ПОД БУЛОТО НА РЕЛИГИОЗНОСТТА

523 0

Автор: о. Спиридон Скутис

Превод: Константин Константинов

Христос е наш Отец, Който ни познава, както никой друг.

Да не забравяме това. Няма смисъл от лицемерие, лъжа и фарисейство пред нашия Отец. Как можеш да осмиваш своя Отец, след като те е родил и те познава съвършено? Много пъти влизаме във връзка с Христос, опитвайки се да Му покажем, че сме някои пред другите хора, правейки себе си за смях, опитвайки се да се покажем такива, каквито не сме,  пред Някой, Който ни познава в дълбочина и дори знае броя на космите на главата ни.

Няма смисъл… Ние не познаваме Христос. Много пъти запознанството ни предизвиква в нас страх навярно защото се чувстваме изобличени, а след това задължени да поемем своята отговорност. Нека заобиколим този страх, няма смисъл. Прегръдката на Христос е изцелително пристанище.

В този живот се подвизаваме да Го познаем не като идол или като философска идея, а като участник в тези изцелителни отношения. Няма смисъл да се крием под булото на религиозността или псевдопиетизма. Господ не иска големи думи, просто едно „Христе мой, злочест съм, но съм тук за Теб, защото имам нужда от това“.

„Който казва: „познах Го”, а заповедите Му не пази, той е лъжец, и истината не е в него; а който пази словото Му, в него наистина Божията любов е съвършена: по това узнаваме, че сме в Него. Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал“ (1 Иоан. 2:4-6).

Според познанието ни за Христос сърцето ни от безлунна нощ става окъпан в светлина ден.

Много пъти демонстрираме една външна религиозност, за да се почувстваме добре, за да бъдем „добрите църковни хора“, но в нас какво става? Замисляме ли се за това?
Не отиваме при Христос, за да покажем нещо, а за да Му угодим, да Му дадем себе си и да ни изцели.

Много наши братя, които строят църкви, чувстват, че по този начин се разбират с Бога, но никога не са навлезли в сърцето си.  Сякаш постоянно носиш подаръци на лекаря, но никога не взимаш лекарствата, които ти предписва за болестта ти.

Господ търси нашето аз, нашите грехове, без защо и защото. Само това, което сме. Затова и в изповедта не иска много думи, само няколко покайни слова, напоени със сълзи. „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш“ (Пс. 50:19).

Господ иска от нас просто да отидем при Него и нищо друго. „И дръзновението, що имаме пред Него, е това, че, ако просим нещо по Неговата воля , слуша ни“ (1 Иоан. 5:14). Това е достатъчно…

Много пъти казваме на другите: „Знаеш ли кой съм аз?“. Когато се обръщаме с тези думи към Христос, слагаме точка накрая. „Господи, знаеш кой съм аз“.

Върви, брате, на изповед и кажи: „Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония“ (Пс. 50:11).

Върви на молитва и се помоли с копнеж: „Милостно погледни, чуй ме, Господи, Боже мой!“ (Пс. 12:4).

Приятно запознаване!