Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Грехопадението лишило човека от живоначалното дихание на Бога и го направило „безумен“, т. е. без светоносното съзерцание, задействано от огнената любов на Твореца. Той отпаднал от света на Духа. Умът му бил помрачен и душата му се затворила в тварния свят на сетивата. Грехът издигнал стена между Бога и човека [1]. Точно тогава се появило второ равнище на живот. Освен духовното равнище на светия живот на Царството Божие възникнало и равнището на сетивния живот, където властват грехът, тлението и смъртта. Първото духовно равнище на божествения живот и любов наричаме онтологично, докато второто равнище на грехопадналия живот на сетивата наричаме психологично.
В Стария Завет познанието на онтологичното и вечното от пророците, в изключителни моменти от живота, предизвиквало понякога вдъхновение (Ис. 55:6-11) и понякога страх (Съдии 6:22 и 13:22). В Новия Завет, с Въплъщението на Сина Божи и идването на Утешителя станало възможно виждането и сродяването с Царството Божие в лицето на Единородния (Иоан. 1:14). В Стария Завет, както и в Новия Завет, връщането или обръщането от равнището на сетивата или психологичното равнище на живота към онтологичното равнище се осъществява чрез покаянието. Човекът трябва да премине този път на покаянието, за да бъде приет във вековете от небесния Отец на цялото творение [2]. Така покаянието е борбата за единението с Него (1 Тим. 6:12 и 2 Кор. 5:17).
От началните стадии на покаянието до неговия завършек има много степени в зависимост от неговия интензитет и духовни плодове. Старецът Софроний различаваше два вида покаяние:
а) несъвършеното покаяние на психологично или нравствено равнище и
б) съвършеното покаяние на духовно или онтологично равнище чрез силата на Светия Дух.
Покаянието на психологично или нравствено равнище се отличава по-скоро с човешкия си характер, нищожен, но и необходим за спасението. На това равнище човекът полага всяко усилие да убеди Бога, че Му принадлежи.
Вторият тип покаяние се отличава главно с божествения фактор, който реално дава всичко за спасението на човека и запечатва осиновението на подвизавалия се законно и приет в Бога като Негов (Пс. 118:94 и 2:7).
От момента, в който човекът приема Божия призив и се обръща с покаяние към Него, той се движи едновременно и на двете равнища на живота. Трудно е да се определи с точност съразмерността на тяхното съвместно съществуване. Но когато се увеличава силата на покаянието и освещението, което е негов плод, психологичното бива засенчвано от онтологичното и отстъпва, така че човекът от „някога мрак“ се възражда напълно и става „светлина в Господа“ (Ефес. 5:7). Известно участие в онтологичното равнище винаги е налице още в първите стадии на завръщането (Лук. 15:17-19), както и психологичното остава в човека почти до края, поради слабостта на плътта (Марк. 14:38) и страха от смъртта (Рим. 5:12; 1 Кор. 15:26). Затова и покаянието на земята „няма край“, докато човекът се яви пред Бога във вечността [3].
Основната предпоставка за придобиването на вечната онтология от страна на човека е неговото изначално сътворение по Божи образ и подобие [4]. Според стареца Бог е Първоначалното Същество, и при сътворението на човека Той повтаря в известна степен Себе Си [5]. Той подготвя естеството на човека, за да може да влезе в лична връзка с Твореца Бог като с Отец. Бог е Вечно Съществуващият. Непрекъснатото отнасяне на човека към Него открива истинския смисъл на човешкото съществуване и му предава онтологично съдържание [6]. Бидейки сътворен от нищото, човекът, когато се затваря и остава в себе си, се отделя от своя източник и става нищожен [7]. Адам след непослушанието си се оказал в това егоистично отдалечаване. Така бил прекъснат диалогът лице в лице между него и Бога. Но когато се изпълнило времето, Христос дошъл да продължи този древен диалог, отправяйки към падналия човек призив за покаяние и завръщане. Евангелската проповед започва и завършва със същата заповед „покайте се“ (Мат. 4:17; Марк. 1:15; Лук. 24:47). Както в началото творческата заповед на Бога дала ипостас на човека [8], така и сега словото на Христос дава отново „котва… безопасна и сигурна“ (Евр. 6:19) за спасение благодарение на Твореца.
Словото на Христос, макар и да се изразява чрез човешки и относителни думи, има абсолютен характер и предава животворяща сила [9]. То извира от вечното и неизменно Битие, чийто носител е Христос, и води приемащите Го до границата между тварното и нетварното [10]. Както въплътеното Слово Божие излязло от Отца и дошло в света [11] и „пак остав[я] света и отив[а] при Отца“ (Иоан. 16:28), така и словото на Христос открива и дарява същия път на човека. С благодатта на покаянието и аскетичната борба човекът „повтаря“ в известна степен „пътя на Господа“[12] .
Този път се предлага в Църквата, която е Тялото Христово. С влизането в Църквата човекът получава духовен капитал, който го въвежда отново в общение с Бога и го поставя на равнището на онтологично общение с Него. Чрез Кръщението, Миропомазанието и светата Еевхаристия вяращият приема съвкупността от Божиите дарове за неговото обновяване и обожение. Делото, което трябва да извърши, е да премахне всички остатъци на егоизма (или на смъртността), които възпрепятстват явяването на Божия дар в живота му. В това се състои и важността на делото на покаянието, което започва още с тайнството Кръщение, но същевременно е пътепоказател през целия живот на човека.
Покаянието е жизнено дело и необходима предпоставка за изпълнението на заповедите, което поддържа човека в Църквата като участник в „новата твар“.
Старецът прозираше два пътя, които водят до покаяние: единият е аскетичен. В него доминира повече психологичният фактор. Човекът се подвизава да изложи духа си пред съда на Божието слово. С внимателно и старателно изследване на вътрешния си живот се убеждава, че не стига до равнище, което заповедите изискват, и така стига до покаяние [13].
Другият път на покаяние е благодатен и сигурен. С вярата в божествеността на Христос на човека се предава любовта, задвижена от Светия Дух. Човекът осъзнава своята греховност и чувства съкрушение. В този път напряга всички свои сили, за да да пребивава в даденото му състояние. Всеки акт или движение на сърцето, което намалява или отслабва усещането за благодатта, без никакво психологично самонаблюдение, той преживява като грях и отпадане от Божията любов, която познал. Тогава е възможно човекът, чувствайки неотложната нужда от покаяние, да стигне по естествен и незабележим начин до висините на светостта и съвършенството [14].
И в двата случая, които описахме, покаянието се осъществява като съработничество между Божия дар и свободната аскеза, която човек упражнява, за да приеме и опази този дар. Мярата на Божия дар се предопределя от свободния отговор на човека, който Бог предвижда [15]. Всеки път, когато дарът на Божията любов се излива изобилно в сърцето на човека, тази сила на благодатта господства във всяко движение на ума и във всяко чувство на сърцето. Всички прояви на живота му получават положителен характер. С дейното присъствие на Светия Дух той „побеждава с добро злото“ (Рим. 26:21). Старецът уверява, че „в автентичния благодатен живот аскеза не съществува“ [16].
Обикновено покаянието започва на психологично равнище. Чрез първия метод, който описахме, подпомаган от действието на Божията благодат, човекът проследява в себе си „проклетото“ наследие на прародителския грях. Започва болезнена борба срещу страстите, които убиват духа му. Той открива, че няма власт над своето естество и че то е затворено за Божията благодат. Така се отдава на пълно покаяние [17]. Това покаяние отваря скритите дълбини на битието му и явява скритата неправда и коварство на ума и сърцето му. Тогава покайващият се, за да тържествува Божията любов в живота му, не само принася като жертва всяко скъпоценно нещо, което го (об)връзва в този свят [18], но освен това се оголва и опразва от всяко земно привързване и воля, противна на Христовата любов.
Тъй като се води борба за победа над страстните склонности, аскезата остава психологична, човешка [19]. Но силата на болката и топлината на покаянието води човека до крайна себеомраза, която го освобождава от всяко ограничение на времето и пространството, и той целият става „устрем на любов“ [20]. Тази дивна повратна точка е „времето“, в което Господ извършва възраждането на човека и „поставя живота му върху нова траектория, в сферата на друго битие“ [21]. Тогава човекът става приет от Господа не само като достоен Негов ученик (Лук. 14:26), но и като син и наследник на Неговото Царство. Заради този устрем на своята любов той придобива богопознание и викът му „Твой съм аз, спаси ме“ бива чут и получава като отговор от небесния Отец уверението „Син Мой си Ти; Аз днес Те родих“ [22]. Именно тогава става преминаването от психологично и човешко на онтологично и вечно равнище.
Тогава човекът придобива онтологично познание на ипостасния Бог, което е екзистенциално общение в битието, а не изтънчено интелектуално предположение за Неговото съществуване [23].
Покаянието на психологично равнище се осъществява чрез съзнанието за греховността и битката с конкретни грехове и страсти. В първите стадии това покаяние е по-скоро външно. Също така то засяга повече човека, който се подвизава да поправи живота си и повторно да се свърже с Бога на любовта. Но когато човекът изчерпи границите на собствените си възможности и Бог отвори вратата на милостта Си, тогава покаянието приема други измерения и се извършва на онтологично равнище с друга сила и с друго виждане, което го вдъхновява.
В първия тип покаяние човекът има за цел изцелението на душата си от раните на греха, докато неговата аскеза има повече егоцентричен характер. Той преминава много интензивно през болезнената аскеза, „ада на покаянието“, както старецът го нарича, за да изпълни максимално първата Божия заповед [24].
Първата стъпка в изцелителния процес на покаянието е събирането на ума от неговото разсейване в средата чрез сетивата и влизането му в сърцето, „обзето от пламъка на любовта към Христос“[25]. Тогава умът, приемайки кръщението с огън на тази любов, се просветлява и съ-образява с това вътрешно събитие. Съединява се със сърцето в ново виждане и перспектива. Това съединение се осъществява по образа на „обратната иконографска перспектива”[26]. С други думи, Бог става средоточие на всички неща [27] и човекът, Неговия образ, се отнася смирено към своя първообраз.
В отварянето и откриването на дълбокото сърце от действието на Христовото слово Бог става единственият притегателен полюс за целия живот на човека [28]. С покаянието на онтологично равнище се установява правилното отношение на разумната твар към нейния Създател. В светлината на новата връзка се вижда по-ясно предвечният план на Бога за човека и в него се открива образът на Сина на Отца. Неговото съзерцание вдъхновява постоянно копнеж към уподобяването с прославения лик на Иисус Христос, което е и крайното предназначение на неговото съществуване. Същевременно се открива страшното опорочаване, което претърпяла първоначалната идея на Създателя за човека [29]. С други думи, човекът започва да разбира същността и степента на греха в неговото метафизично измерение и да активира всички сили на битието си в борбата за заличаването на греха. Преживявайки дълбоко първоначалната идея на Бога за сътворението на човека през светлината на светостта на Бога и следователно осъзнавайки отдалечаването си от Него, човекът стига до пълно покаяние и влиза в живота на Божието битие [30].
Покаянието на психологично равнище е бягство от греха. То е подбуждано по-скоро от външни фактори и чувство за вина, от съзнанието за несъвършенство и нестабилност. Човекът понася зноя на това покаяние с голям труд. Но когато премине на онтологично равнище, както описахме по-горе, тогава покаянието се вдъхновява от духовното съзерцание, задействано от Божията любов. Той придобива мир и радост, защото за него вече се труди Божията благодат (1 Кор. 15:10). Покаянието на онтологично равнище умъртвява човека за греха и го оживотворява само за Бога.
Когато човекът ипостасно се отнася към Бога, в него се установява трансформатор на любовта, който преобръща всяка тварна енергия в духовна. По този начин той служи първо на своето спасение, а след това и на спасението на целия свят. Тогава се изпълва словото на апостола, който казва: „на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро“ (Рим. 8:28). Всяка енергия на радост или скръб се превръща в енергия на покаянието (Вж. 2 Кор. 7:10; Иак. 5:13).
Старецът учи, че без срещата с живия Бог човекът няма необходимото познание да преобърне своите психологични състояния в духовни преживявания с дълбок онтологичен смисъл. Трансформаторът на любовта прави неприятните и потискащи състоянията на живот благотворни, поносими и откупуващи вечността, която постоянно нараства като динамично съдържание на ипостасното начало на човека [31]. Имайки Христов ум и познание, той променя хоризонталните космични енергии, които го уязвяват, в енергия, която усилва диалога с Бога и „пленява всеки разум, за да бъде покорен на (и обичащ) Христа“ (2 Кор. 10:5).
Без това възпитание на Божията благодат човекът не може да се храни с „твърдата храна“ на страданията по Бога и да има „обучени чувства“ (Евр. 5:14), така че във всеки отделен случай да различава правдата на кръста, която единствена води до царството небесно. На това възпитание ни учи Самият Христос, Който приел гонението и удара на смъртта като „Чашата от Отца“, без да обръща хоризонтално вниманието Си към Своите разпинатели, като се предавал на „Праведния Съдия“ (1 Петр. 2:23) и се молел: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лук. 23:34).
С покаянието на психологично равнище човекът принася в жертва на Бога своята свобода и воля. Бог приема тази жертва и въздава на човека благодатта да преодолее тесните граници на физическото съществуване и да се включи в потока на Неговата вечност [32]. Тази онтологична промяна дава на човека откровено виждане, което грабва духа му във все по-дълбока молитва и го води отвъд тясната тъмница на света, към свободата на Божия безкрай [33]. Свети Силуан описва истинно и с прости думи състоянието на това виждане в края на писанията си. Според тези думи душата на човека бива пленявана от Божията любов [34]. На психологично равнище Божието слово разгаря дара на покаянието. Но чрез любовта това слово се оказва единственият закон на съществуването на човека. Тогава настава „време“ и оттук виждането на светостта на смирения Бог (Христос) ще разгори естеството му, превръщайки го в пълен устрем на любовта [35]. В този момент става преминаването от психологичното към онтологичното равнище на живота. Без виждането на Божията святост покаянието винаги е недостатъчно. Несъвършено е и познанието на истината, побрана в Христовите заповеди. Затова и възраждането на вярващия в непоколебимото царство, което означава и преминаване към истинската онтология, се осъществява чрез покаяние, пълно с голяма болка. Тази болка на покаянието превръща духа му в молитва. Тази молитва е необходимата предпоставка за възраждането на човека и въздигането на целия му живот до онтологични категории. Тогава той живее целия Адам като един човек-човечество и логиката му се преобразява, за да възприеме битието в богословски категории [36].
Бележки:
[1]„Рече авва Пимен: волята на човека е медна стена между него и Бога“ PG 65 333D-337A. Вж. Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 427.
[2] В Новия Завет преминаването на онтологично равнище се отъждествява с познанието на Христос (Вж. Иоан. 17:3).
[3] Архим. Софроний, Ще видим Бога както си е, стр. 255. Вж. 1 Иоан. 3:2.
[4] Св. Григорий Палама, Беседа 45,1, стр. 40 (на гръцки).
[5] Ще видим Бога… , стр. 298. Вж и св. Григорий Палама, Към Ксения, PG 150, 1081B: В човека само участието в Бога дава съвършенството на Неговия образ.
[6] „Когато този безначален живот се предава екзистенциално на нас, чувстваме този живот като самия живот… Жив е Господ, жив съм и аз“ Пак там. Срв. Св. Григорий Палама, За свещенобезмълстващите, Съчинения, том 1, стр. 666; Св. Григорий Богослов, Слово 45, 3, PG 36, 625.
[7] Ще видим Бога…, стр. 328.
[8]Самогласен на Опело, глас седми.
[9]Архим. Софроний, Ще видим Бога… стр. 98.
[10]Пак там, стр. 112.
[11]Пак там.
[12]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 34.
[13]Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 65.
[14]Пак там. 64-65.
[15]Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 35.
[16]Ще видим Бога…, стр. 250.
[17]Пак там, стр. 195.
[18]Пак там, 159.
[19] 1 Кор. 10:13 и архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 250.
[20]Пак там, стр. 331.
[21]Пак там, стр. 52.
[22]Archim. Sophrony. Parole à la communauté, No 10, p. 12; Пс. 118:94 и 2:7.
[23] В светоотеческата традиция се подчертава, че покаянието не се изчерпва в определени обективни изменения на поведението, нито във външни форми и схеми, а се отнася до онтологичната промяна на човека. Вж. Св. Макарий Египетски Беседа 5, PG 34, 497CD.
[24] Ще видим Бога… , стр. 55.
[25]Пак там, стр. 136-137.
[26]Пак там, стр. 103.
[27]Пак там, стр. 272-273.
[28]Пак там, стр. 39.
[29]Пак там, стр. 71.
[30]Пак там, стр. 67.
[31]„Всеки многообразен опит на живот, всички светски изпитания, за които имаме съзнание, трябва да служат на подготовката за срещата с Бога лице в лице“, Архим. Софроний, Ще видим Бога… , стр. 337.
[32]Архим. Софроний, Ще видим Бога… , стр. 239.
[33]Пак там, стр. 305.
[34]„Моята душа, Господи, е заета с Теб цял ден и цяла нощ. Твоят Дух ме привлича… Душата ми от любовта на Господа сякаш е станала безумна… светът остана назад и изпадна в забрава“. Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 622. Подобно учение за духовната аскеза на две равнища срещаме и при св. Григорий Палама. На първото равнище се извършва „първата тайната на кръста“, която е бягството от греха. На второто равнище се извършва „втората тайна на кръста“, която е умъртвяването на вярващия за греха. Това умъртвяваване е вдъхновено от вътрешното съзерцание на Бога и от освещаващата топлина на сърцето, която го съпровожда. Св. Григорий Палама, Беседа 11, PG 151, 128C-129A.
[35]Архим. Софроний, Ще видим Бога… , стр. 386.
[36]Пак там, стр. 313 и 340.
