Поеми своята отговорност

4079 0

Автор: архим. Андрей Конанос
Превод: Константин Константинов

Поеми своята отговорност в живота! С други думи, да спрем да прехвърляме върху другите отговорността за това как се чувстваме, да спрем да казваме: „Виновно е детето ми, мъжът ми, жена ми!” и да разберем, че това как се чувстваме зависи от нашето решение и свобода. Ние сме свободни да чувстваме радост, да негодуваме, да плачем, да мърморим, да се огорчим, но и да сме щастливи. Можем да бъдем щастливи. Това е нещо, което Бог иска и дори да има криза и да живеем в епоха на икономически проблеми, това не означава, че Господ иска да полудеем, или да се самоубием, или да търчим постоянно при психиатрите. Можем, в каквото и състояние да живеем на тази земя, да бъдем щастливи, блажени, тихи, спокойни. Ама ще каже някой: „Навън е пълен хаос!”. Навън е пълен хаос, но това как ти ще реагираш зависи от твоята душа. В един дом с петима души се появява някакъв проблем — единият го чува и се подлудява, другият го чува и се моли, третият го чува и се разтърсва и не знае какво да прави. Проблемът е един, дразнението е едно, но реакциите са различни съобразно човека. Всеки реагира по собствен начин. Не можеш да кажеш: „Другите са виновни за това, което ми се случва!”. Дразнителят е външен, а това как аз ще го приема зависи от моето духовно състояние, от светостта, която имам или нямам, от душевното равновесие, което имам или нямам, от връзката, която имам или нямам с Бога. Никога не отправяйте обвинения към външните неща. Никога не е виновна жена ти, че си изнервен, притеснен и т.н. Нито мъжът ти е виновен за това, което чувстваш. Мъжът ти е дразнението, поводът, но проблемът тръгва отвътре, от теб — ако ти имаше по-различен характер и беше по-различен човек, мъжът ти каквото и да ти казваше и правеше, нямаше да реагираш по същия начин. Доказателство? Съществуват други жени, които имат по-лош мъж от твоя, но въпреки това не правят същото — не викат и не ги хваща истерията. Защо? Защото са в друго духовно състояние. Всичко това го разбрах от св. Антоний Велики, когато един човек му казал: „Отче, моли се за мене да се спася, да отида в рая, да се поправя, да стана добър, моля те, ако отправиш молитва, животът ми ще се промени!”. Св. Антоний отговорил: „И да отправя молитва и всички да се помолят, ако ти не искаш, никой няма да те спаси!” Трябва и ти да го поискаш! Щастието зависи и от теб. В твоите ръце е да избереш как ще живееш. И да имаш изкушения, ти ще отвориш или затвориш вратата за изкушението. Обикновено имаме склонност да прехвърляме топката някъде другаде. Смятаме, че някои други са виновни. „Обществото е виновно, че съм такъв, че съм се подлудил. Ама живот ли е това, което живеем? Другите са виновни, че се подлудих! Жена ми е виновна, че на работа имам стрес, напрежение, нерви.” Не жена ти е виновна, а значение има ти в какво духовно състояние се намираш.

Сещате ли се какво  казал Христос, когато отишъл да възкреси Лазар? Той казал на хората: „Вдигнете камъка от гроба на Лазар!”. И св. Йоан Златоуст казва: „Добре, Христе мой, след малко Ти ще възкресиш този, който е мъртъв. Камъка ли не можеш да помръднеш? Сам помести камъка! С едно чудо!”. Светият отец продължава: „Не. Знаеш ли защо? Това, което ти можеш да направиш, трябва да го направиш, а това, което не можеш да го направиш, Бог ще го направи. Можеш ли да поместиш камъка? Мога. Помести го. Можеш ли да възкресиш мъртвеца? Не. Него Аз ще го възкреся.” Трябва да поемеш твоята отговорност и да вземеш живота си в ръце. Това е много важно, това първо на първо ни кара да престанем да негодуваме. Всички, когато се изповядваме и разговаряме, имаме склонност да говорим за другите. „Отче, аз какво да кажа, зле съм!”„Защо си зле?” „Ето, децата ми, мъжът ми! Работата ми!” Малцина казват: „Зле съм, защото искам и съм зле! Понеже съм се научил да съм зле, понеже ми харесва да съм зле, понеже, когато съм зле, всички ми отдават значение, обръщат ми малко внимание и аз мога да кажа нещо. Защото, когато съм добре и отивам в някоя компания, всички мои приятелки се оплакват от мъжете си и ако аз не кажа нещо, какво ще правя там? Трябва да кажа някакъв проблем, и аз да намеря нещо да обсъждаме, да коментирам.” Малцина признават: „За това, което се случва в живота ми, лично аз нося отговорност. Аз, отче, реших и се нервирах. Мъжът ми ме подразни.” Авва Доротей казва това по хубав начин. Някой отишъл и му казал:

— Отче, скарах се с този монах.

— Защо, чедо мое?

— Защото много ме дразни! Скъса ми нервите! Неговото държание е непоносимо!

И авва Доротей отговорил:

— Този човек е твой благодетел, защото ти помага да разбереш колко слаб характер имаш.

Не той е проблемът. В теб има пиано — той отива, натиска клавишите и вдига врява. Ако в тебе нямаше пиано, той щеше ли да намери клавишите да вдига врява? Ти си разположен към нервиране, неверие, маловерие и другият е дошъл и те е нервирал. Затова ще видите хора с такъв характер, че каквото и да им направиш, не се влияят. Защо не се влияят? Защото техният характер е такъв. Това, което някои имат по природа, ние сме призвани да го придобием чрез нашата лична борба. Детето закъснява вечерта и не се връща. Добре, това твоя отговорност ли е? Коя е твоята отговорност? „Ама, детето е мое!” И какво ще рече това? Мое е детето, не означава, че трябва да се разболея заради детето ми. Не помагаш на детето си, ако ти се разболееш. Не помагаш на детето си, ако те обхване истерия и започнеш с обажданията, тревогата и нервирането. Помощ за детето ти е това — остави другите на мира, погрижи се за твоята духовна тишина, готовност и спокойствие. Когато детето ти отсъства, Бог какво иска? Да се помолиш, да утихнеш, да придобиеш мир и да повериш всичко на Бога. Облегни се на Бога и кажи: „Боже мой, Ти поеми всичко!”. „Тогава каква майка съм — ако не се обадя по телефона да го видя какво прави? Ако не накарам баща му да се обади и да се поскараме всички заедно, не е ли по-добре да почувстваме, че сме семейство, че ни пука един за друг?” Не! Казвам това, защото днес едно дете ми сподели: „На моите родители нещо им стана и пак започнаха кавгите вкъщи, понеже останах да спя при един мой приятел, те ми се обаждаха по телефона. Батерията беше паднала, а те мислеха, че не им отговарям и правеха сценарии в ума си. Когато отидох вкъщи, майка ми започна да вика, баща ми също, уж за моето добро. Дръпна ме настрана и ми каза: „Аз нямаше да ти се обадя, но тя ме накара и ми каза: „Ти му се обади! Защото когато ти се обадиш, малко го е страх от тебе, има ти страха!”. А майката казва: „Ама, ако не направя това, каква майка съм?”. Тя чувства, че нейната отговорност е да търчи след детето. Не това е нашата отговорност. Най-важното, което трябва да правим, е да се занимаваме с нашата вътрешна обработка, с молитвата, с докосването на Бога. Кой може да докосне Бога и след това да има проблем? Кой? Кога докосна Бога и почувства тревога за детето си, за твоя човека, за болестта ти? Нищо от това. Ако почувстваш Бога, нищо в света няма да те притеснява, ако ще светът да потъва. Това презрение ли е? Това, което правили отците и отивали в пустинята, презрение ли било? Не. А какво казвали? „Аз ще поема собствената си отговорност да стана светлина, да стана свят. Да стана мощна молитва и това ще бъде помощ за целия свят. Моята отговорност не е да търча след другия, да го стресирам и всички заедно да се подлудяваме.” Ние, църковните хора, които се наричаме църковни хора, май сме свикнали винаги да прехвърляме топката на някой друг. Дяволът е виновен, другите са виновни, магиите, които ни правят, са виновни, но  едно нещо не е виновно — самият аз! Не казваме: „Аз съм виновен!”.  Все някой друг трябва да ни е виновен.

Това напомня за монаха, който казвал:

— Вечерта ядох тайно, отче, станах и ядох, макар да беше забранено да ям.

Защото всички постили, а той станал, изял парче сирене и след това взел и едно яйце, но не знаел как да го приготви и казал на духовника си:

— Отче, изядох яйцето! Простете ми!

— И как изяде яйцето в стаята си без да го свариш?

— Вижте, отче, в онзи час ми дойде наум и взех един ключ от големите, сложих яйцето отгоре и със свещта, дето имаше дупка отдолу, го стоплих, въртях го, въртях го  и след 15 минути го сготвих.

— Бре, детето ми…

— Отче, каквото и да кажеш, имате право! Но не аз съм виновен, а дяволът ме подтикна!

Внезапно дяволът се явил и казал на духовника:

— Отче, извинявай, това, което той направи, дори и аз не го бях помислил! Това не го знаех!

Виждате, че е лесно отговорността да бъде прехвърлена някъде другаде и да не искаме да признаем, че ние имаме проблем. Защо обаче не прехвърляме отговорността върху самите себе си? Защо? От малки сме научени — от нас, свещениците, сте се научили погрешно и ние понякога погрешно го казваме, че когато кажеш грешката си и признаеш отговорността си, Бог ти се кара и те наказва.

Но за да кажеш: „Сгреших и поемам отговорност за живота си”, трябва да имаш пред себе си една прегръдка. Ако съществува чехъл, наказание, гръмотевица, ад, не говориш, а казваш: „Отче, другите са виновни!”.  Когато обаче разбереш, че Бог е любов, че не наказва и че ние си въобразяваме Господ като Някой, Който ни се противопоставя в живота. Дълбоко в нас е залегнало това разбиране — че когато тръгвам да правя нещо добро, Бог ще ми създаде проблеми, ще ми създаде пречки; тоест не мислим, че Бог е на наша страна. Защо? Защото имаме проблеми и казваме: „Кой ми ги създава? Бог! Значи какъв е Бог? Той е против мене.”

Това разбиране е погрешно, но едно нещо е правилно, а именно, че имаме много проблеми в живота, които на какво се дължат? Не на наказание, а на поучение. Бог иска да се поучим от това, през което минаваме. Не защото ни наказва за нещо, което сме направили, а защото иска да ни направи зрели. „Какво направих, за да ми се случи това?” „Нищо, бре, детенцето ми! Трябва ли да си направил нещо?” Понякога е така, но отново не е наказание. Това е поучение, изправяне, тоест аз като малък се подигравах на една баба в квартала заедно с другите деца, гледахме я как върви, каква беше косата ѝ, дрехите ѝ. Подигравах ли се? Ще порасна, и на мене ще ми се подиграва някой. Защо да се сърдя? Трябва само да си припомня това и Бог ще ми каже: „Детето Ми, това, което направи, виж как боли! Сега и на теб ти се подиграха.”

Вчера вървях по една улица, един автомобил мина наблизо, не ме виждаха, бях в гръб, и някой извика силно: „Попове! Мошеници!”. Казах си: „Пресвета Богородице, похулиха ме без да съм направил нещо.” И се сетих, че в живота си и аз съм наранявал хора, без да са ми направили нещо. Това не е наказание. Бог обаче ти казва: „Виж, съществува справедливост в живота не за да те накарам да изпиташ болка като наказание, а за поучение, за урок, като духовно култивиране.” Бог не иска да ни наказва и затова не е лошо да признаваме нашата отговорност: „Аз съм виновен, отче! Аз съм виновен, Боже мой! Ако аз бях по-спокоен, нищо нямаше да ме бърка!”. Доказателство? Има жени, които когато се чувстват добре и нямат нерви, нямат лични, хормонални, гинекологични проблеми и т.н., каквото и да става в дома им, имат усмивка. Не ги бърка, защото са добре със себе си. Но в други дни детето казва: „Мамо, довечера в колко часа ще ходим на зъболекар?” „Спри сега, бе, детето ми! Престани с тия въпроси!”казва майката. Едно нещо казва детето и я дразни; нервирането може да дойде и с нещо незначително. Кога? Когато нямаш добра връзка с Бога, с молитвата и с душата си. Другите не са виновни. Никой не ни е виновен, че не сме духовни хора. Един човек ми казваше за неговото семейство, че загубили своето имущество.

— В миналото имахме много пари, къщи, имоти, но всичко загубихме.

Аз го попитах:

— На какво се дължи това?

Той с лекота  ми отвърна:

— Направиха ни магия! Оттогава всичко в живота ни започна да върви накриво и наопаки и т.н.

Жена му беше наблизо и каза най-разумното нещо:

— Хайде, кажи цялата истина на отеца! Не е това, а ако беше оставил малко хазарта, тогава щяхме да спасим поне онази къща. Не отдавай всичко на магиите. И ние сме отговорни за това, което се случи.

Да не прехвърляме винаги топката на другите, а да поемем лична отговорност за нашия собствен избор по отношение на делата си. Как се формира нашата реалност? Това, което е около нас, кой го прави? Бог ли го създава? Обстоятелствата, които идват и ни разстройват? Бог допуска да стане нещо, но как ще го почувстваш зависи не от Бога, а от теб. Ти решаваш за него и го избираш. Затова на Света Гора, където  живеят  отците, които са пример за живот, виждаш — обиждат ги, идва някаква болест, някакъв проблем, но те не се огъват. Или се огъват, но не след дълго поемат отговорността в ръцете си и размишляват: „Защо Бог го допусна, на какво иска да ме научи, коя Божия истина трябва  да си припомня” и пак стъпват на нозете си и намират равновесие. Това го казва отново авва Доротей: „Когато дойде голямо изкушение в живота ти, за да можеш да застанеш на нозете си, се потопи на дъното. На дъното винаги съществува тишина и спокойствие.” И какво означава да се потопя на дъното? Ще рече — в часа на изпитанието си припомни някоя Божия истина, която може да те направи щастлив. Един светец казва, че когато си притеснен в живота, в онзи час със сигурност си забравил някоя Христова истина. Например идва някой, нервира те и ти падаш в капана, започваш кавгата, скарваш се и влизаш в прекословие. Една дума каже мъжът. Жената отвръща, децата и те се включват във врявата. И човек се пита: „Какво забравих в онзи час?”. Забравих, че сме братя, не живея това нещо, изключено е да го живея, забравих, че не е случайно, че този мъж е мой мъж и тази жена е моя жена и това дете е мое дете. Забравих го и Бог ти казва, че в живота нищо  не е случайно. Тази жена е до тебе, за да те научи на определени неща, не е до тебе, за да направи живота ти непоносим. Ти се съгласяваш и тя го прави непоносим. Ти би могъл да станеш свят с тази жена, да ѝ целунеш ръка, когато дойде часът на смъртта ти, както един монах целунал ръката на някой в манастира, който направил живота му непоносим. Знаете ли какво му казал? „Ела тук, отче, дай си ръката!” и я целунал. И оня се засрамил и казал: „За какво ми целуваш ръката? Аз направих живота ти непоносим.” И какво му отговорил монахът, който бил на умиране? „Отче, никой не ми е виновен в живота. Каквито мъки теглих, го исках и ги теглих. Особено на теб дължа огромна благодарност.” „Защо?” „Защото заради тебе се научих на търпение, научих се да обичам, да прощавам, дължа ти изключително много.” Той не прехвърлил отговорността върху човека, както мнозина правят. Много мъже и жени казват: „Ти си виновна, че имам нерви!”. Ти би могъл да кажеш: „Ти си виновна, че ми помагаш да се боря с моите нерви!”.  Ние вземаме нещата наопаки и постоянно се разочароваме. Колко повече, ако в часа на изкушението помислим, че този, който се обръща към нас, има проблем. В  този час той е този, който има мъчение и терзание, забравили сме това. Например мъжът, който се връща изморен от работа и избухва срещу жена си за различни неща, за пари, за дългове и т.н. Какво чувства жената в онзи час? „Виж го отново! Пак иска караница. Пак ме предизвиква!” Старец Порфирий казва: „Трябва да чувстваш, че в поведението на тези хора се крие следното послание — страдам, страхувам се, чувствам несигурност, треперя за бъдещето. Въпреки че човекът дивее, в душата си той  се страхува; когато го видиш  да крещи, да дивее, да се нервира, да чупи, както правят младите.” И специалистите и светите хора различават чувствителните души, които се страхуват и от паника вдигат врява. Не че са зли хора, които ще ни изядат, а са много чувствителни и страдащи, но какво прави и единият, и другият (тоест мъжът и жената)? И двамата падат в капана на егоизма и сблъсъка. Мислиш, че ще ти стори зло. Какво зло да ти стори? В онзи миг той е уплашен, а ти се страхуваш за твоето духовно състояние, не чувстваш сигурност и ставаш агресивен. Виждаме в домовете да има напрежение, караници, съперничество, бъркотия. И казваш: „Какво е това тук?  Битка ли се води? Кой ще победи другия?”. Жените правят физиономии, свеждат глава и три дни не говорят на мъжа си. Питам ги:

— Защо не му говориш?

— Така ще се научи!

— Какво ще се научи? Защо не му се усмихваш?

— Е, простила съм му, но го правя така, нарочно!

— Защо го правиш нарочно?

— Да не се прави на важен! Защото пак ще имаме същите проблеми!

Начинът, по който действаме, ни изкарва от духовната орбита на светостта и ни поставя в една чисто светска и земна игра. Не сме възвишени хора, не сме такива, каквито Бог ни иска — т.е. с духовност и святост. Ако бяхме такива, каквото и да ни правеха, щяхме да се почувстваме така, сякаш ни е ухапал комар, сякаш комар хапе слон. Слонът чувства ли нещо  от комара? Нищо. Ако нашата душа е така изпълнена, ако молитвата ме изпълва с такова усещане за щастие  и отивах в офиса, където някой ще ме обиди или пренебрегне, нищо нямаше да ме бърка. Защо? Не ме бърка какво ще ми кажеш и няма да кажа:  „Защо ме подценяваш така? Знаеш ли кой съм?”.  Мен обаче не ме интересува какво ще кажеш. Защо? Защото слушам Бога в себе си, Който ми казва: „Детето Ми, обичам те, ти си изключително ценен за Мен, както всички, не защото си най-добрият, ти си изключително ценен за Мен” и затова не ме бърка другите какво ще ми кажат. Когато обаче не съм се помирил със себе си, постоянно търся от другия потвърждение, признание, да ми обърне внимание, да покаже интерес към мене, тогава се създават тези проблеми.

И тъй, поеми отговорността за твоя собствен живот!  Веднъж говорих по същата тема за децата и родителите и я озаглавих така: Остави детето си на мира!  Остави го на мира. Занимавай се със себе си. Казват ми: „Как обаче да оставя детето си?”. Това е помощта за детето ти — да го оставиш да порасне на мира, без да го задушаваш. Без да го притискаш. Ние сме объркали отговорността с дразненето на другия. Не това е нашата отговорност. Можеш ли да имаш такова излъчване?  Можеш ли ти да станеш щастлив? Това е най-големият принос и грижа за семейството ти. Ти стани щастлив човек, не гледай другите, а себе си и връзката ти с Бога и така ще помогнеш на другите чрез твоето спокойствие и святост.

Една майка казваше: „Аз цял ден мета, чистя, готвя, потя се заради децата си! А когато се върнат, съм много изнервена от умората през целия ден и избухвам срещу тях, но правя всичко това заради тях!”. Нейният духовник ѝ казал: „Виж, на обед от три до четири поспи, да се успокои нервната ти система, защото се събуждаш в шест сутринта, цял ден си в напрежение, „на тръни”, както се казва, и след това си труп и избухваш.” Тя отвърнала: „Но ако не съм будна, как ще се погрижа за тях?”.

Ама това е грижата — първо да се погрижиш за себе си, за да се погрижиш след това и за твоя брат. Трябва да бъдеш здрава личност, за да помогнеш и на другите по здрав начин. В противен случай какво става? Правим спазматични движения, имаме болна психика и тръгваме да помагаме на хора с нашите болести. Как да помогнеш? Помогни на себе си, за да помогнеш и на брата си. Не е лошо да обичате себе си в този смисъл. Да си дадете време, да се успокоите, да вземете една книга и да кажете: „Сега няма да се занимавам с други неща, стига!”. А домът? Остави дома малко по-мръсен, но сърцата да се обичат повече. Не прéчи преди всичко да погледна моето спокойствие. Свръхчисти домове с постоянни кавги, всичко вътре блести, а се карат, всичко външно да е перфектно, а да няма любов. В крайна сметка, вместо да метеш  дома, се позанимавай с това да погледнеш самия себе си и да поработиш със себе си.

Когато поемеш отговорността за живота си и се занимаваш със себе си не егоистично, а човеколюбиво за другите, ще бъдеш истински свободен човек. Ще изразяваш мнението си, без да се страхуваш да не ти кажат нещо, което ще те обиди и ти ще се разсърдиш. Ще казваш истината. Старецът Паисий казва: „В миналото на Света Гора хората бяха толкова искрени и прями, защото ги интересуваше мнението не на другите, а на Бога. Ако някой идваше в килията ми, а бях уморен и нямах сили да го посрещна, можех да му кажа: „Отче, сега се изморих, можеш ли да си тръгнеш, за да мога малко да си почина? Искам да прочета параклиса. Трябва да си тръгнеш.” Не ми пречеше какво ще каже за мене. Защо? Интересуваше ме Бог какво ще каже за мене.” Това е велико. Някои майки и бащи не могат да кажат „Не!” на другия, защото казват: „Ако кажа не, как ще го приеме?”. Какво те интересува как ще го приеме? Научи се да казваш „Не!” с любов,  и да казваш  „Да!” с любов. За да кажат „Не!” на мъжете си, някои жени трябва да направят кавга. Това е грешка. Обичам означава давам ти, но сега не мога, изморил съм се. „И тъй, днес не мога, любов моя, да отидем там, където искаш!” „Ама…” „Защо ама? Пак те обичам!” Това ще рече, да поемеш отговорността в живота си. А не да се превръщаме в лъжлива жертва, след това да избухваме и да настава голяма караница. Трябва да казваме истината в живота, но да не се губи любовта от нашите души. На много хора казвам „Не!”. Например идват няколко човека и искат изповед. Няма да им кажа „Да!”, защото не мога. Да изнасям беседа и след това да имам петдесет изповеди — как да сваря? Нима това означава, че не те обичам? Не. Коя е моята отговорност в живота? За да принеса нещо, трябва да мога да го събера и както пчелата трябва да имам място, където да остана на спокойствие и тишина и да мога след това да изнеса беседата. Не можеш да станеш на хиляда парчета и всички да удовлетвориш. Това ще рече „Поеми отговорността си!” — направи това, което можеш и това, което Бог ти е дал като дарба да правиш. Запази се като личност, запази  своето равновесие, научи се молитвата да ти дава мир и да те пренася другаде. Ако ви попитам колко време се молите? Ако ви попитам какво чувствате в молитвата? Не знам какво ще ми отговорите. Кой може да каже, че в момента, в който се моли, например не помни къде се намира, колко е часът,  какъв ден е,  кой може да каже това? Това е твоята отговорност — да се научиш да стигаш до този момент, да се облягаш на Бога и да чувстваш твоето сърце като рай. След това ще се молиш за детето си и Божията благодат отвсякъде ще го покрива. Тези дни една майка ми каза: „Имам трима сина и тримата следват в чужбина. Единият — в Америка, а другите — в Англия. И аз не правя нищо, освен да се моля. Това е моят принос, това е моята отговорност — да се науча да влизам в съприкосновение с Бога и да Му принасям най-доброто, което мога. Някога се обаждах по телефона, накрая ги изнервих.  „Стига, майко, това не е любов! Занимавай се със себе си и ще почувстваме това като любов.” Това не означава, че захвърляш другия, а че го обичаш.

Нашата реалност се формира от Бога, Който допуска събитията да стават такива, каквито са, както и от нашата реакция спрямо тази реалност. Искаш и се гневиш, не искаш — не се гневиш. Когато излизаш от дома си, казвай: „Днес ще бъда в атмосферата на Бога. Ще имам много изкушения — на работното място някой ще ме нервира, тази пак ще си каже думичките, онази ще ме пита:  „Защо още не си се оженил?”. Друга ще каже: „Защо дъщеря ти още няма дете, а вече две години е женена?”. Какво става? Ще изядем ли един бонбон?” Такива работи. Те не ни интересуват. Ние живеем другаде и се занимаваме с нашия собствен духовен път. Сега, ако еди-коя си иска да те нервира, ако ти завижда, теб не те интересува. Твоя работа е как се чувстваш. Старецът Паисий подчертава силно това. Когато му казвали: „Отче, притеснявам се!”,  той отговарял: „Притесняваш се, понеже не си се научил умът ти да приема нещата по друг начин.” Погледни същото нещо от друг ъгъл. Има начин да гледаш на най-лошото обстоятелство в живота с добро разположение и да не те обхваща отчаяние. Старецът Паисий пътувал в автобуса от Уранополис до Солун и по пътя пускали народни песни. Каква е моята отговорност, си казал той. Да съдя всички хора? Да сляза и да кажа: „Махнете тези касети и сменете музиката?”. Моята отговорност е как аз се чувствам пред Бога в този миг — хората се радват, забавляват се, слушат народните песни, светски неща. Слуша ги някой и казва: „Бре, деца, човекът тук е отец Паисий! Спрете това! Не става!”. Старецът Паисий обаче казал: „Не се безпокойте! Аз живея в моя свят, оставете тяхната музика.”  И някой му казал: „Не ви ли пречи това, отче?”  „Не, деца, защото в онзи миг  гледах какво Бог иска от мене. Бог не иска мърморене.” Ние, християните, мърморим изключително много. Уморих се да приемам хора, които постоянно недоволстват за всичко и все други са им виновни. На въпроса „Какво чувстваше в онзи час, отче?” старецът отговорил: „Мислех си, ами ако се беше случила катастрофа, да се бяхме блъснали, да имаше полиция, пожарни, по-добре ли щеше да бъде? Слава Богу! Хората се радват както си знаят, това пеят, това пускат. Аз казвах „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” и чувствах народните песни като исон на моята молитва!”. Така казва — това е негов израз — четох го много отдавна и много ми хареса. „Чувах народните песни — Любов моя, обич моя, без тебе какво ще правя — и не ме интересува, аз гледам моята отговорност в душата си. Аз живея другаде.” Можеш да правиш това, иначе винаги ще има нещо, за което да недоволстваш.

Най-големият ми проблем съм самият аз. Никой не ми е виновен. Нито майка ми, нито баща ми. И от деня, в който ще почувствате това — че за всичко аз съм отговорен,  повтарям, не като вини, не като наказание, а като щастие. За да си щастлив, трябва да спреш да търсиш на друго място отговорностите за твоя проблем. Това имам предвид. Ти можеш да направиш живота си щастлив.

Важно е как ще погледнеш на нещата — на жена ти, на децата ти, на всичко. Например молиш се мъжът ти да е добър и казваш: „Боже мой, моля Те, направи го да стане ангелче, добър човек, както аз съм добра!”. Добре, молиш се и той си идва вкъщи и казва: „Какво сготви, това не ми харесва, сготви ми картофи!”.  И започва врява, а ти казваш на Бога: „Боже мой, помогни да се успокоя!”. Мъжът ти се нервира, а Бог ти отговаря: „Ама, за да ти помогна да станеш спокойна, е нужно той малко да те подразни, за да научиш урока по спокойствие.” Как ще научим урока по търпение, ако някой не дойде да ни нервира? Как ще научиш урока по прошка, ако никой не ни онеправдае? На кого ще простим? Така, на стените? Някой трябва да ми направи нещо. Това означава, че не разбираме Бога и че Той ни е взел много на сериозно. „Ти Ме помоли да станеш свят!” И Бог  допуска да дойде болка в живота ти. Казваш: „Защо ми причини това?”.  Бог отговаря: „Добре, не поиска ли да се осветиш? Как ще се научиш на святост?”. Чрез премеждието, чрез детенцето ти, чрез болестта ти, чрез неуспеха ти, така ще станеш свят. Ако поемеш отговорността в живота си, трябва да очакваш отговорите на Бога и да ги превеждаш правилно в мисълта си, а не изопачено, че не те обича. Той ни обича изключително много. Това е единственото нещо, което не сме разбрали. И аз, и вие, и всички. Ако разберем колко много Бог ни обича, изобщо нямаше да ме интересува какво ще кажат другите за мене, дали ме обичат или не. Би ми харесало да ме обичат, но няма да ме бърка, ако не ме обичат. До това нещо трябва да стигнем. Да искаме любовта на другия, но ако не ни я дадат, това да не ни пречи. Защото аз докосвам извора, т.е.  Бога и сърцето ми се изпълва с щастие. Това е най-висшата точка на щастие за един човек. Не ми харесва да казвам думата „трябва”, но тук ще я използвам, защото трябва да го кажа, че  трябва да бъдем щастливи. Не може цял живот да сме в депресия, в мизерия, в недоволство, в неуспехи. Поеми отговорността в живота си и всичко ще се промени. Понякога вечер слушам едно предаване, в което хората се обаждат и всеки казва каквото иска — някои пеят, други говорят, трети казват проблемите си. Предаването се казва „Буден”. Наблюдавам, че когато се обади някой, който започва да недоволства, водещият затваря телефона. И добре прави. Разбрах го и се поучих от това. Реших, че ще го правя и на изповед. Край, не приемам недоволства. Една жена се обади и водещият попита:

— Как сте?

— Как да съм? Добре. Днес много вали, удави ни!

— Е, не пречи, време беше да завали!

— Е, ама какво е това нещо. . .

— Не пречи. Нека вали.

— Имам и кръвно!

— Ще се оправите! Бог си знае!

Тоест искаше да ѝ каже: „Не прехвърляйте топката другаде.” Ти поеми отговорността в живота си.

— Добре, хайде, добра вечер! — ѝ каза и затвори телефона.

Това е много полезно. Престанете да недоволствате в живота. Не обсъждайте и не вземайте участие в обсъждания, които прехвърлят отговорността отвътре навън. Никого не коментирайте, защото това не помага. За всичко си виновен ти. За всичко съм виновен аз. Нито мъжът ти, нито детето ти, нито никой. Бог е допуснал тези хора да са до нас. И това не е случайно. Това, което е станало днес, вчера или когато и да е в живота, не е случайно.

Обаче не носиш отговорност, ако някои ти казват, че заради тебе нещо им се е случило. Това е лъжа. Отговорност носим за това  дали ние вървим добре. Това как ще реагират другите до нас, е тяхна отговорност. Един младеж казваше на майка си: „Ще стана свещеник!”. А тя отвръщаше: „Ако станеш свещеник, баща ти ще умре от  притеснение!”. В случая отговорността не е твоя и това не важи. Както и една девойка казвала: „Ще се омъжа за еди-кой си!”. А баща ѝ отвръщал: „Ако го направиш, с това ще ни убиеш!”. Нямаш отговорност за това как другите се чувстват. Това е тяхна отговорност.

Ние играем игра с другите и ги обвиняваме, за да чувстват след това угризения, че заради тях ние се измъчваме. Това не е истина. Всеки е отговорен за своите дела и постъпки. Нека не падаме в този капан. И да не създаваме в другите тези вини, главно родителите в децата си.

— Ако направиш това, да знаеш колко зле ще се почувства твоята майчица!

— Защо да се почувстваш зле, майчице?

Ако иска да се почувства така, да се почувства! Но не детето е виновно, че тя се чувства по този начин. Защото  ще ти каже: „Моят приятел отиде на екскурзия и майката му  не преживя това, което ти преживяваш. Ти защо викаш!? Моят приятел дойде на екскурзията и неговите родители бяха съгласни, а ти ме заплашваш, че ще умреш?”.  Често постъпваме в живота по този начин — в следването, вкъщи, относно това къде ще живеят децата,  при избора на съпруг/а и на професия. Не става така. Всичко започва от това, което казах — че не гледаме нашата връзка с Бога, а постоянно гледаме другите, там намираме смисъла на живота си и понеже не правим трудното, ни харесва да правим лесното. Кое е то? Да се занимавам с теб, а ти с мен. Кое е трудното? Да потърся вината в себе си.

Един монах загубил една игла, излязъл пред килията си и започнал да я търси. Слънцето изгряло и било светло. Друг монах минал и го попитал:

– Какво търсиш?

— Иглата си! Ще ми помогнеш ли?

Търсили, търсили, но не я намерили.  Претърсили навсякъде. Другият монах го попитал:

— Бре, отче, много добре огледах, но не я намерих! Къде е иглата? Къде точно я загуби? Помниш ли мястото?

— Загубих я в килията.

— И тогава защо търсим навън?

— Ами защото тук е светло!

— Ама, какво ти става?

Тук е светло, тук е лесно. Въпросът е да отидеш в мрака да потърсиш. Ние това правим. Правим лесното. Вместо да призная, че имам нерви, казвам, че нещо друго ми е виновно. „Детето е виновно! Защото направи еди-какво си!” И внезапно  викове, крясъци, бой. Защо? Защото  това е лесно.  Лесно е да  удариш шамар на детето. Трудно е да разговаряш с него …

Едно дете ми каза: „Когато отида да говоря с баща ми, след пет минути свят му се завива,  не иска дълъг разговор, дотежава му. Не иска разговори, защото е изморен от работата. Или ми казва: „Изчезни оттук, остави ме на мира!” Така приключваме нашите темата. Монолог, бам-бам! Приключихме!”. Това е лесно. Въпросът е дали можеш да водиш разговор с детето си?

Една майка ми се обади — пет пъти ми звъня, видях на телефонния секретар, на шестия път вдигнах.  Рекох: „Я да чуя какво иска и да ѝ помогна”, а тя  казваше:

— Отче, моля Ви, помогнете на детето ми, имам много добро дете, водих го на църква, изпълнявах това, което искаше, помагах му, сега се махна и искам да го доведа на изповед, кажете ми къде да Ви намеря, да Ви го доведа!

Е, ако чуеш десет пъти това, дори да си  безразличен, се трогваш. Трогнах се и в четвъртък отидох да се срещна с майката. Попитах я:

— В кой клас е детето ви?

А тя ми отговори:

— Той е на четиридесет и две години.

— Значи, аз си тръгвам, друг път ще говорим! Довиждане! Да му кажете да дойде да ме намери!

Ама сериозно ли е това? На четиридесет и две години и да ми казва: „Ще ти доведа детето!”. Какво ти дете?! Това имам предвид. Тя не е поела отговорността в живота си, вече му е навредила през всичките тези години, през които го е изкарвала от нерви, сега „детето” вдигнало всичко във въздуха, зарязало всичко, а тя продължава с това. Сега да го вземе за ръка да го доведе на изповед. Четиридесет  годишен. Защо? Защото нито е поела отговорността в живота си, нито детето си е оставила да поеме своята. И казва: „Ако го оставя, ще ми избяга!”. Остави го да ти избяга! Смяташ, че ще дойде близо до Бога по този начин? Първо на първо мене ще ме гледа като някой, при когото майка му го е довела: „Ела, доведох ти детето си да го направиш човек!”. Какъв е той? След като е на същата възраст като мене и да ми го доведеш? Само ще дойде „детето”.

Колко хубаво нещо е да се занимаваш със себе си, да не безпокоиш другия и да го обичаш. Помоли се сега, не отивай да гледаш турските сериали, а се помоли. Да, смеете се! Но ако ти кажа да се помолиш толкова време, колкото трае филмът, няма да го направиш. Виждаш лесното решение: „Да ти доведа детето си!”. А да се молиш толкова време, колкото трае филмът, можеш ли? Буквално? Един ден в седмицата да кажеш: „Колко време е филмът? Четиридесет минути. Ще прочета параклиса, ще чета Новия Завет, ще се помоля за детето ми.” Това ще рече да поема своята отговорност на живота заради всички хора.

Искаш ли да помогнеш на другите? Помогни на себе си. Това не е егоизъм, а грижа. Защо? Най-добрият кръводарител, казва старецът Паисий, е този, който първо очиства своята кръв от токсините, така че ако стане кръводарител, да не предаде заедно с кръвта токсини на другите. Ние тръгваме уж да правим кръводарение, а сме пълни с проблеми. Каква кръв да дам, след като сам съм мръсен? Затова първо се погрижи за себе си, очисти душата си, възлюбя своя Бог и децата ще дойдат да те намерят, да ти говорят и да кажат: „Мамо, кажи ни нещо, помогни ни, подкрепи ни! Твоята молитва ни обгръща.” Така можете да окажете голяма помощ на детето си. Вие имате много ценни души, но реално не сме разбрали това.

Какво прави сега старецът Паисий? Къде е? В Суроти. Какво прави там, където е ? Нищо. Лежи. Къде? В земята. Хората отива и коленичат. Той търчи ли някъде? Не. Всички търчат при него. Къде е старецът Порфирий? Не е известно. Къде са неговите мощи? Някои знаят, други — не. Кой ги е видял някога? Никой. Кои го обичат? Всички. Защо? Защото се занимал със собствената си святост.

Бог обича твоето дете много повече от теб и от мен. Бог би създал земята само заради един от нас. Дори само един човек да съществуваше на планетата, Той пак щеше да сътвори цялата земя. Щастието на другия не зависи от мен, нито от теб. Занимавай се със самия себе си и така ще помогнеш и на другите.

За да се отвори душата на другия, той трябва да те вижда да заставаш до него като топло слънце, благо, вежливо, без дразнение. Никого не безпокойте. Ходите на църква? Ходете. Оставете другите на мира! Ядете леща без олио? Яжте и колкото искате яжте. Другият яде пържола? Нека я яде. Не ме интересува какво ще яде другият. Не че го презирам, а го уважавам и обичам. Нито пък заплахи от рода: „Яж пържоли, яж! Пък след това не ми казвай: „Никъде не намирам работа!” Чакай сега Бог да изпрати работа, след като ядеш пържола в сряда и петък!”.

Правим разни неща, но всъщност друго искаме. Не сме много искрени. Една монахиня имала главоболие и не знаела коя е причината за това. След това се появили пъпки по лицето ù и тя пак не разбирала каква е причината. Дошъл един добър духовник, който ù казал:

— Кажи ми какво стана, но говори истинно!

— Отче, всъщност в живота си понякога върша не това, което реално искам,  затова не издържам! Когато бях в света, обикнах един човек, но понеже след време се случи нещо и връзката пропадна, загубих надежда, разочаровах се и си казах, че няма да се омъжвам, ще стана монахиня. Добре съм, обичам Бога, но понякога се сещам за онази стара любов и това ме кара да имам главоболие, притеснение, стрес и т.н. Избухвам срещу другите монахини, те ме смятат за най-странната тук, но аз знам, че съм изпитала своята болка, своя проблем.

Видяхте ли в крайна сметка? Всеки говори разни неща, но зад тях крие други. Казваме на другия: „Трябва да бъдеш добър! Да ходиш на църква! Внимавай с тези връзки, които имаш, не са правилни!”. Но в душата си какво носим? Защо казваме това, което казваме? Защо сме много строги? Този, който е много строг, не е схванал смисъла на собственото си духовно пътуване и след това започва да поучава целия свят. Когато видите някой, който иска да постави всички на мястото им, ама всички, някъде в себе си има свои собствени терзания. Истински отговорният християнин не се занимава с другите. Възлюбени, прави каквото искаш! Живей както искаш!

Никого не безпокойте! Само Бога безпокойте за целия свят и главно за нашата собствена душа. Ще умрем след сто и петдесет години, колкото всеки живее — казвам го, защото вчера попитах един възрастен монах в манастира Асоматон Петраки, Атина:

— На колко години си?

— На деветдесет и шест!

— Да живееш дълги години!

Защото до сто му оставаха още четири и той още се държи! Бог да му дава дълги години!