ПРАВОСЛАВНИЯТ ПЪТ НА ЧОВЕКА

609 0

Автор: монах Моисей Светогорец

Превод: Константин Константинов

Велик Божи дар е, че сме  православни.  Длъжни сме дълбоко да благодарим на Бога за тази изключителна чест. Но познаваме ли Православието? Възползваме ли се правилно от него? Сигурно злоупотребяваме с него и избягваме доброто и по-дълбоко запознаване с него и го използваме, без да познаваме богатството на неговата традиция?

Пълното отдаване  на Православието само на една добре организирана социалност или на  лесен компромис със съвременните социополитически системи, които  искат то да бъде секуларизирано, приятно и утилитарно, е погрешно. Крайно опасно става Православието, когато се представя строго отдалечено, ужасно трудно, отмъстително и наказващо, за малцина и за великите духовни личности или за бедните, набожните, незнаещите и слабите.

Основополагащата вяра на Православната църква, че Бог е създал света не от някаква нужда, а от прилив на любов, е от първостепенно значение. Тази любов естествено никога не е оставила света, а продължава да го поддържа и винаги да го укрепва.Така премъдростта си съдейства със свръхблагостта на неизказаното човеколюбие. На онова божествено човеколюбие на Твореца, Който всичко сътворява за блаженството на човека. И творението е призвано да доближи Твореца и чрез тварите да почете Твореца.

Но сега служителят на творението  става сатрап, насилник, тиранин, бунтовник и алчен, води творението до  страшно премеждие и  тление, а природата страда поради човешката греховност. Градината се изпълва с тръни, които напомнят отнемането на благословението и потъпкването на личната невинност. Тръненият венец, който земята носи, свидетелства за греха на наглостта на Адам, който го поучава на покаяние и смирение. Преподобният живот на Ной отново спасява земята от катастрофата.

Когато  човек пази  природата и я зачита, това го издига от положението на творение до това на цар и творец заедно с Бога и го вдъхновява  да украсява,  разхубавява  и превръща света в украшение. И така човекът е в положение на малък бог-император на света, обично чедо на Създателя на всемира „по Негов образ и подобие“. Тогава, стигайки до безстрастието, той властва над природните стихии и безсловесните животни и когато бива завладян от страстите, се въргаля в чина на животните.

Отслабената добродетел помрачава красотата на душата и влошаването на тази болест може да я доведе до смърт. Там, в пространството на мъртвата душа, се е отдалечил животодателният Свети Дух. И където отсъства Светият Дух, властва робството на страстите и терзанието на човека от един живот с мрачни облаци и безлунна нощ. Адам преди падението трябвало да покаже бляскав живот, без досада и терзание, защото Светият Дух  го водел към съвършенството, което и той самият желаел.

Бог искал човека да бъде свободен, достоен и отговорен. В тяхното отношение не съществували принуда и насилие,  имало взаимност на любов и обилие на благородна свобода  и от много рано знание, че от леността идва порочността, а от старанието благостта и снизхождението, според св. Йоан Златоуст. Бог никога  не нарушава самовластието на човека  и не се намесва тиранично в неговата свободна воля дори  когато се намира в голяма опасност. Само когато иска човекът се спасява и никога не бива принуждаван. Бог никога не поробва насила човека да се подчини и на най-благата Му воля. Напротив, дяволът настоява да убеди приятелите си в своите  противоположни догми, докато доведе жертвата си до отчаяние.

Грижовното и опитно дело на дявола е лукавството, клеветата, грехът, лъжата и отстъплението. Демоничната злоба е паразитно влизане в света,  чужд дар и  смъртоносна вражда. Всяко отблъскване на демонските стрели е победа на вярващия и  поразяване на бившия ангел на светлината и на славата. Така демоните, съгласно светоотеческата мъдрост, без да искат стават повод за венци за тези, които се подвизават и отблъскват техните горчиви стрели. Но ако вярващият  предпочете лесните обещания на лукавия, тогава лошо бива измамен.  Значение  има не мястото, а начинът, защото Адам в Рая бе победен и Йов върху бунището се възвеличи.  Дяволът отива там, където намира добра почва за него. Ако Адам беше бодърствал, добре заложеният план на лукавия нямаше да успее. Бдението и трезвеността на многострадалния Йов го спасили от  силните удари на хитрия и предвечен враг на човека.

Където няма светлина, има мрак. Където има облаци, не може да се види слънцето. Според православното виждане злото съществува като отсъствие на доброто, то не е самосъществуващо и не е вечно.

Единственото благословено непослушание е непослушанието към злото. Послушанието към порока означава падение и злоупотреба със свободата. Послушанието към порока идва от небрежността и леността, алчността и сластолюбието. Адам се оказал недостоен за райската наслада и терзанието му след изгнанието дошло като благоразумен възпитател.

Отклонението от обожението на първосъздадените хора било резултат от неправилно оценяване на великата свобода, която чувствали, събеседвайки с Бога. Техният крах се плаща  с придобиването на болестта, тлението и смъртта. Болката идва да изцели грубостта на небрежността. Скръбните неща стават повод да се спечели изгубеното сред простора на Едемската градина — именно  смиреномъдрието и любовта, които и ще дадат спасението. Дори и телесната смърт не е зло. Душевната смърт е зло.

Врявата на страстите  смущава душата и я възпрепятства в обуздаването. Когато страстите като бръшлян задушават жизнеността на душата, тогава човекът става техен роб. Безделието култивира страстите.  Трудът, макар уморителен и необходим, се оказва полезен, след като пресича много поводи за грях.  Трудът в крайна сметка не е толкова болезнен, колкото робството, което идва от греха. Болката и трудът имат за цел покаянието. Изгонването от Рая не било осъдително наказание, а човеколюбива помощ за придобиването на загубеното благородство.

Ако последиците от изгонването не се разглеждат като временни и преходни състояния   и бъдат обикнати патологично, тогава спасителният Божий план се осуетява. Човекът се връзва и поробва на материята и остава ужасен пред тайната на смъртта.  Дяволът, знаейки страха на човека от смъртта, му дава щедро временна и разнообразна наслада, мамейки го по лош начин. Тогава човекът  от Божие чедо става роб на дявола.  Чрез отчаянието става отличен послушник на дявола. Провалът на дявола да спечели светците ги прави  избрани Божии чеда. Дяволът има ограничена сила от Бога. Не може да властва над една душа, ако самата душа не се съгласи с неговите изкусителни  трикове.

Не тялото е съработник в греха, а човешкото произволение. Не тялото  бива  осъждано, а пленяването на душата в покварата. Душата носи и отговорност за делата на тялото, след като тя го направлява.  Душата и тялото не са в противоборство.  Грижата за душата предшества грижата на тялото.  Когато душата бива пренебрегвана заради  изхранването на тялото, това има сериозни последици в духовния път на човека. Тогава се получава  дисбаланс, където, както казва св. Йоан Златоуст, слугинята си прекарва добре, а нейната господарка бавно умира. Тялото е изразителен орган на добродетелолюбивата душа. То стои по-ниско от душата, защото  всички болести на душата могат да се изцелят, докато телесните — не.  Затова е абсурдно, че много от хората се занимават повече с красотата на смъртното тяло и по-малко или изобщо с красотата на безсмъртната душа.

Най-вече Божието слово разхубавява душата.  Без това необходимо разкрасяване душата освирепява и накрая се умъртвява. Човекът истински живее не когато се храни и се движи, а когато душата му върши добри дела. По-горе стои това  човек да се покае, според православното свидетелство, от това да възкреси един мъртвец. За да се подчини тялото на душата, е нужна болезнена и усърдна борба, без с това да се подразбира, че душата е във война с тялото. Подчинението на плътта на душата означава да се обикне произволението, винаги с Божията помощ.

Така Божият човек, православният вярващ, послушното чедо на Църквата не чезне от старостта, не се изолира от самотата, не скръби от рутината, а чрез силата на Духа и божественото извисяване в богослужението и молитвата се обновява и постоянно става нова твар. Вярващият, побеждавайки с благодатта на тайнствата и смирената си борба плътското, светско и демонично мъдруване, предвкусва неизречената радост на небесното царство и като равноангелен пребъдва в това състояние на благодатта чрез аскетичността, чистотата и красотата на безстрастието. Тогава придобива  по-дълбоко и по-добро зрение, което се среща сред разсъдителните и прозорливи светци.

Превъзходството на човека е в неговата добродетел. Добродетел е благородството и достойнстовото на човека. Човекът се разпознава по неговия вътрешен свят, който се отразява  обикновено и върху лицето.  Образът на истинния човек именно упражнява добродетелта. Така един светец може  днес, преминавайки през мегаполисите на света, да ги намери без хора…

Спасението на човека зависи от неговото произволение. Да не търсим далеч от нас  виновника, който прави живота ни безпразничен и неспокоен.  Нашата отговорност по този въпрос е достатъчно голяма. Изборите са лични и последиците познати. Раждането на благи помисли дори когато всичко около нас е неблагоприятно, показва висотата  на ума. Напротив, лошото произволение и в  напълно тиха среда, създава шум и смущение.

Пленяването от страстите прави човека безчувствен и безразличен. Страстният човек винаги е склонен към неправда, измама и заблуда. В това тежко помрачение вече е лесно вървенето по булеварда на гибелта.  Но дори на ръба на пропастта да стои човек, е възможно чрез вярата и припомнянето на по-стари преживявания да се съвземе и да се спаси.  Има много  такива примери, където с покаяние човекът се възсъздава, става отново нова твар и се усъвършенства.

Това състояние е резултат от правилна употреба на свободата. Вътрешната свобода, която идва от  живата връзка с Христос, пренебрегва и външната свобода. Така един поробен, един малък, един болен човек, ако има тази вътрешна свобода, се чувства по-уютно и от великите на света и князете на земята. Само добродетелта дава безстрашието на истинската свобода. От човека зависи да вдигне ръцете си към  прострените Божии ръце. Без помощ остават невярващите и маловерците, ленивите и непослушните, всички, които мислят, че знаят всичко и че могат всичко да направят сами.

Православното богословие, отвъд това, което философията определя, смята за добро това, което дава спасението в Христос. Бог открива доброто, а не която и да е човешка мисъл. Доброто идва от послушанието към Божията воля, която, както казахме, разкрасява душата, докато непослушанието загрозява душата. Послушанието означава всеотдайно доверие към Бога. Това е дело, което показва сърце, горящо от любов, което желае пълното посвещение, и отъждествяването на волята на човека с волята на Бога, Който  е абсолютното и съвършеното благо. Никоя логика не може да детерминира доброто освен ако е налице  съгласуване с Божията воля.  Послушанието на човека към  безкрайната благост на Божията воля   винаги е придобивка. Днес  мнозина проявяват послушание  там, където със сигурност нямат духовна  полза. Затова трябва  да се поучим какво стои на първо място в живота и на какво си струва  да служим и да се дивим. Добро не е това, за което днес мнозина дискутират, а това, което пребъдва вовеки  и ни съпровожда и в другия живот. За добро се смятат богатството, славата и честта, защото имат връзка с настоящите неща. За зло се смятат болестта, бедността, безсилието, а не грехът. Добър може да остава болният, бедният и слабият, поддържайки правотата, благородството и нравствеността на живота си, както и силата на вярата.  Истината винаги е с добродетелта и лъжата с порока. И целият свят да притежава човек, ако му липсва добродетелта, той е крайно беден, немъдър, несправедлив и нечестив.

Заслужава си всеки труд за придобиването на добродетелта. По-добре да бъдем онеправдани, отколкото да онеправдаваме. Според свети Йоан Златоуст не съществуват онеправдани, защото, ако претърпяват  със славословие неправдата, имат голяма печалба в душата си.  В крайна сметка добро е само това, което принася полза на душата и ни въвежда на небето. Само така трябва винаги да се предпочита добродетелта, след като тя дарява истинска радост.  Най-лошото е порокът да се смята за добро и доброто — за  порок.

Христос е съвършеният Учител на добродетелите. Образец за всяка добродетел е Изкупителят и Спасителят, Победителят над смъртта, Освободителят, Разпнатият и Възкръсналият. Вярата във Възкресението на Христос съществува в добродетелния без нужда от доказателства. Срещата с Христос се осъществява чрез Тайнствата. А пребиваването на Светия Дух в света, след Петдесетница, поддържа присъствието на Христос  сред хората.

Със св. Кръщение вярващият се ражда в Христос и умъртвява смъртта. Отрича се от дявола и се съчетава с Христос. Влиза в пространството на живота в Христос. Но за да остане там,  е нужно яденето и пиенето на св. Причастие, което  обединява вярващите в едно Тяло.

Участието в тайнствата и черкуването, любовта към богослужението, бденията, песнопенията, празниците на светиите увещават, умъдряват, издигат духовно. Силата на християните не се състои в множеството, а в качеството на добродетелта, която възвеличава този, който я притежава.  Тази добродетел превръща вълка в агне. Превъзходството на Църквата се среща не в изобличанието, а в изцелението. Църквата не е хранилище на добродетели, а сонм от добродетелни хора.  Църквата не е съвкупност от  сурови закони, а богатство  на духовна свобода и разсъдителност. Тази духовна свобода се поддържа чрез аскезата, която, когато отсъства, легализмът се увеличава.

Добродетелта дарява на нейния честен труженик спокойна съвест и вътрешно умиротворение, които в съвременната немирна епоха стават още по-скъпоценни. Добродетелта дарява здрава наслада и възнаграждава човека със земни и небесни блага. Така добродетелният изследва по-малко неговите трудове и повече резултатите от трудовете си, без да поставя за негова цел възнаграждението, след като по думите на един съвременен светогорец дори и да не съществува Раят, светците биха служили охотно и биха обичали  с радост Христос. Любовта не се плаши от трудовете и именно тя дава сила, а не  бреме.

Православният път на човека се забавя от прилепването към суетата на света. Човешкият живот е  свирепо и опасно море, пълно с  горчивини  от страх и  поробвания.

Вярващият не е обитател, а пътник в този живот.  Този, който се е вързал здраво тук, няма да стигне уютно там. Умората от пътуването ще се превърне в утеха.  Тукашният гуляй ще завърши в скръб, и то вечна. Скърбите се оказват изцелителни пластири за раните на греха. Изпитанията са белези за любовта на Бога към Неговите приятели. Многото удобства, напротив,  завличат човека в безразличието, леността и разглезеността.  Също така в търпението сред болките Бог се прославя повече, а не в нерадението на здравето. Мартирийният дух и подвиг са по-силни от дарбата за чудотворство.

Спасението е венец — дар Божи за смирените подвижници на любовта; за служителите на Божиите дарове. Такива ни иска Православието, правилно мислещи и правилно постъпващи. Едно Православие, което се изчерпва в постоянни дискусии и се превръща в идеология и теории, се оказва напразен труд. Словото на Православието днес, значимо както никога, иска да бъдем в постоянно бодърстване, бдение и трезвеност.  Жалко е да искаме да утолим жаждата на хората с бутилирана вода, а не от водните извори. Нашите грешки, неуспехи, спорове и кризи  представят Православието безсилно да освободи хората и затова без съмнение ще  бъдем съдени строго. Православието естествено, както винаги,  ще се съхранява и отвъд нашите абсурди, винаги цъфтящо, за да даде истинен жизнен смисъл, утеха и освещение.

За да съществува този духовен и възходящ  път на човека, ето какво съветват практически нашите богопросветлени свети отци: св. Антоний казва, че човекът трябва да поема отговорността за греховете си пред Бога и да претърпява изкушенията. Един авва казва, че това да смятаме себе си причина за греховете ни е спасително. Старица Теодора казва, че по-добре от всички добродетели спасява  истинното смиреномъдрие. Авва Йоан Колов казва:  оставихме лекия товар, т.е. да укоряваме себе си, и понасяме по-тежкия, да оправдваме себе си. Друг авва казва: внимавай винаги  в своите грехове, не съди никой,  дръж езика си и не се карай, това е смирение. Друг старец казва, че този, който има смирение, нито се гневи, нито гневи някой.  Друг старец каза, че преуспяването на човека е в смирението — колкото повече човекът слиза към смирението, толкова повече се издига в преуспяване…