Автор: проф. протоиерей Георги Металинос
Източник: oodegr.co
Превод: Мартин Ганев
Ако искаме да определим конвенционално Християнството като Православие, бихме казали, че то е опит от присъствието на Нетварния Бог в историята, и е възможност за тварното (за човека) да стане бог “по благодат”. С постоянното присъствие на Бога в Христа като даденост, в историческата реалност Християнството предлага на човека възможността за обожение, така както медицинската наука предоставя на човека възможността за съхраняване и възстановяване на неговото здраве посредством някаква определена терапевтична процедура и определен начин на живот. Пишещият този текст е в позицията да осъзнае съвпадението на медицинската и църковната пастирска наука по този въпрос, защото като диабетик и християнин знае, че и в двата случая е длъжен да следва точно указанията, за постигането на тази двойна цел.
Единствената и абсолютната цел на живота в Христа е обожението, т.е. единението с Бога, така че човекът причастявайки се в нетварната енергия на Бога, да стане “по благодат”, това, което Бог е по Своята природа (безначален и безкраен). Това е християнският смисъл на спасението. Не става въпрос просто за някакво усъвършенстване на човека, но за възсъздаването и претворяването на човека и общността в Христа, посредством същественото и екзистенциалното отношение с Христа, т.е. Този, Който е въплътената проява на Бога в историята. Това изразява и фразата на апостол Павел “който е в Христа, той е нова твар” (2 Кор. 5,17). Единеният с Христа е ново творение. Затова християнският възглед за Въчовечаването на Бог Слово, изкупителното “нахлуване” на Вечния и Извънвремевия в историческото време, е началото на един нов свят, на една буквално “Нова Епоха” (New Age), която ще продължи във вечни векове, в лицата на истинските християни, т.е. на светците.
Църквата като “Тяло Христово” и като общност в Христа съществува в света, за да предложи спасението, като вместване всред света на този възродителен процес на човека. Този спасителен план на Църквата се извършва с един определен терапевтичен метод, така че Църквата съществено да действа като една Лечебница на целия свят. “Духовна Лечебница” (Душевна Болница) се именува Църквата от блажения Златоуст (✞407). В последствие ще дадем отговори на следните въпроси: 1) Коя е болестта, която лекува християнското Православие? 2) Кой е терапевтичният метод, който прилага Православието? 3) Коя е идентичността на автентичното Християнство, което се различава радикално от неговите еретични отклонения, но и от всяка друга форма на религия?
- Болестта на човешката природа е падналото състояние на човека и едновременно с това на цялото творение, което страда заедно с него – “всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Рим. 8,22). Тази диагноза засяга всеки човек, независимо дали е християнин или не, дали вярва или не, поради естественото единство присъщо на човечеството (вж. Деян. 17,26). Православието не се затваря в тесните ограничения на една религиозност, която се интересува само от нейните последователи, но Православието е подобно на Бога “Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1.Тим. 2,4), понеже Бог е “Спасител на всички човеци” (2.Тим. 4,10). Болестта, за която говори Християнството е всечовешка – “и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Рим. 5,12), и така хората са несполучили в своя път към обожението. Така както падението (болестта) е всечовешко, така и спасението като терапия зависи от дейността на вътрешния свят на всеки един човек.
Естественото (автентичното) състояние на човека светоотечески се определя от функцията в човека на три мнемонични системи, две, от които познава и контролира науката на медицината, докато третата е въпрос от пастирската терапевтичност. Първата система е клетъчната памет (DNA), която определя всичко в човешкия организъм. Втората система е мозъчната клетъчна памет, функцията на мозъка, която настройва нашето отношение със себе си и околния свят. Науката на медицината познава тези две системи и се грижи за правилната им дейност.
Опитът на светите отци познава още една мнемонична система, и това е сърдечната или умната, която функционира вътре в сърцето. Сърцето според православната традиция, не функционира само физиологично, т.е. като помпа за движението на кръвта. Нещо повече, според светоотеческата традиция мозъкът и нервната система не са центърът на нашето самосъзнание, но този център е сърцето. Отвъд физиологията, сърцето има и една свръхестествена функция. В определени случаи сърцето става място за общение с Бога, т.е. с Неговата нетварна енергия. Разбира се, това става понятно посредством опита на светците, а не по пътя на логиката или рационалното богословстване. Св. Никодим Светогорец (✞1809) обобщавайки цялата светоотеческа традиция, в неговия “Наръчник със съвети” нарича сърцето естествен център, а също свръхестествен и противоестествен такъв, когато свръхестествената функция бездейства, когато е подвластна на страстите. Свръхестествената функция на сърцето е абсолютната предпоставка за усъвършенстването и оцелостяването на човека, т.е. за негово обожение, като негово пълно поставяне в общението с Христа.
Сърцето в своята свръхестествена функция става място за активирането на ума. В езиковия кодекс на Православието умът (в Новия Завет се нарича “дух” на човека и “око на душата”) е действие, енергия на душата, с която човек познава Бога, стигайки до виждането на Бога или до Боговидението. Разбира се, трябва да уточним, че познанието за Бога не означава познаване на Неговата непричастна и недостъпна божия същност, но на неговата енергия. Разграничението между същност и енергия в Бога е съществена разлика в Православието, за разлика от всяка друга версия на Християнството. Действието, енергията на ума в сърцето се нарича “умно деяние” (noetic faculty) на сърцето. Уточняваме отново, че Ум (нус) и Логос (Логика) според православното разбиране не се отъждествяват, защото логиката (или рационалното действие)[1] се извършва в мозъка, докато функцията на ума (нус)[2] се извършва в сърцето.
Умното деяние се реализира като непрестанна молитва (срвн. 1. Сол. 5,17) на Светия Дух вътре в сърцето (срвн. Гал. 4,6; Рим. 8, 26; 1. Сол. 5,19), и се именува от светите отци “помнене на Бога”. Имайки вътре в сърцето си това “помнене на Бога”, т.е. чувайки в сърцето си “гласа” на Бога (1.Кор. 14,11; Гал. 4,6 и др.), човек има чувството за “пребиваването” на Бога вътре в него (Рим. 8,11.). Св. Василий Велики в своето Второ послание казва, че помненето на Бога става непрестанно, когато не се прекъсва от земните грижи, и когато умът се отправи към Бога. Това обаче не означава, че задействаният от божията енергия вярващ отбягва необходимите грижи за живота, оставайки в някакво бездействие или някакъв екстаз, но означава освобождаването на ума от тези грижи, с които се занимава разумът (логичното мислене). Ще използваме един пример, който ни засяга: – Един учен, който е придобил умното деяние, от една страна с разума си се занимава със своите научни проблеми, докато умът вътре в сърцето му поддържа непрестанно помненето на Бога. Човекът, който поддържа и трите мнемонични системи, за които стана дума по-горе, е светецът. Според Православието този човек е здрав (normal) човек. Затова терапията на Православието се свързва с хода на човека към светостта.
Нефункционирането или хипофункцията на умното действие в човека е същността на падението. Прословутият “прародителски грях” е точно този провал на човека, в самото начало на историческото му съществуване, да запази това помнене или паметта за Бога, т.е. общението с Бога в неговото сърце. В това болно състояние участват всички потомци на първосъздадените хора, защото този грях не е някакъв личен нравствен грях, но е болест на природата на човека. “Грехът разболял нашата природа”, както отбелязва св. Кирил Александрийски (✞444), и тази болест се предава от човек на човек, така както болестта при някое дърво се предава на всички останали, които произхождат от него.
Дезактивирането на умното деяние, или иначе на помненето на Бога, както и объркването му с функцията на мозъка, нещо, което се случва с всички нас, заробва човека в стреса и външното обкръжение, а също и в търсенето на щастието посредством индивидуализма и антисоциалността. В това болестно състояние на падението, човек използва Бога и своя ближен за гарантирането на личната му сигурност и щастие. Ползата от Бога се реализира чрез “религията” (т.е. като опит да се извлече някаква сила от Бога), която много често може да се изроди в самообожествяване на човека (“превърнах се в самоидол” казва св. Андрей Критски в своя Велик покаен канон). Използването на ближния, а оттам и на цялото творение се случва чрез неговата експлоатация по всякакъв възможен начин. Това е, сиреч болестта, от която иска да се излекува човекът, поставен изцяло в “духовната лечебница” на Църквата.
- Целта на присъствието на Църквата в света като общност в Христа е лекуването на човека чрез възстановяването на неговото сърдечното общуване с Бога, т.е. на умното деяние. Според отец професор Йоанис Романидис “светоотеческата традиция не е нито социална философия, нито етическа система или пък религиозен догматизъм, но е лечение. По този въпрос прилича много на медицината, и главно на психиатрията. Умната енергия на душата, която се моли умно и непрестанно в сърцето, е един физиологичен орган, който всички хора имат, и който се нуждае от лечение. Нито философията или пък някоя от познатите ни позитивни и социални науки могат да излекуват този орган… . Затова неизлекуваният дори не знае за съществуването на този орган”.
Необходимостта от лечението на човека, според казаното по-горе, е един универсален случай за човека, който се отнася първо към възстановяването на естественото съществуване на всеки човек, чрез активирането на тази трета мнемонична функция. Това активиране обаче, се отнася и към социалното присъствие на човека. За да може човек да общува като брат с неговия ближен, трябва неговите интереси, които в крайна сметка функционират като себелюбие, да се трансформират в безкористност (срвн. 1. Кор. 13,5 “любовта … не дири своето”). Безкористна е любовта на Троичния Бог (Рим. 5,8), Който дава всичко, без да търси в замяна. Затова според Православието християнският социален идеал не се състои в “общото притежание”, но в “нестяжението” ( в липсата на притежание), като себеотказване от всяка претенция. Само в този случай е възможно правосъдието.
Методът на лечение, който се предлага от Църквата е духовният живот, като живот в Светия Дух. Духовният живот се преживява като подвиг и причастие на предоставената ни нетварна Благодат чрез Тайнствата в Църквата. Подвигът е насилване спрямо нашата автономна и умъртвена от греха природа, която се движи към духовната или вечната смърт, т.е. към вечното ни разделение от Божията благодат. Подвигът се прицелва в победата над страстите, за да бъде победено вътрешното робство на болестотворните огнища в човека, и за да бъде човек причастен към Кръста и Възкресението на Христа. Подвизаващият се християнин под ръководството на лечител (духовен наставник) става възприемчив за Божията благодат, която приема чрез участието си в тайнствения живот на Църковното Тяло. Неподвизаващ се християнин не би могъл да съществува, така както не съществува излекуван човек, който не се придържа към терапията, която е определена от неговия лекар.
- Изложените по-горе доводи ни водят до някои константи, които обосновават идентичността на Православието.
А) Църквата като Тяло Христово функционира като Лечебница-Болница. Иначе не би била Църка, а някакъв вид религия. Клириците изначално се избират от излекувани, за да работят и те като лечители. Терапевтичната функция на Църквата се запазва днес главно в манастирите, където все още се противостои на осветскостяването (secularism) и се продължава животът на Църквата от Апостолската епоха.
Б) Изследователите на терапията в Църквата са вече излекувани. Този, който няма опит от терапията не може да бъде лечител. (…)
В) Свеждането на Църквата само до обикновена прошка на греховете, като вход към рая след смъртта представлява алиенация, и може да се сравни с този случай, в който медицината би опростила болния, за да се излекува той след смъртта! Ад и рай, освен това, не са места за съществуване, а са начини на съществуване. Църквата лекувайки човека, го подготвя да вижда вечно Христа в Неговата нетварна светлина като рай, а не като ад, т.е. Като “огън, който изтребя” (Евр. 12, 29). И това естествено, засяга всеки човек, защото ВСИЧКИ хора ще гледат вечно Христа, като “Съдия” на света.
Г) Валидността на науката се обосновава от достиженията на нейните цели (например в медицината от лечението на болните). По този начин се разграничава автентичната научна медицина от шарлатанството. Критерий за пастирската терапевтичност на Църквата са постиженията на духовната терапия с нейното отваряне към пътя на обожението. Терапията не се премества в живота след смъртта, но се извършва в живота на човека тук, в този свят (hinc et nunc). Това се потвърждава от нетленните мощи на светците, които побеждават биологичното тление, така както е и в случая със светците от Йонийските острови: св. Спиридон, св. Герасим, св. Теодора (императрица Византийска) и т.н.. Нетленните свети мощи в нашата традиция са безспорните доказателства за обожението, т.е. за съвършенството на подвижническата терапевтичност на Църквата. (…)
Д) Светите текстове на Църквата (Св. Писание, съборните и светоотчески текстове) не кодифицират някаква християнска идеология, но имат терапевтичен характер, служейки по подобен начин както университетската писменост за медицината. Това важи и за литургическите текстове, примерно молитвите. Обикновеното четене на молитвите, без паралелно с това вярващият да бъде поставен в терапевтичния процес на Църквата, не би се различавало много от случая, в който болният прибягвайки до лекаря със силни болки, вместо драстичната намеса от страна на лекаря, пациентът бъде поставен върху хирургическата маса и му бъде прочетен съответният раздел по отношение на болестта.
Това, казано с малко думи, е Православието. Без значение дали го приема някой или не. Отнасяйки се обаче към учените, се опитах като техен колега в науката, да отговоря по научен начин на въпроса “що е Православието?”. Всяка друга версия за Християнството съставлява негова фалшификация и изопачаване, дори и да иска да се представи като Православие.
[1] Уточнението в скобите е на преводача.
[2] А също и тук.
