ПОЗНАЙ СЕБЕ СИ

470 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Съществува следният патеричен разказ. Един млад послушник отишъл при игумена на манастира и му казал: „Авва, измъчват ме помисли на осъждане на събратята. Виждам съгрешенията им и вътрешно ги осъждам.” А аввата въздъхнал и отговорил: „Така е, синко, защото не си опознал себе си. Когато добре познаеш себе си, греховете и прегрешенията на другите изобщо няма да те вълнуват!”.

Този пример от Свещеното Предание е особено показателен за деликатната духовна ситуация, в която се намира всеки, който искрено е тръгнал по пътя на спасението на своята душа.

Светите отци и всички опитни бойци в нестихващата стихия на „невидимата бран” знаят, че началото на истинския духовен живот не е моментът, в който вярващият започне да посещава богослуженията или да чете православна литература, а онзи съкровен миг, в който насочи свободната си воля  върху самия себе си. Тогава, когато обяви война на „ветхия си човек” и се опълчи с жива вяра и дръзновение против всички навици, които е придобил преди да бъде обгорен от огъня на вярата.

Напредването в богопознанието, заучаването на красиви цитати или създаването на по-топли отношения с някои църковници не е разковничето за вътрешната промяна. Истинската и душеспасителна „метаноя” започва в онзи миг, в който подвизаващият се човек се взре дълбоко в своя трудно обозрим свят, види своята непълнота в пълнотата на Бога и изстене: „Колко съм лош…”. Не другият до него или далечният там някъде в света като реалност и представа, а той, самовлюбеният и самодостатъчният. Тогава и само тогава, когато види своята недъгава природа, и разочарован от себе си, потърси спасяващата Божия благодат, за да се поправи и изцери. Всичко друго е мимикрия, компромис, слизане надолу по стълбата на личното духовно развитие. Такова поведение само по себе си се превръща в съблазън, повод за осъждане и открита проява на арогантност, плод на незрялостта на душата.

Нещо повече, това предпоставя друга, по-голяма опасност — дълбоко, в скритата стаичка на душата, да се  измести центърът на духовния живот и да се пропилеят духовните дарове, вдъхнати „свише”. Нашите заключения, че светът е лош и всичко около нас е потънало в грях и разруха, не са извинение за проявената лична немощ или нехайство по тесния път към Царството Божие.

Ние имаме тъжната констатация на нашия Спасител: „Цял свят лежи в злото” (1 Иоан. 5:19) като диагноза за всеобщата болест на човечеството от „создание мира “.

Честите ни оплаквания, че роднините и колегите не ни разбират и ни обиждат заради външните прояви на благочестие, не са основание за проявеното малодушие пред тях. Напротив, те са предизвикателство, допуснато от Бога, за да ни закали и възпита в стихията на духовната война с невидимите ни противници — демоните. Защото Бог ни поставя във всяка една ситуация и няма такава, от която да не може да ни избави. Той не само има план за всеки от нас, но и промисъл, дълбок и неизследим, който ние не можем да обозрем в своята лична окаяност. И всичко е за наше смирение и спасение. Но ние няма как да се смирим, ако не  видим и не осъзнаем своята лична немощ. Ангелите Божии ще възлязат върху нас и ще ни пазят във всичките ни пътища само ако признаем безсилието си — не пред другите, а пред самите себе си — и промълвим: „Господи, помогни ми, защото нищо не мога да сторя без Тебе!”.

Единствено дълбинното познаване на личната ни немощ и осъзнаването на собственото ни недостойнство може да ни върне при самите нас. Така и само така можем да дойдем в себе си по примера на блудния син от притчата в Новия Завет. Да се постараеш да очистиш себе си е задача, която изисква огромно вътрешно напрежение и безкомпромисност на духа. Тя предполага проявяване на всички християнски добродетели в тяхната пълнота и палитра, за да се постигне дори и минимален успех. Защото ние, наследниците на „изгонените от рая”, сме призвани и призовани да се върнем в онова блажено състояние, в което са пребивавали нашите свети праотци и родители преди пропадането им в стихиите на този враждебен и преходен свят. Това е едновременно цел и задача, за която не трябва да правим никакъв компромис.

Единствено ако познаеш себе си и се очистиш с освещаващата сила на Божията благодат, можеш да опознаеш света и всичко в него. Но не посредством непълнотата на философското познание и нечистотата на езотеричното знание, а единствено и само с прозренията на Духа Светаго!

Светите отци препоръчват на всички православни християни да направят равносметка преди молитвите за сън на всичко преживяно макар и само в рамките на един Божи ден. Наставляват всеки от нас да обърне взора си назад към изминалия ден, за да преосмисли личното си поведение и да прецени дали е бил изцяло верен на Спасителя в Неговите свети завети.

Нещо повече, мнозина от тях изтъкват, че е достатъчно вярващият да се наблюдава внимателно и самокритично в светлината на учението на Спасителя, за да осъзнае своето лично падение. Така най-лесно ще види степента на своето отстъпление и ще може да вземе мерки за изцерението на своята болна от греха душа. Едва тогава би могъл да види истинското си лице с всичките му недъзи и белези от греха. И ако стори това задълбочено и с духовно мъжество, не би намерил и най-малкото основание да се възгордява или самопрелъстява.

Духовниците добре знаят, че всички осъждания или обсъждания в енориите се дължат на лошата духовна хигиена и на изместения окомер на вярващите. Те създават условия за всякакви съблазни, изместващи  оста на правилния духовен живот и нарушаващи неговия духовен ритъм. Затова и всеки православен, който иска да се изкачва нагоре по стълбицата на духа и да бере зрели  плодове от градината на светата Църква, трябва да се научи да се самонаблюдава. Не само да проявява жива вяра и ревност за придобиване на духовни дарби, но и да бъде разсъдителен и внимателен навсякъде и във всичко.

Защото в духовния живот няма малки и големи грехове, както и незначителни и достойни за подценяване пристрастия. Духовният живот е война, в него всичко е в нестихваща динамика и нищо не може да остане в застой и покой. И вярващият осъзнава опитно, че и най-малкият детайл може да се окаже решаващ за пропадането или възхождането на душата към Бога. Един от най-благодатните умове на светото Православие, св. Григорий Палама, обичал да повтаря тази кратка, но проникновена молитва: „Господи, просвети моята тъма!”. И тя е относима и приложима за всеки, който искрено и с постоянство търси просветление за живота си в краткия промеждутък на своя земен път.

Цял живот вярващият се бори като войник на два фронта — вътрешен и външен, с бесове и хора, с навици и предизвикателства, за да обожи своята личност. И тази борба е свята и непримирима, безкомпромисна и раздирана от противоречия. Но и битка за мира, така благодатен и плодотворен, който ражда богати плодове и е постижение, което вярващият достига с много вяра, дисциплина и постоянство. Затова е толкова значима великопостната молитва на св. Ефрем  Сирин: „Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат”. Защото тя е ключ за духовно израстване и помирение със себе си и с небето и стълба към Царството Божие!