Автор: свещ. Филип Лемастърс
Източник: blogs.ancientfaith.com
Превод: Павел Стефанов
В Неделя на Страшния съд Църквата ни призовава да видим истинския смисъл и целта на нашия живот пред Бога. Една седмица преди началото на Великия пост Спасителят ни напомня в днешното евангелско четиво, че пътят към вечния живот минава през нашите ближни и особено онези от тях, които сме склонни да пренебрегваме и дори да презираме. Начинът, по който се отнасяме към гладния, жадния, странника, голия, болния, затворника и към нашите врагове, разкрива истинското състояние на нашите души. Начинът, по който се отнасяме към тях, всъщност разкрива как се отнасяме към нашия Господ.
Трагичните събития от последните няколко дни, по време на които въоръжените сили на една исторически православна страна нахлуха в друга православна страна, разкриват непреходната стойност на учението на нашия Господ. Нашият отец в Христа, Негово Високопреосвещенство митрополит Йосиф* направи следното изявление относно ситуацията в Украйна:
Като православни християни ние се противопоставяме на всякакъв вид насилие или несправедливост по целия свят. Най-вече ние призоваваме Всемогъщия Бог да ни изпрати Своя небесен мир и да ни събере ведно, за да разрешим нашите спорове чрез честни и открити дискусии. Присъединявам се към горещите молитви на духовенството и всички вярващи от тази богохранима епархия за незабавно прекратяване на военните действия, за здравето и безопасността на Негово Блаженство митрополит Онуфрий, на Украинската православна църква и на украинския народ в тези трудни времена.
Асамблеята на каноничните православни епископи на Съединените американски щати също призова „всички участници в конфликта и всички хора да се въздържат от по-нататъшна агресия, да изтеглят въоръжението и войските от тези суверенни земи и да се стремят към деескалация и възстановяване на мира чрез диалог и взаимно уважение.”
Във време, когато се подготвяме за Великия пост и си припомняме, че начинът, по който се отнасяме дори към най-нетърпимия човек, е начинът, по който се отнасяме към нашия Господ, ние трябва да приемем тези ужасяващи обстоятелства като напомняне, че самоопределянето ни като православни християни не ни прави автоматично съвършени икони на Господнята любов и святост. Страстите са дълбоко вкоренени в нас и ние сме изкушени да мислим, че е оправдано да повторим Каиновото убийство на Авел, било физически, било в сърцата си. При наличието на извънмерно убийствено насилие между членовете на собственото ни общество едва ли можем да се учудваме, че народите воюват помежду си по причини, които обикновено са свързани не с друго, а с желанието за доминиране. Както учи св. Силуан Атонски: „Ако царете и управниците на народите познаваха Божията любов, никога нямаше да воюват. Войната се изпраща заради грехове, а не заради любов. (…) Ако началниците спазваха заповедите на Господа, а народът и подчинените в смирение им се подчиняваха, на земята би имало голям мир и веселие, но заради властолюбието и непослушанието на гордите страда цялата вселена.”**
Трябва да молим Бог да внуши добри мисли в сърцата на онези, които могат да сложат край на това кръвопролитие, да благослови ранените и бежанците, да се смили над убитите и близките им, които скърбят. Трябва също да подпомагаме щедро благотворителните организации, които могат да осигурят храна, облекло, подслон и медицински грижи на жертвите на войната. И ако някога се изкушим да помислим, че великите дела на молитвата, поста и милостинята са някаква отживелица, присъща за отделилите се от света, трябва да променим това свое отношение. Точно те са абсолютно необходими, за да живеем според вярата си в лежащия в зло свят. Това не са дела, чрез които индивидуално се облагодетелстваме, чрез тях ние получаваме сили да отдадем себе си за благото на ближните и за спасението на света. Ако не се заемем усърдно с тях, тогава рискуваме да станем до такава степен подвластни на страстите си, че да се откажем да обичаме и да служим на Христос в лицето на Неговите живи икони — хората, които са ежедневно около нас. Може дори да стигнем дотам да смятаме, че е оправдано да мразим и да причиняваме вреда на онези, в които откриваме нашия Спасител.
Ние казваме, че сме християни, но дали наистина участваме в живота на Христос проличава от това дали милостта Му пребъдва в нас. Ако наистина пребъдваме в Него, Господните добродетели ще станат наши добродетели, защото Той е обновил човешката личност по образ и подобие Божие. Нищо не е по-присъщо за Него от саможертвената любов към всички, които страдат от унизителните последици на греха. Принасяйки Себе Си доброволно на Кръста и възкръсвайки в слава на третия ден, Богочовекът ни освободи от робството на греха и ни съедини със Себе Си като членове на Неговото Тяло, Църквата. Той ни дава възможност да участваме по благодат във вечното общение на любовта, изхождаща от Светата Троица. Най-големият изпит за нашите души е дали сме позволили на любовта Му да проникне в нас и дали ние, от своя страна, я отдаваме на другите.
Спасителят не ни призовава да Го впечатляваме с изключителната си религиозност или с вършенето на добри дела. Вместо това Той ни призовава да приемем Неговото изцеление до такава степен, че да излъчваме безкористната Му любов към хора около нас, в които Той присъства. Колкото повече нашият характер съответства на Неговия, толкова по-спонтанно ще се стремим да изградим отношения на любов с ближните, в които ние Го откриваме. През Великия пост нашето внимание трябва да бъде съсредоточено изцяло върху Христос и Неговите живи икони, а не върху самите нас. Основното призвание на християнския живот е да станем като нашия Господ, Който единствено от любов принесе Себе Си в жертва, за да спаси света. Ако искаме да пристъпим към Великия пост по един духовно здрав начин, който да ни даде възможност да участваме по-пълно в Него, тогава и ние трябва да жерваме себе си за нашите ближни. И най-вече не трябва да ги мразим и осъждаме.
Според днешното евангелско четиво това е единственият истински път към вечния живот на Царството. Дали ще го последваме, ще определи дали имаме духовната яснота да съзерцаваме славата на Господа като радостна, ярка светлина, или вместо това ще станем толкова слепи, че ще възприемаме само изгарящото мъчение на собствения си отказ да бъдем преобразени от Неговата любов. Отделянето на овцете и козите в последния ден не зависи от нашия Господ, а от това какъв отговор сме Му дали. Неговата вечна отсъда ще яви истината за нашите души и ще разкрие ясно и окончателно какви сме в действителност.
Нека бъдем православни християни не само по име, но като придобиваме духовна сила, да свидетелстваме за благодатното Христово обновление на човешката личност с начина, по който се отнасяме дори към най-нетърпимите хора, включително и към онези, които смятаме за свои врагове. Нека се молим за мир в Украйна и да даваме милостиня за онези, които страдат там. Нека се борим да станем живи икони на Царството, което не е от този свят, защото това със сигурност е единственият начин да обичаме и да служим на нашия Господ чрез хората, които срещаме всеки ден в живота си.
Проповед на 26 февруари 2022 г.
*Митрополит Йосиф (аз-Зехлауи) — епископ на Антиохийската православна църква, предстоятел на самоуправляващата се Антиохийска православна архиепископия в Северна Америка.
**Цит. по българското издание: Софроний (Сахаров), архим. Св. Силуан Атонски, прев. Кръстю Банев, С.: „Омофор“, 2008, с. 347.
