ПОСЛЕДНАТА ИЗПОВЕД

233 0

Автор: Величка Николова

Запролетената улица го примамваше да върви по-нататък, тръгна по най-дългия път към дома си, дом, отдавна стаил в себе си самотата. Някак предчувстваше смъртта, а хубав и светъл бе денят, бе валяло и лъхаше на окосена трева от градинките наблизо. На кого му се умира, даже и да е на сто години? А той беше на осемдесет и две. Изповедта му бе кратка пред отеца, но в душата си той продължаваше да се кае и да премисля живота си. „Какво има в мене? Страх ме е да призная, страх ме е от тъмнината в мен, от това на какъв грях още съм способен. Ооо, каква мъка… Освети душата ми, Христе, за да се свият и си тръгнат от светлината Ти всички адски чудовища в сърцето ми. Плач и скръб за мен! Три живота да имам няма да ми стигнат за покаянието на греховете ми. Изповядал ли съм ги всичките? Онзи грях, най-тежкият, още стои. Защо продължавам да го влача след себе си? Той не ме оставя, не иска да се успокоя, да въздъхна с леко сърце, а не мога, не мога да го изкажа, не ми се обръща езикът. Иисусе, помогни ми! А сигурно още неосъзнати грехове ме теглят към земята, към вечната пръст и ада!”.

Той стигна у дома си съкрушен и просълзен и падна на колене пред иконата на Спасителя. Колкото и да се каеше, все не му достигаше кураж да изрече пред отеца онзи тъмен, братоубийствен грях, който го съсипваше вече, ядеше го, ръфаше душата му като куче, но още живата част от нея се страхуваше да се очисти съвсем. Страх, страх и срам — от какво или от кого? От младия отец, от Бога, от себе си?

Старият човек бе държал цели четиридесет години родния си брат в смъртен страх и ужас от осъждане и смърт.

Бяха двама братя от обикновено, бедно семейство. По-големият Тома, като юноша имаше слабост към униформите. Затова бе станал член на младежката фашистка организация „Бранник”. Дадоха му униформа и той се снима с нея. По-младият брат, сега вече стар човек, по някое време бе докопал единствената снимка и я бе скрил.

След девети септември 1944 година за такава снимка разстрелваха или изпращаха в лагер и затвор. А там лесно се умираше.

И в един момент започна диво изнудване — по-младият Петър изнудваше Тома цели четиридесет години. Непрестанно и неумолимо. Докато дойде ноември 1989 година. От страх Тома бе заболял от язва на стомаха. Вечер не можеше да спи от ужаса в душата си и от стомашна болка. Тогава, преди време, бе дете на петнайсет години, и колко бе стоял при бранниците — само две седмици и се отказа. Колкото да стане белята със снимката. Униформата върна още тогава.

И двамата създадоха семейства; посред радостните дни не можеш да предположиш, че някому над главата виси грозна лукава опасност. Жената на по-големия не знаеше нищо, но се питаше къде отива половината заплата на мъжа ѝ. Учителска нищожна заплата, с която се осигуряваше насъщния и се купуваха дрехи, плащаха се данъци, посрещаха се нужди и  освен това децата растяха. Той преподаваше география. Жена му работеше в книжарница. Имаха две момчета и с двете заплати четиримата живееха почти гладни. Тома не можеше да издържа децата си да учат, макар че те се готвиха за кандидат-студентски изпити, влязоха във вузове, но всичко бе дотам. Накрая се ориентираха към военните, завършиха висше военно училище и се издигнаха в чинове.

На Петър децата му завършиха трудно средното си образование. Бяха слаби ученици, но хайдушки се биеха с по-големи от тях и надвиваха, макар и с тежки синини и кървящи носове. Затова Петър караше брат си да ходатайства пред учителите за децата му, да им дадат дипломи за средно образование ей така, по хатър. Хайдутите станаха борци, добре се бореха и печелеха победи, а после — накъде? Времената се смениха и те се хванаха за мутрите. Така бе най-лесно. Дъщеря му, хубавица и умница, след два развода се омъжи за италианец и повече не се появи.

Дълго време Петър се боеше от отмъщението на брат си, но Тома заболя от рак и бързо умря. Старият вече Петър не се успокои, сега се боеше от Божието възмездие — на два пъти катастрофира с колата си и смъртта два пъти му се закани лошо. А някакви врагове, хора от друга банда, стреляха по един от синовете му. За щастие — несполучливо.

Петър се обърна към Бога и започна да се кае. Каеше се за други, също така тежки грехове, но тях някак по-бързо се реши да изповяда: кражби, изневери, лъжи, интриги, пиянство, чревоугодие, ненавист към ближния. Но този грях с изнудването на Тома най-много тежеше на душата му.

Не поиска да моли за прошка брат си, докато бе жив и още можеше да се простят. Защо? Още не беше се отърсил от омразата към Тома, беше му завидял на кроткото щастие — за професията, за хубавата жена, за умните деца. Бе страдал. Много и безумно бе страдал от съзнанието, че брат му го превъзхожда. А Петър бе обикновен шлосер в една работилница. Но нали друго е да си учител, макар и с малка заплата. Помнеше как отиваше в дома на брат си, (домовете им бяха съседни), как тършуваше из стаите да намери нещо, което да му хареса и да го вземе. Тома и жена му бяха на работа, децата — на училище. Той знаеше къде е ключът, извади ключ за себе си. И тършуваше, и вземаше каквото му харесваше. Понякога жена му проявяваше желание да рови и разглежда и отиваше тя. Къщичката на брат му бе малка, с две стаи и кухня. Нямаше какво толкова да вземат от бедния дом на учителя и книжарката; бяха плячкосали две хубави блузи, няколко красиви порцеланови чаши, ленени чаршафи. Все подаръци от сестрата на Илина, така се казваше жената на Тома. После дори и да не вземеха нищо, обичаха да тършуват, да надничат в чуждия живот къде по-явно, къде по-скрито. И Петър и жена му се чувстваха силни и горди, че тоя му интелигентен брат е зависим от него, простия работник. Понякога се преструваше, че иска да му върне снимката, канеше брат си у тях, говореха до късно през нощта и накрая казваше „Ами, още не му е дошло времето да ти я върна. Отказах се”. Явно издевателстваше, гавреше се, смееше се в очите му. Томата си тръгваше, стиснал зъби, два пъти по-отчаян от преди. Времената наистина вече не бяха толкова страшни, но комунистическата партия бдеше, Тома щеше да бъде опозорен, разнасян по вестници и радиа, клеймото за децата и семейството му щеше да остане, а може би и работата и партийния билет щеше да загуби. Мъка!

Илина се тревожеше, питаше се със замаяна глава къде се дянаха подаръците от сестра ѝ, която живееше в друг град и умееше да изрази обичта към сестричката си, беше с по-добри доходи. Тома се досещаше, но мълчеше, нищо не казваше пред Илина, стигаше му неговият страх, щадеше жена си, мило му бе да я тревожи.

Сега Петър виждаше своята нищожност — по неведоми пътища Господ го бе просветил. И всеки път си казваше: ще отида и всичко ще разкажа на отеца. Ще плача и ще моля за прошка. Но не му стигаха сили и кураж, все още имаше нещо черно в душата му и не го пускаше от паяжината си. Пред себе си и пред Бога се оправдаваше с това, че отецът, млад и начетен, е приятел на братовите му синове. Но нали има тайна на изповедта! Съмняваше ли се той в почтеността на отеца? Паяжината го държеше в тъмната си люлка и приспиваше съвестта му ден за ден.

Сега вече бе дошъл последният му час, той чувстваше това. Смъртта го викаше. Беше се изправила пред него цялата чудовищност на греха му и той трепереше с разделена на две душа. Търпението на Господ не е вечно! Сети се какво да направи, четеше духовни книги, бабите в храма му ги даваха. Бе сам в живота вече, жена му бе умряла, преди той да се обърне към Бога, бе отнесла със себе си цялото му лукаво самочувствие, защото в това изнудване тя, жена му, бе станала водеща заради черната си ненавист към хубавата Илина. Децата му заминаха някъде, бяха биячи или наркопласьори, или други някакви мутренски длъжности.

Тръгна към гробищата бавно, но сигурно — с провлечени стъпки. Дълго вървя, умори се, но се радваше на добрата си мисъл как да се откупи. Стигна късно следобед, краката го боляха, туптяха вените му, отмерваха последните капки живот в мускулите. Намери гроба на брат си и грохна на колене.

„Прости ми, бате, прости ми! Лошо живях, вземах ти почти цялата заплата, плашех те, виждах, че си болен, но не се спрях. Но все пак нали не те предадох, нали си беше вкъщи, не в затвора. Ако сега ме чуваш, Там, Горе, моли се на Бог да ми прости! А аз все пак ще отида при отчето.”

Пророни няколко сълзи, той лесно плачеше и някак му олекна, поздрави се за добрата си постъпка, бе надхитрил пак брат си. После му стана криво, упрекна се за тази лукава мисъл, тръгна бързо към къщата на отчето. Стигна по тъмно и позвъни на вратата. Отецът излезе.

— Какво става, дядо Петре?

— Искам да се изповядам още. Има нещо, което досега не съм казвал. Не ме връщай, нямам време вече. Страх ме е да не се откажа пак.

Цялата нощ измина в очистване от вонящата гнилоч на греха на една тъмна все още душа. Той сам се чудеше как е запомнил година по година и месец по месец всичките си престъпления. Сега осъзна това, което по-рано не му идваше наум — всяка негова зла мисъл, всеки алчен грабеж, страхът, който внушаваше на брат си, цялото това изнудване бе убивало брат му бавно и сигурно. Отецът слушаше изумен и само въздишаше от време на време. Младият отец не знаеше какво да прави в такъв случай, но видя — дядото наистина се кае и плаче, ридае, разтърсван от страх и срам. Отецът някак се стремеше да не го погледне в очите; какво ли ще види там?! Може би, трябваше да наложи епитимия, но за кога? Прочете му отпустителна молитва, дядото твърдеше, че умира. И наистина.

Прибра се почти на зазоряване и легна. Не успя да вземе причастие, но нали се бе изповядал докрай. Бог да отсъди! Към обед съседът му го намери изстинал.

На опелото дойдоха синовете му със заплашителните джипове, погребението бе разкошно, опя го същият отец, при когото отиде на последна изповед. Бабите в църквата говореха колко смирен християнин бил дядо Петър и как давал добър пример на младите.

Синовете му знаеха за отношенията с брат му, голяма част от живота на бащата бе минал пред очите им. Но нямаха представа, че в последните часове преди смъртта се бе покаял за всичко.