Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
„Християнин съм, защото не съм варварин.“
Йосиф Бродски
Не мислете, че този текст е свързан с някакво ръководство, поместено в илюстрирано историческо пособие, в което са дадени указания по какви външни характеристики и белези да разпознаем някогашните варвари. Текстът не насочва мисълта на читателя по посока на някогашните номади, облечени в животински кожи, яздещи превъзходно кон и държащи меч в ръка.
В този кратък наратив става въпрос за нещо друго, а пък пътеводителят, който ми помага за изясняване на мисълта, е покойният гръцки поет Константинос Кавафис, починал през далечната 1933 г.
Роден и живял в Александрия, Кавафис приживе не получава заслужената си слава, а постмортем. Наред с многобройните си забележителни стихове този голям гръцки творец, който е бил вярващ православен християнин, ни е оставил и стихотворението си „В очакване на варварите“ [1].
В тази творба моят висококултурен „гид“ разкрива някои важни характеристики, които искам накратко да споделя с вас.
Услужливият нов Вергилий, превеждащ ни през пространството на варварщината — което е донякъде съзвучно на адското такова — разказва за насъбрало се край градските стени множество, което воглаве със своя император очаква пристигането на групичка от варвари, които ще решават занапред всичко свързано с живота на това население. Всичко. На въпроса „Защо закони не създават мъдрите?” Кавафис отговаря:
Защото варварите ще пристигнат днес
и те наместо нашите избраници
ще изковават занапред законите.
Варварите се облягат на страха, предизвикван у другите. Нерядко чрез този страх те ги управляват. Те не уважават другите, а ги карат да се страхуват от тях. Но ние знаем, че в любовта няма страх (1 Иоан. 4:18). Което автоматично означава, че този, който ви заплашва, не ви обича.
И императорът очаква вожда им
да дойде всеки миг. Дори приготвил е
за него писан пергамент, където той
му дава много титли и названия.
Както научаваме от Кавафис, императорът, очакващ с всичките си поданици варварите, е подготвил за своя колега, варварския император, пергамент с безброй титли. Сиреч варварите много обичат титлите, те се прекланят пред тях, защото самите титли правят така, че другите да се прекланят пред силата и могъществото на носителите им. Варварите са обикновени хора, даже бихме казали, доста обикновени, но получените титли ги правят част от необикновеното, добавят към тях един особен ореол.
Варварите не разчитат на знания и умения, на вътрешна устойчивост и красота, а на външните титли и знаци. Самата титулатура говори на света за тях. А варварите знаят, че по дрехите посрещат, а и се надяват — понякога подценяващи околните, — че като дойде време за изпращането им, ще ги изпратят по същия достоен начин, тъй като ум може да дири този изпращач, който сам го притежава.
Точно поради същата причина висшите длъжностни лица — преторите, които също очакват варварите, са излезли в „тогите си златоткани, алени“ и са сложили „гривни с аметисти“ и пръстени „украсени със смарагди“. Кавафис ни подсеща: „А смайват им очите [на варварите] тия работи.“ Многовековният опит на човечеството ни преподава ценния урок, че искрящите и впечатляващи предмети блазнят човешкото око. Особено когато зрението на човека се спира пред тях като пред последна инстанция.
Защо сега прочутите оратори
не дойдат тука да си кажат мислите?
Защото варварите ще пристигнат днес,
а те се отегчават от витийна реч.
Поетът говори за нещо важно, засягащо и нашето съвремие. Даже бихме казали, като че ли писано точно за него. Съвременникът ни не обича дългите речи и красноречието. За него тези неща са излишни, той признава само фейсбук културата, където в едно изречение някой невежа се опитва да побере цялото знание на света.
Там, където има варвари, сякаш ни казва Кавафис, няма нужда от науката, културата и постиженията им. Там литература и присъщото ѝ богатство са ненужни. Защото варварите са всезнайковци, на тях не им трябва нечие експертно мнение — тяхното е такова. Михаил Вешим мъдро бе отбелязал, че съществува връзка между профила на управляващия и броя на хората в държавата, четящи книги.
Всяка стойностна култура ни учи, че това, което се вижда, е по-малко, несравнимо по-малко от невидимото, криещо се зад него. Видимото е като върха на айсберг. И от този, който се счита за културен, се иска усилие да прозре зад видимото, където се таи невидимото.
А прозрението, драги, е присъщо само и единствено за човека. То е негова задача. Без прозренията на човека, ни казва поетът Манделщам, всяко нещо се обезмисля — и домовете, та дори и храмовете, посветени на Бога [2]. Всяко живо същество вижда, но не може да прозре зад видимото. Това право и тази привилегия е дадена на човека. Някогашни учени например, които са работили с микроскопи в хиляди пъти по-слаби от сегашните, са достигнали до знание за структурата на дадена материя, което е доказуемо и проверено едва днес. Как са го постигнали? Ами с прозрение, родено в утробата на дългогодишен труд и любов към науката.
Да прозре, е привилегия, дадена на човека, който е на път — но не такъв път, който може да се измери в километри. Ненапразно в Св. Писание е казано, че буквата убива (2 Кор. 3:6). Там, където се следват нейните правила до най-дребния детайл, без оглед на човека и индивидуалните му нужди, настъпва разруха и смърт.
Приближавайки се до своя финал, стихотворението насочва мисълта ни към това, че е твърде вероятно варварите да са чисто и просто извинение за бездействието ни.
Защото над вратите градски падна нощ,
а чаканите варвари не дойдоха.
Кавафис ни предупреждава, че нерядко за хората, които са наследници на някаква култура и познание, съществува опасност да прехвърлят отговорността за бездействието си върху невежествените варвари. Призивът на Кавафис е да не се съобразяваме прекалено с амбициозността и нахалството на варварите, а да се опитваме да разпростираме силата на словото и културата. Можещият трябва да притежава и капка самочувствие. Да не позволяваме на варварите да диктуват правилата, защото правилата са продукт на човешката цивилизация, която има своя дълговременна традиция.
Защото само словото, културата и техните живи преносители би трябвало да имат най-разпространения и силен глас в едно общество, което претендира за бъдеще и което не може да живее само с хляб (срв. Мат. 4:4).
Бележки:
[1] Текстът на цялото стихотворение на Кавафис в превод на Атанас Далчев — тук, https://literaturensviat.com/?p=166336
[2] В стихотворението от 1917 г. „Пусть имена цветущих городов…“ („И нека има славни градове…“). Текстът на цялото стихотворение на Манделщам в превод на Мария Шандуркова — тук, https://stihi.ru/2015/01/16/6503
