Автор: Навпактски митрополит Йеротей (Влахос)
Източник: johnsanidopoulos.com
Превод: Пламена Вълчева
Днешната неделя на митаря и фарисея е начало на благословения Триод, който ни подготвя душевно и телесно за празника Пасха.
Това е период на усилена молитва и тази молитвена атмосфера спомага за разкриване на вътрешното състояние на човека. Разположението на човешката душа се проявява по време на молитва, затова неслучайно Христос ни показва митаря и фарисея в момента, в който те се молят, за да разкрие контраста между тях.
Начинът, по който се моли фарисеят, говори за неговото увредено духовно състояние, поради което той остава неопростен. С молитвата „Боже, бъди милостив към мене грешника” (Лук. 18:13) митарят свидетелства за своето дълбоко покаяние и смирение, поради което той „отиде у дома си оправдан” (Лук. 18:14). Колкото повече човек се стреми към самооправдание, толкова повече той се отделя от Бога, а колкото повече смирява себе си и не се смята за достоен за Божията милост, толкова повече придобива Божествената благодат.
Фарисейската праведност винаги остава извън пределите на благодатта.
На първо място, трябва да подчертаем, че благочестието намира израз не във външното ни поведение, а в единението ни с Христос и чрез Него — със Светата Троица. Апостол Павел отъждествява тайната на благочестието с въплъщението на Христос. Той пише: „И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава” (1 Тим. 3:16).
Следователно благочестието не е човешко действие и проявление, а единение с Христос, докато лицемерието е разединено състояние. Добродетелите на лицемера не са плодове на живота в Христос, съзряващи в атмосферата на покаяние, а човешки дела, извършени с цел да бъдат изложени на показ. Обратно, добродетелите и делата на благочестивия човек са плодове на Светия Дух и резултат от единението му с Христос. Следователно добродетелите имат дълбок богословски смисъл, те не са естествено проявление на живота, нито навик, а дарове и действия на Светия Дух, които се дават на онзи човек, който посредством Божиите заповеди подчинява тялото на душата си, а душата си — на Бога.
Несъмнено сами по себе си тези дела не оправдават човека, защото „добри дела” могат да вършат всички еретици и последователи на различните религиозни системи, без обаче това да гарантира тяхното спасение. „Добрите дела”, които не са извършени в дух на покаяние, а на самооправдание, още повече отделят човека от Бога. Свети Григорий Палама учи: „Всеки вид добродетел действа в нас посредством Бога и ако Бог не действа в нас, то в нас се проявява всякаква греховност.” Човекът може да дава милостиня, да пази въздържание и т.н., но ако не притежава дух на смирение и не е тайнствено свързан с Църквата, той бива отделен от Бога във всички свои дела, така че, макар и да е въздържан, животът му да остава греховен.
Затова добрите дела нито оправдават, нито осъждат човека, а оправданието и осъждането зависят от връзката му с Богочовека Христос. Пример за това са двамата разбойници на Голгота. Единият бил спасен не заради своите добри дела, понеже бил престъпник, а защото изповядал Христос. Другият бил осъден не заради своите престъпления, понеже бил не по-лош от първия, а защото хулел Христос. Следователно нашето спасение зависи от връзката ни с Христос и Неговото Тяло — Църквата.
Трябва да отбележим, че човекът, който се е съединил с Христос и Го изповядва, върши добри дела, но те са плод на Светия Дух и той не изпитва нужда, подобно на фарисея, да ги изтъква. По този начин той показва, че живее в духа на спасението и е свят. Защото светостта не е морално понятие, а съединяване на човека с Христос в Църквата.
От мъдростта на светите отци и от съвременната наука знаем, че човекът, изпаднал в греховно състояние, е агресивен. Обикновено онези, които имат вътрешни проблеми и вътрешна несигурност, постоянно нападат другите. Това наблюдаваме при фарисея от притчата. Понеже, бидейки лицемер и егоист, той не се ограничил с това да се похвали със своите „добродетели”, но също и нападнал митаря, като казал: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар” (Лук. 18:11).
И обратно, онези, които имат вътрешна свобода, не наскърбяват другите. Те уважават тяхната свобода. Такива са Божиите светии. Доближаваш някой светец и усещаш неговото безкрайно човеколюбие или по-точно човеколюбието на Бога, понеже чрез светиите се разкрива Самият Христос, Който е архетип на първосъздадения човек.
Това, което липсва на съвременния човек, не е „свободата”, а Христос, Който е истинската свобода, истина и живот. Тази осезаема свобода ни откриват Божиите светии, които съществуват и днес.
