ПОМОЩТА НА ПОКОЙНИЦИТЕ

803 0

 Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна

Много често в нашата църковна действителност става така, че ние, православните, сме в пълно неведение за състоянието на душите на покойниците. И това се отнася не само за неутвърдените във вярата и за новообърнатите, но дори и за онези, които от години са в светата Църква и водят свой личен духовен живот.

Преобладаващата част от хората си мислят, че освободилите се от плътта души са там някъде отвъд, в небесната църква, в едно застинало състояние, отражение на онова, което са заслужили в своя жизнен път. Да, ние сме длъжни като верни чеда на светото Православие да знаем, че след като душата се отдели от тялото, тя започва своя път до срещата си с Вседържителя Христос и застава пред Него точно на четиридесетия ден от отделянето. А после Той по великата Си милост и справедливост ѝ въздава онова, което е заслужила — вечно блаженство или слизане в бездните на ада. И така тя пребивава до Страшния съд, когато Спасителят съгласно Символа на вярата „…ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край“.

Но дотогава душите не се намират в изцяло статично състояние по начин,  който ние, плътските хора, си преставяме, а са способни да помагат и да се намесват в реалния свят, тук долу в битието на своите близки и познати. Това става по воля Божия и само и единствено Той може да ги направлява и да позволи тази тяхна отвъдна намеса. Не е нужно те да бъдат светци или праведници, а често дори са съвсем обикновени хора, които не са били вярващи и не са имали приживе никакво познание за духовния свят. В църковната практика има множество примери за покойни роднини, които се явяват и оказват реална помощ  на своите нуждаещи се близки.

Опитните духовници през призмата на дългогодишното си служение многократно са разказвали за такива случаи, които не са плод на травмирана фантазия или болна мистика, а живо свидетелство от невидимия свят и небесната църква.

Особено въздействащи са примерите, когато някой иска да кръсти  свой близък, — обикновено своето дете или свой племенник, — но изведнъж се появява свидетелство от починала баба, дядо или друг роднина и от него той научава, че детето е кръстено преди време в някой храм или манастир.

И когато роднините получат такова откровение насън или като някакво видение, допуснато от Бога, и отидат на посоченото място да проверят в църковните регистри, те остават изумени, че това е наистина факт от реалната действителност.

Подобни свидетелства имат особена тежест тогава, когато кръщенията са били извършени по време на отминалия комунистически безбожен режим в Източна Европа и у нас, когато изповядването на вярата е било преследвано и извършването на подобни свети Тайнства — забранено.

Има множество други случаи, когато покойниците отправят предупреждания за бъдещи събития и опасности от всякакъв характер и по този начин проявяват истинска любов, като оказват навременна грижа и предпазват своите най-близки.

В своя забележителен труд „Беседи за живота след живота“ един от най-авторитетните автори и църковни творци, архимандрит Серафим Алексиев, излага подробно няколко подобни явявания и свидетелства на покойници и въздействието им в живота на техните сродници.  Тези беседи са плод на неговия огромен опит като духовник и пастир, на срещите му с безброй човешки съдби и на разговорите му с облагодетелствани от покойниците.

В моя скромен живот имам няколко такива примера, които оставиха трайна диря в паметта ми още като дете и невярващ и ме убедиха в съществуването на невидимия свят. Впоследствие като вярващ и духовник разговорите ми с различни хора и техните споделяния само потвърдиха тези впечатления и ги направиха още по-дълбоки и релефни. Изчезна всякаква сянката на съмнение за дишащата реалност на подобни свидетелства и за тяхната трептяща достоверност.

Един такъв случай се вряза дълбоко в мен и още в най-ранна възраст ме тласна да мисля в тази посока.

В квартала, където живеех, имаше една жена, която изгуби единствения си син на 10 години при нелеп инцидент. Докато играеше със своите приятели, той падна в асансьорна шахта на новостроящ се блок и почина на място.

Всички бяха потресени от тази трагедия, а майката беше толкова поразена от този трагичен инцидент, че това пречупи живота ѝ на две. Тя потъна в безутешна скръб, ходеше в черно, спря да посещава работното си място, отказваше да се храни и да се среща с хора.  Стана изцяло асоциална и изпадна в много тежка депресия, като споделяше с най-близките си, че не вижда смисъл в живота си занапред и смята да му сложи край, за да може по-бързо до отиде отвъд, при сина си…

Това състояние продължаваше месеци наред и всички бяха силно притеснени за нея, защото тя отказваше всякаква медицинска и чисто човешка помощ. Беше се превърнала в развалина…

Но когато всички, които я познаваха, вече бяха изгубили надежда, тогава настана неочаквана промяна. Тя разказа, че веднъж насън ѝ се явил нейният син — бил сред красива градина с цветя, обсипана със слънце, песен на птички и мирис на цветя. Той бил изключително щастлив, но се обърнал към нея загрижен:  „Мамо, стига си тъжила! Престани да плачеш, защото ми пречиш… Тук съм на чудесно място и се чувствам прекрасно. Виждаш ли колко ми е добре? Ти недей да тъжиш, а се радвай на живота си!“.

Това откровение свише ѝ вдъхна радост и постепенно я изправи на крака. Тя продължи да работи, остави черните дрехи и не след дълго отново забременя. Роди дете и така стана отново щастлива. Възкръсна за нов живот и преоткри смисъла на своето съществуване.

Така милостивият Бог се погрижи за нея и отново я призова към споделяне на чудото на живота.

Всички тези свидетелства са показателни за това, че има жива и неразривна връзка между невидимата (победилата) и видимата (войнстващата) Църква Христова и те са в непрестанна синергия една с друга. Всички сме потопени в Божията любов и в нея търсим утеха и наставление в този несигурен и толкова преходен свят. Тънка, много тънка е границата между двата свята и само чистите и деликатни души могат  да осъзнаят нейното неспирно дихание и послание, което носи надеждата за вечността.

Ние сме длъжни да знаем, че за Господ Бог всички са живи — и покойниците, и живите, и тук, и там, и наблизо, и отвъд — и в милостта Си и любовта Си Той промисля за всичко и за всеки, затова никой не бива да се чувства забравен.

Наш дълг е да се молим и да вярваме, че нашите покойници са близо до нас и че за нас е добре да бъдем в мир с тях, за да черпим от благодатта на общуването ни в нестихващото чудо на вселената, където животът винаги е по-силен от смъртта.