ПОЖЕЛАНИЕ И ТЪГА

631 0

Автор: архим. Емилиан Симонопетритски

Източник: „The Mystical Marriage: Spiritual Life according to St. Maximus the Confessor”

Превод: Пламена Вълчева

Умът, който дълго мисли за нещо материално, разбира се, че се пристрастява към него, а именно това е или пожелание, или тъга, или гняв, или злопаметство и ако не счете тази вещ за нищо, не може да се освободи от тази страст.*

 Това са думи, които отразяват дълбините на душата ни. Когато умът скита нанякъде, това не е случайно и неволно събитие; това не е следствие от някоя блуждаеща мисъл или от някакво разсейване, от нещо мимолетно, което принадлежи на настоящия преходен момент. Напротив, това говори, че дълбоко в мен е вкоренено нещо, което аз трябва да разгадая и да разбера.

Например когато се моля, забелязвам, че умът ми отлита нанякъде. Когато това се случи, аз се мъча да го върна обратно при думите, които казвам на Бог. Това обаче не означава, че съм постигнал окончателна победа. Това е по-скоро моментно действие, реакция спрямо случващото се в момента. Несъмнено — и това е от значение тогава, когато умът ми отлита нанякъде и към нещо и особено когато се задържа там и постоянно се връща там — в мен действа някаква страст, свързана с това нещо, и аз трябва да разбера каква е тя. Ако не успея,  умът ми и мислите ми непрестанно ще се връщат там.

Идваш при мен и ме питаш: „Геронда, защо в манастира постъпваме по този или онзи начин, след като отците на Църквата са казали, че трябва да правим точно обратното?”. Обяснявам ти причината и ти казваш: „Да, разбирам, прав сте”. Минава месец и в твоя ум възниква същият въпрос. Отново идваш при мен, аз отново ти обяснявам причината и ти казваш: „Простете ми, егото ми ме накара да задам този въпрос”.

Когато в нас постоянно се поражда някакво конкретно пожелание, под което разбирам определена последователност от мисли или начин на мислене; когато едни и същи неща продължават да ни смущават или когато се сблъскваме с един и същи проблем с хората или се случва нещо, което не харесваме и не одобряваме, какво става тогава? Отново се връщаме към онова, което вече сме обсъждали петнайсет или двайсет пъти или в продължение на петнайсет или двайсет години. Това означава, че сме във властта на някаква страст.

Друг пример: оказва се, че разсъждаваш по начин, различен от възприетия в манастира, или поддържаш гледна точка, противоположна на казаното от игумена, и се питаш: „Каква е Божията воля за мен в тази ситуация?”. Въпросът е изяснен и ти стигаш до решение. След известно време обаче отново се питаш: „Какво действително очаква Бог от мен в тази ситуация? Доколкото онова, което ме карат да направя, е лишено от всякакъв смисъл, трябва ли да се подчиня и да го изпълня, или Бог ме е изпратил тук да отстоявам истината?”. За пореден път се изправяш пред старата дилема. Това, че тя се е появила отново, няма нищо общо с истината; няма нищо общо с любовта към манастира, няма нищо общо със смирението. Но има много общо с една определена страст, която действа в теб, и това може да е начин на мислене, пожелание или известен егоизъм, които са свързани с онова, към което винаги се връщаш или върху което размишляваш.

Когато забележите, че умът ви се спира отново на нещо материално и сетивно или на определена мисъл или образ, било защото сте привлечени от това нещо, или защото имате някакво отношение или пристрастие към него, или защото то ви дава власт или ви изпълва с усещане за живост и поради това се занимавате с него, то може да сте сигурни, че във вас действа някаква страст. Св. Максим споменава няколко такива страсти: пожелание, тъга, гняв и злопаметство. Нека разгледаме всяка поотделно.

Пожелание. Кога пожеланието е страст или кога става страст? Дали това се случва само когато имаме лошо пожелание? Не. По дефиниция всяко пожелание е страст, защото когато действа в нас, ние не можем да се молим неразсеяно. А това, както казахме, означава, че вместо любов към Бога, в нас има прелюбодейство, което извършваме с обекта на нашето пожелание. „Аз желая” означава, че обръщам духа си, възприятията си, чувствата си към нещо. Това „нещо” има власт над мен. Все едно, че живее в мен и управлява хода на мислите ми, раздвижва дълбините на душата ми, привързва ме към себе си, така че аз ставам едно с него. Тази силна привързаност, това дълбоко вкоренено влечение представлява същността на падналия образ на човека.

Следователно пожеланието е средството, чрез което се прилепям силно към нещо така, сякаш с него ме обвързва брак и аз не мога да живея без него. И това пожелание може да бъде два вида: добро и лошо.

Тъга. Тъгата се отнася до това състояние, в което сме унили и огорчени и когато казваме: „Ти изпълни сърцето ми с тъга”. Да съм унил, означава желанията ми да не са изпълнени, или нещо да не е успяло да събуди силни чувства в мен, или да ме е оставило неудовлетворен. Изпитвам тъга, когато нещо, което съм замислил или в което съм вярвал, не е успяло да се осъществи; когато нещата не отговарят на очакванията ми; когато не мога да постигна собствените си желания. Или когато са ме принудили да направя нещо против волята ми.

Например както когато ми кажеш: „Спри да правиш това, с което се занимаваш, отиди отсреща и направи онова.” Аз мигом се огорчавам, обзема ме тъга и разочарование, защото промяната не отговаря на желанията ми; тя противоречи на представата ми за това кое е най-доброто или правилното за мен.  Аз разсъждавам така: „Защо ме отстраняваш от това, което обичам да правя?  Работата, която върша в манастира, ми харесва, но не ми харесва това, с което искаш сега да се занимавам. Тази работа не ми допада и аз не желая да я върша.”

Тъгата, следователно, произтича от ограниченията и забраните, които са наложени на егото ми. Но всъщност това няма нищо общо с нещата, които другите ми казват или ми причиняват, а по-скоро с нещата, които аз самият  нося в себе си: това, което мисля или чувствам, това, в което вярвам и което искам, особено когато ти не постъпваш така, както аз желая, когато ми отказваш това, което искам или го отнемаш от мене. Погледнато по този начин, тъгата е преживяване, при което се затварям в себе си. Това е завършено, егоистично и категорично състояние на самозатваряне в пределите на моята индивидуалност; пълно изолиране на моето същество от другите. Тъгата е един от смъртните грехове, понеже изолирането вътре в егото означава изолиране от Бога и от ближния. А понеже моят ближен е член на Тялото Христово, за мен неговото присъствие означава присъствие на Бога. Тъгата, от друга страна, е отделяне от Бога, и когато стане постоянна, тя окончателно ме отделя от Него. Ако постоянно тъгувам по този начин, аз живея все едно, че Бог не съществува.

Така че виждате ли как са свързани помежду си пожеланието и тъгата? Пожеланието, от една страна, означава, че духът ми се е привързал към нещо, или иначе казано, емоционалната ми енергия, влечението на волята ми, на душата ми се е закотвило някъде. Тъгата, от друга страна, е причинена от отхвърлянето или непостигането на това, което чувствам, в което вярвам или което искам.

*Св. Максим Изповедник, Четиристотин глави за любовта”, 2:2, Добротолюбие, том 3, Славянобългарски манастир Св. вмчк Георги Зограф”, Света гора, Атон, 2000.

 Мистичният брак: Духовният живот според св. Максим Изповедник” (2018) включва шест беседи на архим. Емилиан Симонопетритски от 1975 г., разясняващи избрани откъси от Четиристотин глави за любовта”. В тях по достъпен и разбираем начин са описани предпоставките и способите за постигане на мистичния брак с Бога, към който е призван всеки човек. Беседите са транскрибирани и публикувани за първи път през 2015 г. под заглавие Περί αγάπης: Ερμηνεία στον Άγιο Μάξιμο” (За любовта: тълкувание върху свети Максим”).