ПО-ГОЛЯМ ОТ АВТОМОБИЛА

387 0

Автор: Ивайло Борисов

 В памет на Херберт фон Караян, починал на 16 юли 1989 г.

„Човек е само тръстика,

най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика.[…]

Но дори когато природата го смазва,

човек пак ще надвишава онова, което го убива…“

Блез Паскал [1]

Кой е по-голям от автомобила? Не, текстът ни не засяга, да кажем, железопътния транспорт или космическите апарати, а още по-малко е съотнесен към отдалечената от нас с милиони години епоха на гигантските брахиозаври.

Приемете този материал като засягащ висшата ценност в този свят — човека. Като бързам да отбележа, че това не е призив хората да затлъстеят, което да им попречи да влязат в автомобилните купета, и по този косвен път да опазим планетата от замърсяване. Не. Защото затлъстяването като че ли е не по-малък проблем от замърсяването с изгорели газове.

За съжаление, по нашите ширини битува едно нерадостно явление (благодарение и на музика, заемаща ниските етажи на това изкуство) — да си мислим, че като притежаваме и се возим на скъп автомобил, надвишаваме ръстово другите, че стърчим над тях с „класа“. В крайна сметка всеки от нас би трябвало да е наясно, че ценността на всеки човек е по-голяма от тази на автомобила (или на която и да е материална вещ), както и с това, че притежанието на хубав автомобил, не прави собственика му по-голям от съседа с „трошката“.

Отдавайки нужното уважение на автомобилните инженери, нека си признаем, че колата е купчина ламарина и пластмаса — бездушна материя с тегло близо два тона. А ако в ценностната ни система една неодухотворена вещ заема по-високо място от хомо сапиенса — вече говорим за сериозни дефицити.

Автомобилът е средство за бързо придвижване в пространството, а не за ускоряване на самочувствието ни. Опитите да добавим стойност към личностните ни характеристики посредством МПС-то ни, за съжаление, са доста гротескни.

Не бива да забравяме и нещо друго — финансово независимите хора, разбира се, притежаващи в добавка и интелект, не демонстрират превъзходството си по такъв неоригинален, повтарящ се на всеки километър начин. С други думи — да показваш превъзходство чрез автомобила си е едно от най-очевидните клишета.

Богат бизнесмен от еврейски произход бе казал пред мой познат, че да показваш финансовото си състояние чрез управлявания от теб автомобил (или други скъпи вещи) е дял на простолюдието. Доста обезкуражаващо звучи, нали?

Не знам защо, но винаги когато става дума за скъпи коли, се сещам за прочутия австрийски диригент от миналия век Херберт фон Караян, от чиято смърт днес се навършват 33 години.

Караян е карал скъпи коли, като Порше и Ролс-Ройс. Сигурен съм обаче, че хората, които са познавали маестрото, са се впечатлявали от великата му творческа личност и присъщата ѝ енергия, а не от превозното му средство.

„Главният диригент на Европа“ — както е бил наречен от един известен музикален критик — е типичен пример за това, че машината, макар и най-скъпата, е по-малка от човека, в чиято глава са живели цели светове от красива музика (Караян е дирижирал стотици произведения по памет!). Смятам, че той е знаел и чувствал, че музиката ще го отведе доста по-далеч и на по-красиви места от автомобила му.

Преди време наш диригент ми каза, че благодарение на записите, които прочутият маестро от Залцбург осигурил, и платените за тях хонорари оркестрантите от Берлинската филхармония си купили вили в Испания.

Във връзка с горното бихме отделили внимание на един твърде неприятен феномен — стоящ начело на недотам успешна, да кажем фирма, в която работят хора със спорен социален статус, да си позволява да се перчи със скъпото си возило. Извинете, но това си е културно заплюване. Или казано лаконично с една дума, определяща подобно поведение — тъжно.

Понякога съм се чудил дали хората със скъпи коли и вещи си задават въпроса: житейският им партньор, примерно, с тях ли е обвързан, или с автомобила им (или друга материална ценност)? От друга страна, в този все по-материален и технизиран свят една любов между машината и човека не би била чак дотам учудваща.

Бог и автомобилът

За връзката между Твореца на всичко видимо и невидимо и автомобила не бихме могли да кажем нищо, освен това, че Той е вложил Своята творческа енергия във висшето Си създание — човека. Припомнете си Христовите слова: „Моят Отец досега работи, и Аз работя.“ (Иоан. 5:17). Така че не е редно да оспорваме помощта свише, предоставена на родения през втората половина на деветнадесети век създател на автомобила Карл Бенц. Разбира се, това, че поставяме Бог и автомобила в един контекст не означава, че последният трябва да замества мястото на Първия.

От свещената библейска история обаче ни е известен примерът на Спасителя Христос, Който влезе в Йерусалим с помощта на едно скромно „превозно средство” — магаре (срв. Лук. 19: 28-44). И като казваме скромно, имаме предвид спрямо тогавашните стандарти — по онова време, а и доста по-късно, пълководците и завоевателите са смайвали погледите на хората, като са яздели породисти жребци — ако не сте виждали картината „Наполеон на прохода Сен Бернар“, направете си труда.

Преминавайки веднъж през вратите на Патриаршията, покойният сръбски патриарх Павле (†2009), който ползвал обществения транспорт, попитал: „Чии са тези скъпи коли?”. След като получил отговор — на архиереите, Първият между равните [2] казал: „Какви ли коли щяха да притежават, ако нямахме Господнята заповед да не търсим материални блага?!”.

Един своеобразен урок по смирение днес ни поднася и успешната британска тенисистка Ева Радукану, която отскоро е и лице на „Порше”, но кара… обикновена дачия.

Не ни разбирайте погрешно — никой не би тръгнал да отрича една очевидна необходимост (не лукс) каквато е автомобилът.

Не бива да забравяме, че ако не бяха „далечните роднини“ на автомобила — корабите, апостол Павел не би могъл да осъществи великата си благовестническа мисия между езичниците, чрез която апостолът „превърнал християнството от затворена юдейска секта в универсална религия“(архимандрит Павел Бачковски). [3]

Няма нищо лошо в това да ползваме постиженията на научно-техническия прогрес, стига той да не пречи и засенчва нравствения такъв (както, уви, често става). Сещам се за края на стихотворението „На волана на един Шевролет, по пътя за Синтра“ на португалския поет Фернандо Песоа: „По пътя за Синтра, все по-близо до Синтра,/ по пътя за Синтра, все по-малко близо до мен…”(превод: Николай Тодоров).

И всъщност като че ли най-ценните пътувания са тези, които се извършват в нас самите, а всеки прогрес е тяхно следствие.

Човекът би трябвало да бъде по-голям от автомобила — нека си спомним за думите на Бога: „дето е съкровището Ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:21). Така че мястото на сърцето ни си е в самите нас — автомобилът си има мотор, не бива да му даваме най-ценното си. Най-малкото защото това влиза в противоречие с Господните библейски думи, изречени преди повече от 2500 години: „ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът“ (Иез. 36:26).

А това сърце, съгласете се, освен всичко останало, е способно както да роди, така и да се наслади на музика като тази, която предлагам да чуем*.

* Ария е част от Третата оркестрова сюита на Йохан Себастиан Бах.

Бележки:

[1] Паскал, Б. Мисли. С., 1978, с. 165.

[2] Primus inter pares — латински израз, означаващ пръв между равни. В Древен Рим такъв е бил първият между сенаторите, наречен Princeps senatus. В ортодоксалния смисъл обозначава това, че Патриархът е пръв по чест, по старшинство между равните нему епископи.

[3] Архимандрит Павел Бачковски (Тенев). Св. ап. Петър и Павел — два стълба на Христовата Църква, www. dveri.bg, 28.06.2015 г.