместни Православни Църкви ситуацията е толкова благоприятна. Много от нас са запознати със съвременната практика в Българската Православна Църква, в която последованието на литургията почти повсеместно изключва възможността за причастяване на миряните, тъй като предявяваните изисквания за причастяване са неоправдано строги – месец пост преди Причастие[1]. Следствие от това са полупразните храмове в България[2].

Желае ли Руската Църква да тръгне по стъпките на православните в България, или не – това зависи от позицията, която ще отстоява духовенството на нашата Църква. Както изглежда, съществуващото разнообразие в богослужебните традиции в различните Поместни Църкви е съвсем нормално и обяснимо явление. Но отношението към тайнствата не може да бъде традиция на една или друга Църква. По този въпрос можем да говорим само за това коя Поместна Църква повече, и коя – по-малко съответства на Преданието на Църквата.

Разбира се, не става дума за това да премахнем всички възможни ограничения и да причастяваме всички наред и безразборно. Както вече говорихме, за хората, които се причастяват рядко, съществуващата практика е напълно оправдана. Но задачата на пастира е в това да вдъхновява верните за постоянно участие в Тайнствата и да спомага за изработването на разумно и посилно правило за подготовка. В този случай, ако самият вярващ желае по-пълно участие в Тайнствата, ние трябва всякак да подкрепяме такъв стремеж и да изработим разумни пастирски подходи. По този въпрос ни е много необходимо това, което в православното богословие се нарича consensus partum, т. е. „съгласие на отците”. Но ако светоотеческият consensus partum по дадена проблематика е еднозначен, то съгласието на съвременните отци не винаги е очевидно.

Ръководейки се от каноните на Църквата, изглежда целесъобразно да определим индивидуален подход за всеки енориаш, като отчитаме опита в църковния живот, който има. В този случай, ако човек изявява желание за редовно причастяване на всяка неделна литургия (което в идеалния случай трябва да стане норма за всички енориаши), е възможно преподаването на благословение за причастяване без допълнителен тридневен пост (разбира се, при задължително спазване на установените от Църквата пости). Обемът на молитвеното правило трябва да бъде не по-малък от поместеното в нашите молитвослови Правило преди свето Причастие, включващо в себе си три псалома, канон и молитви преди Причастие. Четенето на трите канона трябва да бъде оставено на разположението и силите на готвещия се за Причастие.

Въпросът за задължителната изповед, разбира се, е един от най-деликатните. Изповедта не е служебно тайнство по отношение на Причастието, и особено печално е, когато изповедта, според точната забележка на о. Александър Шмеман, се възприема от много енориаши като „билет за причастие”. Разбира се, тук също е възможен индивидуален подход, особено в случаите, когато енориашите (съгласно 66-то правило на VІ Вселенски събор) желаят да се причастяват през всички дни на Светлата седмица. Опитвайки се да опазим миряните от формализирането на тайнството Причастие, ние всъщност формализираме тайнството Изповед, което от тайнство на „второто кръщение” става едно от условията за причастяване.

Във всеки конкретен случай пастирът винаги трябва да помни, че няма право да изисква от пасомите онова, което самият той не изпълнява. Не е излишно да помним думите на Христос: „… на вас, законниците, горко, задето товарите човеците с мъчни за носене бремена, а сами дори и с един пръст се не допирате до товарите” (Лук. 11:46).

Бих искал да завърша своето изказване с думите на архимандрит Ефрем, игумен на Ватопедския манастир, казани от него при пренасянето на Пояса на Пресвета Богородица в Русия:

„Зная, че в Русия някои свещеници казват, че преди Причастие трябва да се пости три дни, а някои – пет дни. В действителност няма никакъв задължителен закон колко дни да се пости преди Свето Причастие. Доказателство за това е, че свещениците не са задължени да постят, а след това не само се причастяват на другия ден, но и служат Литургия. Нали ние спазваме определените пости – четири поста през годината и постите в сряда и петък; и мисля, че тези пости са достатъчни. Ако някой иска да пости преди Причастие дори и цяла седмица поради аскеза и благоговение, може да го направи, но никъде и никога не сме чували това да се установява от духовниците. Ако това беше задължително условие за Причастие, то свещениците би трябвало винаги да постят. Понякога казват, че християните трябва да се причастяват само веднъж на два-три месеца, но такъв закон също няма. Когато християнинът няма смъртни грехове, той има правото да се причастява значително по-често”.

Благодаря за вниманието!

 ———————————-

Заб. на ред. – След като получихме превода на статията и я подготвихме за публикуване в сайта, видяхме, че тя вече е преведена от Мартин Димитров през 2012 г. и публикувана на: http://zadrugata.com , но от друг източник: www.beleparh.ru

Считаме статията за стойностна и затова решихме да я публикуваме, макар и с нов превод, в нашия сайт.

http://zadrugata.com/2012/01/06/подготовката-за-п


[1] Зависи кой ти е духовник и доколко ти вади душата с трудно изпълними изисквания за „правилен” църковен живот, които и самият той може да не изпълнява. Много от нашите духовници възлагат върху чедата си тежкото бреме на църковния живот (така, както те го разбират!), а самите те и с пръст не се докосват до товарите. – Бел. прев.

[2] Има и щастливи изключения, но те не са никак много. – Бел. прев.