Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Правдата, за която Господ говори в четвъртото блаженство, не засяга някаква конкретна добродетел, а е всеобхватно понятие, съдържащо всяка добродетел. Преди да продължим към анализа на това блаженство, нека видим първо най-дълбокия смисъл на понятието добродетел чрез проницателния поглед на приснопаметния старец Емилиан Симонопетритски:
„Добродетелта идва от Бога, тя не е наше постижение. Тя е вложение от Бога. Едновременно обаче добродетелта изразява и моето човешко съучастие в борбата за придобиването и поддържането на моето пълно общение с Него. Добродетелта е моето постоянно обръщане към Бога. Тя ме прави способен да Го виждам, да Му се насищам, да Му се наслаждавам, да Го усвоя. Мога да говоря за добродетелта, когато живея по начина, който подобава на Бога, когато съм угоден на Бога и Бог е угоден на мен. Когато Той е мой покой и аз ставам Негов покой. Когато човек постигне безгрижие и безмълвие, когато единствената му грижа стане Бог, тогава ще придобие възможността да остане безстрастен. Ще узнае пътя на светостта, на безгреховността, на царството Божие” („Подвижнически слова. Тълкувание върху авва Исаия”).
В това блаженство се подчертават две много силни понятия: от една страна, гладът и жаждата за правда, т.е. болезненият копнеж за Бога, и от друга страна, насищането от виждането на лицето Му. Липсата на копнеж и липсата на насищане са белези на духовната смърт, на отсъствието на живот. Обратно, тяхното силно присъствие свидетелства за истински, автентичен живот.
При нас се случва парадоксът, макар да чувстваме своята трагична екзистенциална празнота и отсъствие на живот, да нямаме желание да намерим и да се насладим на същинския живот. Нямаме това желание, нямаме този копнеж. Страдаме от безапетитие. Същественият проблем на греха се състои именно в това безапетитие за живот, а не в нарушаването на някои заповеди. Безапетитие! Екзистенциална празнота!
С това блаженство Господ идва да яви и да удовлетвори дълбоката нужда на копнежа, очакването и насищането. Той е нашата храна. Той е нашият живот — „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Иоан. 1:4).
Да разгледаме тълкуванията на св. Йоан Златоуст и св. Григорий Нисийски върху понятието за глада и жаждата за правда.
Св. Йоан Златоуст се обръща към народа и не развива учението си на високо философско равнище, а го приспособява към практическите нужди от всекиднения живот на хората, за да доближи и въодушеви всички. Той казва: „Когато Господ говори за правда, има предвид противоположната добродетел на сребролюбието. Мнозина мислят, че чрез сребролюбието ще спечелят, ще се наситят. Но Господ казва, че в крайна сметка сребролюбците ще загубят всичко; и материалното, и духовното, ще загубят онтологичното измерение на живота” (Беседа 15 върху Евангелие от Матей).
Когато обичаме и се подвизаваме за правдата, когато избягваме сребролюбието и експлоатацията, ще се наситим. „Гледайте и се пазете от користолюбие, защото животът на човека не се състои в това да преумножава имотите си“(Лук. 12:15). Всички неща, дори и парите, не са добри или лоши сами по себе си. От нашето отношение към тях, от нашата оценка зависи дали те ще ни открият една по-дълбока цел, дали ще ни дадат живот или няма абсолютно нищо да ни говорят и ще са празно слово за нас.
Особено предизвикателство за утилитарното възприятие на нещата от съвременния човек е неповторимото слово на Никос Г. Пендзикис: „Моля се нещата да ми дадат живот! Онова, което на първо място ме интересува, е истината на нещата. И трябва да отхвърлиш нещата, за да ги придобиеш” (Интервю за списание „Тетарто”). Този смирен човек е разбрал тайнствения логос (т.е. онтологичния смисъл) на живота, който се крие във всяко нещо, изследвал е учението за „логосите на съществата” на св. Максим Изповедник и се е отнесъл към него със страхопочитание, молейки се да му се открият тайните на творението. Разбрал е, че ако не се освободи от манията за придобиване и притежаване на материални неща, няма да може да им се зарадва като на Божии дарове.
Ние имаме малодушно и рационално възприятие за нещата, което не ни позволява да се задълбочим в техния най-дълбок логос. Гледаме ги в една много повърхностна перспектива, като вещи, които ще задоволят нашето желание и сребролюбие. Ако сме особено умни и надарени, използваме всички свои способности, за да спечелим все повече блага, експлоатирайки другите. Ако пък сме свръхчувствителни, силно се дразним от най-малките неправди, причинени от другите, които ни лишават от придобиването на желаните блага.
Св. Йоан Златоуст продължава тълкуванието си и съпоставя блаженството за глада и жаждата за правдата със следващото блаженство на милостинята. „Господ облажава онези, които показват ревност към правдата. Насърчава ги да се отрекат от грабителството, експлоатацията и сребролюбието, защото те ги отдалечават от милостинята, благотворителността и състраданието”.
Само гладните и жадните за добродетелта на правдата ще се изпълнят вътрешно, ще се наситят. Ще се сбъднат думите на Христос: „Но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде” (Лук. 12:31). Доколкото преживяваме пълнотата на живота, който Бог ни дарява и се обогатяваме трайно от безкрайната Му милост, и ние ставаме способни да помилваме своя ближен.
Който копнее да се подвизава в добродетелта на правдата, няма смисъл да го прави в името на някаква хуманистична целесъобразност, а в името на царството Божие, в името на Христовата личност. Хуманизмът се движи в тесни граници и в даден момент ще се изчерпи и изтощи. Християнинът е призван да претвори антропоцентризма в теоцентризъм, тоест да направи Богочовека средоточие на живота си.
„Търсете първом царството Божие” означава: всяка добродетел, всяко духовно занимание, за да е реално, за да е здраво, за да е изцелително, не е достатъчно да става само заради добродетелта. Зад упражняването на добродетелта, по време на нейното упражняване и след това винаги трябва да има позоваване и очакване на царството Божие.
Св. Григорий Нисийски улавя един по-теоретичен смисъл на блаженството: „Гладувам и жадувам за правда означава гладувам и жадувам за всяка добродетел; не само за добродетелта на честността и на уважението на другия, нито само за отказа от алчността и грабителството. Библейското понятие за правда не означава разпределям поравно благата и човешките права. В понятието за правда е включена всеобхватната добродетел. Когато казваме: „зашото Господ е праведен, — обича правдата”(Пс. 10:7), нямаме предвид, че Господ ще ни съди дали сме изрядни и не онеправдахме никой, а че Той Самият е Благ, Любов, пълнотата на всички добродетели” (Слово 4 върху блаженствата).
Гладувам и жадувам за правда означава гладувам и жадувам за Божията благодат, гладувам и жадувам за Самия Господ. Той ще ме насити. Защото, когато гладувам и жадувам за Божията благодат, ще я приема и ще се покрие моята жизнена нужда. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Мат. 7:7-8).
Господ ни приканва: „А в последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” (Иоан. 7:37-38). Животът е копнеж и желание за Божията благодат! На всеки човек е присъщ безкрайният копнеж към Безкрайния, макар и да не знае накъде и как да се ориентира, къде и как да Го потърси. Този копнеж става рана, гвоздей, който пробожда сърцето му и го оставя гладно. Стига да не се излъже, стига да не отстъпи и да не вложи в живота си някакви опиати, опитвайки се да забрави този копнеж. Защото тогава ще отмени всяка възможност да се развие духовно, да намери Бога и да се спаси.
Голямата опасност за душата ни не е толкова грехът, колкото отмяната на този ненаситен копнеж. Нямаме копнеж. И когато нямаме копнеж, не сме способни да потърсим Бога. Ето голямата ни болест, големият ни грях: съобразяването с посредствеността, примиряването със конвенционалността.
Чувството за празнота, което ме измъчва, може да стане подбуда за активиране на духовния живот вътре в мен. Онова усещане за празнота, което означава: „Искам! Изпитвам болка, защото искам здравето на душата ми! Нямам го, затова го копнея!”. Тази болка е спасителна, защото върви заедно с копнежа. Всяка форма на болка, телесна или душевна, ми напомня за моята екзистенциална болка. Всяка болка е израз на страха от смъртта, който владее в мен. Но точно тази болка може да се преобрази в копнеж да победя смъртта и да намеря живота.
Престъпно е да премълчавам моя копнеж, болка, празнота. Най-порочният акт е да живея във всекидневна посредственост и суматоха, които задушават моята най-дълбока нужда и ме карат да я забравя.
Гладувам и жадувам за Божията правда означава, че съм един настоятелен човек. Искам да покрия необятната и безкрайна празнота, което имам вътре в себе си. Искам тази болка и копнеж да бъдат преодолени и да се преобразят в сила за живот. Смъртта да стане възкресение. „Бих се осмелил да кажа, продължава свети Григорий Нисийски, че Господ предлага Себе си на Своите гладуващи слушатели! Той Самият става „хляб, слизащ от небето“ и „жива вода“ (Иоан. 6:58; 4:10), на които не можеш да се наситиш“.
Много пъти, когато установим колко сме изтерзани и нещастни, след като не сме се зарадвали на нищо в живота си, ни обзема силна тревога, една незагасваща болка за нашия провал. Да, но тази болка може да е избавителна! Блажен е този, който чувства тази болка, тази празнота! Защото е много по-облагодетелстван от онзи, който живее в посредствеността и я прави съдържание на своето съществуване. Изтерзаният и съкрушен човек, дори когато болката става израз на неговия наранен егоизъм, все някога ще започне да търси и да удовлетворява най-дълбокия си екзистенциален копнеж.
Бог улавя и привлича мнозина от нас дори чрез нашия егоизъм. Напомня ни чрез нашата трагичност, че имаме нужда, но и право да се изцелим, да се изпълним вътрешно. Обикновено ние ходим на църква, доближаваме Христос, за да се решат проблемите ни. Отказваме да признаем, че всичко започва от нашия егоизъм. Но Христос идва и открива пред нас други възможности и хоризонти. И тогава забравяме раните, които толкова настоятелно искахме Той да изцели. Забравяме още и нашите претенции да задоволи болните ни желания. Напредваме към личната си среща с Него. Доверяваме Му всичко, дори и своите болни желания, за да направи с тях какво Той сметне за добре.
Отбягването на сребролюбието и упражняването в правдата засягат всички прояви на нашето всекидневие и отношения. Духовният живот не засяга един аспект на духа ни, а е всеобхватно екзистенциално събитие. Той обхваща целия човек. Нашата отговорност е да сглобим всички разпръснати части на живота си и да ги засадим в Тялото на Христос, за да станем живи членове на Неговата Църква. Тогава ще започнем да разбираме правдата към нашите братя като състрадание и милостиня, а не като обикновено отбягване на алчността.
Правдата означава, да не експлоатирам другия. Да не го използвам в свой интерес. Да го уважавам като Божи образ, защото има уникална ценност. Когато не го зачитам и го експлоатирам, когато не го уважавам и го смятам за вещ, която задоволява емоционално моя нарцисизъм, тогава го онеправдавам.
Тъй като сме тесногръди, разбираме понятието за правда като равномерно разпределение на нашите блага, права и нужди. Смятаме за правда защитата на истината и нашата отбрана от неправди и клевети, имайки за критерий своята плоска логика, а не отношението с другия. Съществува една основна разлика между светското и духовното разглеждане на нещата. Светският подход е индивидуалистичен; не зачита човека и отношението, а само индивидуалната полза. Духовният подход е личностноцентричен; интересува се на първо място и преди всичко от личността и отношението.
Правдата е плод от отношение; не е предпоставка на отношението. Защото правдата изисква знание и знанието се ражда в отношението. Както и добродетелта; тя не е предпоставка за спасението, а плод на спасението и ни се дарява чрез личната връзка с Христос. Добродетелта се обгражда и опазва чрез пазенето на заповедите, като изпълнение на волята на възлюбения ни Господ.
Един баща е истински педагог, ако споделя с децата си благата съобразно техните способности, нужди и възприемчивост. Разсъдливостта и изцелителното възпитание се раждат чрез познанието на другия. Един духовник не принася полза, ако мери греха с епруветка, ако има за критерий закона, а не особените нужди и способности на личността. В Църквата не могат да съществуват схеми и закони, защото нямат изцелително действие.
Един добър лекар, за да избере подходящите лекарства, не взема предвид само болестта, а най-вече болния. Изцелението зависи не само от диагнозата на болестта, но и от оценката на неговото психосоматично състояние и на възможностите на целия му организъм. По същия начин действаме и с духовните болести. За да се изцели грешникът, е нужно да развием лична връзка с него, да се поставим на негово място, да разберем неговите възможности и немощи, за да му дадем подходящото лечение. Ако на първо място поставяме уважението към личността и отношението с нея, в нас ще се развие понятието за правдата като себепринасяне, като жертва за другия. И обратно, отричането на личността и на връзката с другия жестоко изопачава правдата. То разделя и не изцелява.
