ПРАВОСЛАВИЕ И ФАНАТИЗЪМ

Богословие
602 0

Автор: протопр. Георги Металинос

Превод: Константин Константинов

Какво е фанатизмът?

Защо Бог бива въвлечен  да служи на изборите на държавата?

Свещената война и идеологизацията на вярата

Разлики между западната и православната логика

Православието като преодоляване на идеологията, религията и морала.

Защо войната не може да бъде свещена?

Външно и вътрешно насилие

Борба с тероризма

Съборна система

Въпросът за идентичността като изповедание на вярата и православно свидетелство

1.  Верижните взривове на бруталност и нетърпимост, които правят атмосферата на нашата планета потискаща, изведоха на повърхността понятията „фанатик” и „фанатизъм” и техния негативен смисъл. Но определянето на идеологиите, участващи в тази тъжна конфронтация, като „фанатични”, автоматично препраща към сферата на религията, където тези термини се използват буквално. Прилагателното „фанатичен” (fanaticus) е свързано с fanum, което означава „храм” (светилище) и определя човек, който е свързан с някакво светилище. „Фанатици“ е терминът, използван за описание на „богобоязливите” —тези, които са обладани от демон или са под влиянието на божественото (Cic., De Divin. 2, 57). Фанатикът е завладян от недоказуемата вяра, че е в пряко общение със своето божество, което му възлага някаква висша мисия (религиозна, политическа или социална), за да я изпълни, използвайки всички възможни средства, дори насилие. По този начин „идеята” на фанатика се превръща в „истина над всички останали”, която трябва да бъде наложена на всички останали. В този смисъл фанатизмът не се ограничава само в границите на религиозната група, а се разпростира и в сферата на политическата идеология, съжителствайки с тенденциите към тоталитаризъм и шовинизъм (изкривяване на патриотизма), които също са доминирани от фанатизъм и нетърпимост.

Поведението на фанатиците се простира в широк спектър — от мистична  изолация до неконтролируема страст, ексцесии  и абсолютност на зилотизма (фундаментализъм), отмъстителност и агресия, които действат сляпо и извън всякакви граници на разума и благоразумието. Много точно е казано, че „няма по-голямо нещастие от срещата на идиота (тук спада фанатикът) с една идея”! Психологията и съдебната медицина определят фанатизма като вид параноя, която принадлежи към психопатологията на религиозната група, сектата и политическата фракция, тъй като фанатичните крайности характеризират не само религиозната патология, но и „религизираната политическа група”, която се движи от подривна (не революционна) дейност и анархично подстрекаване на масите към насилие и разрушаване на правовия ред, към статизъм (етатизъм) (възвеличаване на държавната власт), абсолютизация, идолизиране на държавата, което изисква сляпо подчинение. Нихилизмът, анархията и етатизмът също така са доминирани от фанатизъм и прибягват до тероризъм във всичките му възможни варианти (унищожаване или сплашване на масите).

Най-грубата  форма на фанатизъм е предпочитана от теокрацията, т.е. концентрацията на религиозна и политическа власт в една и съща личност. В този случай религията е политизирана, а политиката — религизирана. Трябва да се отбележи, че теократични режими се срещат не само в исляма, но и в християнския Запад (държавата Ватикана, където папата е носител на църковна и политическа власт, както и по-умерени, какъвто е случаят във Великобритания, където държавният глава е и глава на Англиканската църква). И още от самото начало трябва да се подчертае, че Православието не познава теокрацията в своята история, защото носителите на двете власти (или по-скоро властови служения) винаги се разграничават, а етнархическата институция не е узурпация на политическа власт от Църквата, а възлагане (от страна на неоглавения  орган на народа) на  временно служение върху църковното ръководство. И за да сме по-ясни: поради самата същност на Православието е невъзможно църковен водач да си присвои политическа роля или държавен пост — нещо, което в теократичните режими на Изтока и Запада е самопонятно, бидейки  институционално установено.

2.   Много интересен феномен, добре познат в историята, е прибягването до религията и търсенето на нейната помощ в психологическото надигане на масите от хора при справяне с критични ситуации, както се случи след 11 септември 2001 г. в САЩ с „борбата” с тероризма. Политиците са наясно с потенциала на религията за емоционална мобилизация на масите и с възможността техният фанатизъм да одобри действия на правителството, които никой трезво не би одобрил (всеобщо унищожение под формата на нацистко отмъщение). В тези случаи религията и божественото се използват идеологически. Бог е привлечен да служи на изборите на държавата.

За да се  разгори  страстта на тълпата, Бог  е представен антропоморфично, както в езическата древност. Човешките страсти се проектират върху Бога, Който бива използван, за да служи на човешките цели. По този начин се следва принципът на Кабала, че не Бог е създал човека, а човекът е създал Бога! Тук човекът трансформира Бога според своите желания. Всичко, разбира се, се прави без  Бога, Който не може да участва и да се присъедини към нашите незаконни планове. Но „използването” на Бога и религията служи на фанатизма на масите и това е методът, който политическата власт следва от векове.

В този момент обаче се появява и една антиномия. Въпреки очакванията на всички модернисти за края на религията, класическото твърдение на Плутарх, че не можеш да намериш град без храм или светилище  е  неопровержимо. Обръщането — под каквато и да е форма — на човека към божественото се оказва присъщо на човешкото съзнание и това действа не само теоцентрично и спасително, но може и да се използва, когато са налице подходящите условия. В същото време обаче чрез идеологизирането на вярата, за да бъде използвана, се въвежда и идеята за „свещена война”, която представлява най-отвратителното утвърждаване на фанатизма и  на политизирането на религията. Част от исляма, фундаменталисткият свят, но също и западният християнски свят действат на основата на същите предпоставки и методи, а именно използването на религията за политически цели и сакрализирането на войната. А в исляма, по исторически причини, това е постоянна тактика от самото начало. Проблемът е с християнството  на хората, които искат да се наричат християни.

3.   Но позоваването на Християнството изисква ясно разграничаване на западното и източното Християнство, на папството — протестантството и Православието. Когато това разграничение не се прави и не се взема предвид разграничението на западното християнство от Православието, се стига до недопустими недоразумения и обърквания. От момента на завладяването на Запада от франките, нещо, което се признава от самите западни историци (актуалното изследване на Джеймс Ръсел, 1994 г.) и чиято кулминация е франкското завладяване на патриаршеския престол на Древният Рим (първи франкско-германски папа през 1046 г.), се извършва разграничаване на западното християнско общество не само в богословски, но и в политически и културен план. Разграничаването обаче се осъществява най-вече в областта на вярата (религията), която е в основата на обществото и цивилизацията (това признава и С. Хънтингтън). Теорията за културното съвпадение между православието и Западна Европа е лъжа и идеология на отъждествени със Запада политици и интелектуалци, за да замажат нещата и да заблудят онези, които не познават историята. Двете цивилизации и днес са две различни неща.

Постепенната франкска експанзия и завоевания на Запад довели до секуларизацията и институционализацията на Църквата (βλ.. Βασιλ. Στεφανίδου, Εκκλ. Ιστορ., Αθ. 19592, σ. 488 ε.ε. και Χρ. Γιανναρά, Αλήθεια και ενότητα της Εκκλησίας, σ. 113 ε.ε..). На Изток обаче Християнството, в светското си измерение, е превърнато в държавна религия (срв. декрета на Теодосий I, 28.2.380 г.), а на Запад е сведено до „индивидуална религия”, т.е. „идеология на индивидуалните убеждения, етика на индивидуалните заслуги и институционализирана организация на обективен контрол върху моралните убеждения  на хората” (Χρ. Γιανναράς, σ. 44).

Възможно е исторически да се проследят събитията, които са породили и институционализирали фанатизма и нетърпимостта в индивидуалното и колективното поведение на западното Християнство. А позоваването тук на западното християнство става, за да се изтълкуват съвременните тенденции от православна гледна точка.

Генезисът на папството, догматично утвърдено, довел до зараждането на тоталитаризма в Европа, с  божественото утвърждаване на насилието. Богословската основа на тоталитаризма е прочутият dictatus papae (папски диктат) на папа Григорий VII Хилдебранд (1073-1085 г.) в 27 предложения, с които папата се обявява за абсолютен господар на Църквата и държавата („единственият човек, чиито нозе целуват всички принцове”, „той има властта да сваля императорите”, „не може да бъде съден от никого” и т.н.). Борбата за инвестура (спорът за даване на пълномощия) и всички последвали войни на папската държава са приложение на този дух. Авторитетът на папата неутрализира авторитета на Вселенските събори, които се превърнали в консултативни органи на папската власт. Папата, благодарение на своя теологумен за  непогрешимост още от Средновековието (официално догматизиран през 1870 г.), узурпирал непогрешимостта на Вселенските събори. Приматът на властта и непогрешимостта дават на папската институция върховна власт в света. Държавите били  смятани за феодали на папата, а кралете — за негови васали, дотам, че да целуват крака му и да изпълняват длъжността на негов коняр.   Тристепенната му   корона  (и до днес) показва властта на папата над земното, небесното и подземното  (чистилище, индулгенции).

Основните институции за налагане на папската власт и авторитет се оказват Инквизицията (във вътрешен план) и Унията (от 1215 г. — във външен план), за да се улесни експанзионизмът. През 1252 г. (Инокентий IV) изтезанията са въведени като метод за разпит, модел за всички последващи европейски тоталитаризми. Плод на този дух са „кръстоносните походи” (повторното въвеждане на този термин за това, което се случва днес, показва продължение на това съзнание), като кулминацията на това отвратително събитие е Четвъртият кръстоносен поход (1204 г.) и падането и разрушаването на Константинопол. Според историка Е. Брадфорд фанатизмът, насилието и бруталността на кръстоносците правят ислямските нашествия да изглеждат безобидни. Това и други подобни неща карат С. Хънтингтън да признае: „Не мисля, че ислямът е по-насилнически от другите религии, а ако погледнем общо, повечето хора са били избити през вековете от християни, отколкото от мюсюлмани” (Ν. York Times / Βήμα).

Тези религиозни среди са имали опустошително въздействие върху западното общество, неговите структури и институции. Оформило се съзнанието за всеобщото включване на вярващите в една Христова армия (Militia Christi) с пълна отдаденост и подчинение за изпълнение на целите на църквата-държава. Христос се превърнал във военен лидер в борбата срещу силите на злото. От друга страна, появата на протестантството през 1517 г. довело до трагедията на междухристиянските войни, до пълната варваризация на Християнството. Идолизирането на Бога чрез богословието запечатало в съзнанието един вече траен манталитет. По този начин се основала и приемствеността на социалната диалектика. Папският феодализъм довел до реакцията на капитализма — буржоазията — с протестантското сакрализиране  на печалбата. Социализмите, и особено марксисткият, бил кулминацията на този диалектически процес, който му завещал цялата патология на капитализма. Ватиканът на марксизма стана Кремъл. Отчужденото християнство на европейската религия оцеля и в родения на Запад марксизъм като продължение на същата диалектика и манталитет.

След 11 септември 2001 г., напук на онези, които в своя модернистичен делириум говореха за нейната смърт, религията се върна на сцената  до  такава степен, че да бъде използвана от западните фундаменталисти за разпалването и фанатичното мобилизиране на масите за новия западен кръстоносен поход. „Отмъщението на Бога на християните” изисква обща мобилизация на религиите в контекста на Ню Ейдж. По този начин религията се предлага като средство за осъществяване на стремежите на Ню Ейдж. Нима Сталин също не  извадил Православието от катакомбите му, за да се изправи срещу Хитлер? Колко по-лесно е това на Запад, където съжителстват стотици християнски деноминации и религии. „Наивните”, които настояват да бъдат последователи на едно религиозно божество, са призовани да служат, наред със своите богове, на божеството на Цезаря и Господаря на този свят!

4.   Но какво да кажем за „нашия Изток” и Православието? Това не е първият път, в който политиката, чрез Вселенската патриаршия, се опитва да мобилизира и (институционалното) Православие в „кръстоносен поход” — терминът вече е използван — за борба с тероризма, разбира се, в неговата „бунтовническа” форма, в сътрудничество със световните религии и особено със западното християнство. Разбира се, това планирано междурелигиозно сътрудничество попада в границите на намиращото се „в ход” неоезическо движение към „панрелигия” и поставя проблема за възможността за пълно съгласие, така че да се постигне ефективно сътрудничество. Опасявам се, че Православието отново се намира между две противоположности — западната и източната, които в крайна сметка съвпадат в идеологизирането, т.е. политизирането на религиозната вяра. Ислямският „джихад”, каквито и тълкувателни нюанси да придобива, не престава, когато религиозният фанатизъм се разгори, да придобива значението на „свещена война” срещу неверниците (това бе идеологията на талибаните), като по този начин съвпада със „свещеното отмъщение”, не като раздаване на  справедливост, а като „свещена война“, като сакрализира   генерализирани репресии с цивилни жертви. Общото е легитимирането на насилието с цел налагане на политизирана религия или на религизирана политика, както бе казано. Резултатът обаче е същият.

Православието, когато и където то се преживява и функционира като апостолство и (свето)отечество (а това, макар и непълно, е убеждението на широката основа на православната плирома), е преодоляване на идеологията, религията и етиката. На идеологията, защото се преживява като опит; на религията, защото е начин на съществуване и „път” (Деян. 9:2) към обожение; и на етиката, защото е  светодуховен етос, а не външно морално подражание. Исихастките — т.е. автентично православните — практики на трезвението (очистване на сърцето), макар и несъзнато, доминират в православната народна духовност (пости, бдения, молитви и т.н.) и създават любящ, примирителен, реален, а не отмъстителен и фанатичен дух. Западното християнство, особено в калвинисткия си вариант, който е основата на американското християнство, остава затворено в отмъстителния и репресивен Бог от Стария Завет („око за око”), което се простира до догмата „да умре  душата ми умре с другородците” (Съд. 16:30), което е мотивът на терористите-камикадзе от другата страна.

Силата, която движи съвестта на православните, е правдата, но в любов. И любов не „само към еднородните, а към всички еднородни (към всеки човек)”, която е идентична с (безкористната) любов към Бога (св. Кирил Александрийски PG. 72, 686). Дори отлъчването (този наистина ужасен църковен акт) не представлява отмъщение или наказание, наложено от Църквата на заблудата и заблудения човек, а потвърждава „самоизключването на човека от спасението и екзистенциалната автентичност” и цели неговото покаяние и завръщане (срв. 1 Кор. 5:1).

Този начин на мислене е широко разпространен и доминиращ и затова  институции като инквизицията или кръстоносните походи не са процъфтявали в Православието. Има, разбира се, случаи на насилствено поведение и агресия, както държавни, така и църковни, но разликата със западния „християнски манталитет” е, че подобно поведение в Православието се осъжда като антихристиянско, докато в западното общество, ако не самото поведение, то поне причината за него (тоталитарният дух) са косвено институционализирани. Но тук е необходимо да се върнем към западната християнска мисъл.

Западното християнство има дълбоки богословски предпоставки в „сакрализирането“ на насилието още през 11 век. „Теологията” на Анселм Кентърбърийски (1100 г.) „за удовлетворението на божествената справедливост” прониква  тамошния християнския начин на мислене  и формира един манталитет, пропит с фанатизъм, който определя и колективното и индивидуалното поведение. Същността на това учение се състои в това, че Бог изпраща Своя Син — Иисус Христос в света не от любов към човека и света („Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син“ (Иоан. 3: 16) и „Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни” (Рим. 5:8), което е основата на християнската сотириология), а за да „удовлетвори” Себе Си за обидата (!), която е получил чрез греха на човека. Западното феодално-рицарско право се проектирало върху Бога, превръщайки Християнството в идолопоклонство, тъй като бил измислен един Бог, който не съществува. По този начин Бог не е разбиран като Отец, „изпълнен с милост и любов”, а като феодален владетел — тиранин и наказател, който постоянно търси отмъщение. Тази представа за Бога пронизва целия западен — особено калвинистки — манталитет. Творбите на Ингмар Бергман свидетелстват за широко разпространена склонност към „теодицея”, към отвръщане от Бога — тиранин и отмъстител, което подтиква неговия верен слуга към отмъщение и по този начин към фанатично възмездие, а не към справедливост. Това е по-скоро друго разбиране за справедливост.

Православието, дори и в своето най-несъвършено опитно преживяване, не може да стигне до такава логика. Ето защо то постоянно отхвърля понятието „свещена война”. Никоя война не може да бъде свещена  в православната съвест, защото войната е сатанинско състояние. В православен смисъл не може да се прави разлика между справедлива и несправедлива война, свята и несвята. Не може да бъде приета и доктрината за „война срещу войната”, при която се смазват другите. Войната, според Православието, представлява отчуждаване от Бога и любовта в Христос дори към враговете (Мат. 5:44). Това е един от „парадоксите” на нашата вяра. Христос поясни: „защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат” (Мат. 26:52). Това е истинското проповядване на „ненасилието”. Мобилизацията на християните в империята на Новия Рим  било „изненада” за светците, автентичните въплътители и изразители на Православието, което бързо (през 4 в.) дало своя отговор.

Св. Атанасий Велики (Писмо до Амун, PG 26,1173 b) и св. Василий Велики (13 правило) казват, че биват почетени тези, които участват и убиват в отбранителна (или освободителна) война,  (когато това е защита „заради благоразумието и благочестието” според Василий Велики, който подчертава това: „отбранявайки се”!). Това е единственото изключение „по икономия” от правилото, като осъществяване на Господнето слово „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (своите ближни) (Иоан. 15:13). Тоест това е саможертва, а не отмъстителност. Когато обаче император Никифор Фока (963-969 г.), поради многобройните отбранителни войни на империята, поискал от Църквата убитите във войната да бъдат обявени за мъченици, патриарх Полиевкт и Синодът отхвърлили предложението като нехристиянско.

Затова разбираме колко много сме се отдалечили от този дух през последните години. Много пъти съм казвал, че предложената „дъга” на православните не може да придобие политическо-светски характер, а се формира около светия олтар и функционира по друг начин, както ще видим по-долу.

Православието също познава насилието, но по различен начин. И не само го знае, но и го практикува в най-суровата му форма. Неговото насилие обаче не е насочено навън, към ближния, а навътре, към вътрешността ни. „Царството (т.е. нетварната благодат)  небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12). Именно в този контекст е поставено странното за мнозина Христово слово:  „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!” (Лук. 12:49). Христос се превръща в повод хората да бъдат разделени (но не агресивно) според отношението им към Него (12:51). „Насилието” на Христос се упражнява върху нашата непокорна и извратена природа, върху тираничния деспотизъм на нашите изкривени инстинкти. Това се доказва от цялата аскетично-нептична практика на Православието. С насилието върху себе си християнинът се освобождава и се открива за Божията благодат. Защото, когато стане „храм, в който Бог обитава”, тогава става и събеседник, „ближен” (Лук. 10:36.). Това е преодоляването на религията и единствената възможност за победа над фанатизма и тероризма. Ето защо автентичното Християнство (светоотеческото Православие) не създава каквито и да било терористи, а мъченици и изповедници. Терористът от всякакъв вид насилва други хора и ги унищожава, или  като използва средства, покрити дори от държавната и международната легитимност, или като се самоубива заедно с тях (камикадзе). Мъченикът побеждава беззаконието на владетелите на света чрез своята саможертва, принесена в името на другите! Нарекох нашите (ново)мъченици в Османската империя „най-динамичните и ефективни борци  за съпротива, но не с оръжие, а с кръста”. Мъченикът и Изповедникът на Православието доказва със своята саможертва, че тираните на света не са непобедими, като  вдъхновява едновременно другите да се изправят срещу тях.

Православието по своята природа не може да прикрие несправедливостта и нечовешкото отношение, откъдето и да идва. То не е на страната на силните, а на страната на несправедливите. То е чуждо на всички форми на тероризъм, който смята за ужасно и нечовешко престъпление. Когато това не става, нека не говорим за Православие, а за още една  негова фалшификация. Но Православието също така провъзгласява своя опит, че тероризмът, фанатизмът и насилието не се борят с манифести, прокламации или с насрещно насилие, и то „сляпо”, а вътре в нас самите. Не чрез външни споразумения — макар и междурелигиозни, — а чрез влизане в начина на живот и етоса на нашите светци, който побеждава всички отклонения на нашето падение. В противен случай Православието също се отчуждава в една  светска сила и власт. И винаги съществува тази опасност за Православието, но не за светците, а за нас.

В нашето църковно тяло, когато то функционира по традиционен — светоотечески — начин, се активира една особена сила, формирана в границите на евхаристийното събрание и упражнявана чрез тайнството Свещенство. „Йерархичното многообразие” на общността в Христос предотвратява неговото абсолютизиране, тъй като съборът, най-демократичната институция, която свързва децентрализацията с колективното изразяване, е по-висш от всички структури на църковното тяло. Когато  съборно-светоотеческият дух   е запазен по този начин, църковната власт остава духовна, с ненаказателна, благотворителна и диаконична роля. Разбира се, винаги съществува опасност от тенденции за придобиване на свръхвласт и копиране на светската власт. Наистина, очевидният стремеж днес да се признае и наложи „непогрешимост” на всеки събор (не само на Вселенските събори) издава копиране на папския модел и, както често казвам, по правило в наше време духовенството „папизира”, а миряните „протестантстват”!

По този начин Православието в лицето на някои от представителите си също се идеологизира и секуларизира, с всички очевидни последици, и най-вече със загубата на целта на съществуването на неговата (духовна) сила. Но в тези случаи  местата, които по правило съхраняват православната автентичност, например манастирите, действат възпиращо. Монашеството от 4 в. насам остава на Изток най-динамичният практически протест срещу секуларизацията и постоянна борба за  приемственост на дяконичното и жертвено свидетелство на Църквата към света. Свещените канони, които  не са ерозирали, както на Запад, постоянно очертават висотата на християнския етос и свидетелство, така че всяко отклонение автоматично се оценява като нецърковно и се отхвърля.

Тези тенденции, които не липсват и в нашето срещащо трудности и често много държащо се по светски „Православие”, са част от атмосферата на православизма, както сполучливо бе наречено всяко движение за религизация, идеологизация и секуларизация на Православието. Една от формите на това отклонение е прекомерното акцентиране върху историческото измерение на нацията (особено от страна на духовенството), излизането от здравия патриотизъм и възпламеняването на националистическия филетичен дух, което може да доведе до прояви на фанатизъм и насилие. Но запазването на приемствеността на светоотеческия дух, както вече беше казано, автоматично изобличава тези поведения и ги отхвърля като изопачаване  на Православието.

По този начин св. Козма Етолийски кодифицира цялото православно светоотеческо предание  по въпроса за любовта към отечеството, извън всякаква тенденция за неговото абсолютизиране: „Моето отечество — пише той, — лъжливото, земното и суетното (т.е. историческото и преходното), е село Таксиархис и  провинция Апокурос… Ние, християни мои, нямаме  тук отечество. Затова Бог е поставил ума ни в горната част, за да мислим винаги за небесното царство, за нашето истинско отечество”. Родолюбието и отечеството не са премахнати, но се подчиняват на „истинското”, което е вечно.