Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Израснахме с една любов, която е емоция и сделка. „Направи това, за да те обикна. Не давай всичко, задръж за себе си, не се отдавай, за да не се нараниш. Давай любов и очаквай въздаяние, в противен случай си тръгни!” Израснахме, научавайки се да поставяме любовта в схеми, да я измерваме в количества и много пъти в евро. Това не е любов, а падение. Едно кървящо сърце. Забравихме, че истинската любов се вижда в безмерните жертвени рани.
Нека кажем голямото „Не”. Ще обикнем докрай, до смърт. Нека се разпнем. Затова обичаме, за да умрем и да живеем, умирайки заради любовта. Да очаквам въздаяние и нещо в замяна е знак на човешко безсилие. И ако го чувствам като нужда, означава, че не мога да обикна истински. Този, който е готов да даде всичко, без да очаква нищо, в лицето на Христос може да разпознае Влюбения в целия свят.
Ще обикнем, ако ще да ни качат на кръст. Смъртта ще е сладка и възкресна. Ако ни разпнат, защото обикнахме, халал да са ни разпятието и болката, гвоздеите и леещата се кръв! Истинската любов не се вижда само в думите „Обичам те!“, не се вижда само в пътя към Голгота, а в часа, в който гвоздеят пронизва тялото и ти обичаш лудо този, който те приковава. Там любовта получава своя истински смисъл, за който съществува и се открива. „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“(Лук. 23:34).
Да обикнеш врага не е утопия, а път на осъществяване чрез осъзнаването на неспособността ти да обикнеш истински, както ни обикна Този, Който се жертва за нас, без да е виновен. Свети Силуан Атонски казваше, че ако някой чувства любов към врага си, това е знак за святост, благоухание на Рай. Да прегръщаш кактуса и когато бодлите те пронизват, да чувстваш болката като благословение. Може ли това да стане с човешки сили и философски тези? Не.
Да станеш нещо и да завоюваш нещо не е автоматичен процес, не е просто един избор. А съработничество, любовна духовна жажда, която не се утолява, ако не дойде Божията благодат, която да преобрази, да даде сили и да възпълни недостигащото. Дойде време животът ни и ние самите да станем знак за приемането на Божията благодат. Жители на Рая ще са тези „странници“, които на всяка рана отговаряли с любов, изпълвали синаксарите със следи от живота си и стените на свещените храмове с присъствието си. Това са светците: те обикнали до смърт врага заради възлюбения Жених.
Този Жених — Господ, Който не спасява само за това, което казва, а главно за това, което е. Не ни е оставил философски тези, а жизнен опит, за да Му подражаваме с Негова помощ. Чрез общението с Него, чрез св. Причастие — Неговото Тяло и Кръв. Лекарството за безсмъртие. Да се раздробя, да обикна всички, да се жертвам дори и за мравката, която ходи безгрижно. Само така да казваме „Обичам те”. Да чуваш смъртта да идва и да не те интересува… Нека превърнем жертвената любов в молитвено прошение: „Помогни ми, Господи, да обикна истински, имам нужда от това!“.
