Автор: Ставрос Янгазоглу
Подготвил: Константин Константинов
Изкуственият интелект (ИИ), пряк продукт на математическата дисциплина „Кибернетика” [1], свързва редица научни области като компютърни науки, психология, логика, неврология, лингвистика, кибернетика, философия и инженерни науки и има за цел да създаде интелигентни компютърни системи. Тези системи се опитват да симулират човешкия интелект алгоритмично, като използват математически модели и логически правила от високо ниво, да възпроизвеждат човешкия интелект и поведение или биологичен процес, да умножават статистическия анализ и методологията, като използват цифрови модели и данни, и постепенно да станат когнитивно автономни. Курсът и еволюцията на изкуствения интелект от Втората световна война до днес се характеризират с бърз растеж и многобройни приложения във всички научни области, замествайки и постепенно измествайки хората на пазара на труда, в политиката, правосъдието, медицината, здравеопазването, икономиката, промишлеността, комуникациите, транспорта, войната и т.н. С изкуствения интелект и неговите технологични приложения не се занимава само науката и индустрията.
Филмите, литературата, телевизията и интернет привличат масово интерес към него. Съвременният човек живее с технологиите. В днешно време системната цифровизация на всичко изглежда пленява много хора. Кой не е очарован от „умните” технологии? Дебатът за изкуствения интелект е толкова интересен, че някои са оптимисти, а други — песимисти. Често изкуственият интелект се представя като нова и предизвикателна киберигра в ръцете на съвременния човек.
Но нещата не са толкова прости или невинни [2]. Цифровата революция и нейните различни проявления, като информационното общество и „виртуалната реалност”, в които голяма част от световното население, и по-специално младите хора, влагат, наред с другото, жизнено важно време и енергия, ясно показват, че технологичното знание е твърдо насочено към превръщането на света и човека във вид техноприрода.
Решаващият въпрос във връзка с широкото използване на изкуствения интелект във всички области на човешкия живот и дейност е дали вътрешното ядро на човешкото съществуване и на природния свят не е застрашена от трансформация. Възможно ли е нашият свят да се превърне в техноприрода чрез технологиите и особено чрез най-модерните цифрови технологии? В дните на всеобщото блокиране поради пандемията от коронавирус преживяхме своеобразна симулация на тази ситуация. Изпитахме какво е да нямаш нормален живот, да си затворен в дома си, да „живееш” във виртуална реалност, да изпълняваш различни задачи или да общуваш онлайн и да нямаш реални контакти и лични отношения с други хора. Опосредстването на човешките отношения от машината започва още по време на индустриалната революция.
От този момент нататък най-революционното и катаклизмично събитие в историята на света и на човека е именно създаването на технологичното знание. Сред човека и природата, сред самите хора, е поставена изкуствена среда от машини. Парадоксално, но колкото повече човек разбира научно и доминира над природата с технически средства, толкова повече се отчуждава и отдалечава от нея. Основата на съвременната технологична цивилизация не е нито физическа, нито духовна — тя е инженерна. Това е триумф на техниката над духа и над органичността. В крайна сметка какво е значението и последиците от дивната еволюция на машината, която днес прониква безпрепятствено във всеки аспект на ежедневието, във всяка проява на личния и колективния живот, определяйки цялата структура на съвременната цивилизация [3]?
Богословието е напълно различна визия за света и човека, изразявайки преди всичко есхатологична визия за смисъла и пълнотата на живота, дадени свободно и с любов от един източник извън творението — личния и откриващия се на човека Бог. Езикът и традицията на богословието са пряко свързани с предмодерността и нейната култура. Езикът на богословието, както и по-ранният език на древногръцката философия, е формирал един свят и култура без посредничеството на машината. В наше време напълно нова е именно доминиращата позиция на машината. Елементът на съвременната машина или кибермашина, както я познаваме днес, не винаги е присъствал в живота и хода на света и на човека. Машината не е природен феномен, тя не произлиза органично от живота и функциите на природата, въпреки че се намесва пряко в нея.
Съвременният човек със своите технически умения и с изкуствения интелект е извлякъл и дематериализирал от сърцето на природата сили, които изолирал с ума си от нея. В известен смисъл науката, математиката и физиката са извличане на сили и възможности. В една нематериална и символична област научното познание е способно да формира една изкуствена среда, една изкуствена природа. Точно това е основата на изкуствения интелект, защото мечтата на всички участници в него е автономизирането на машината чрез нейното самосъзнание, каквото и да означава или до каквото и да доведе това за човешкото състояние и природата. И наистина от изобретяването на машината до съвременните приложения на биотехнологиите в живота на човека и света имаме постоянно изненади. Нашият свят сега прилича на 19 в., когато футуристичните романи на Жул Верн описват най-парадоксалните технологични възможности на човека. Много от невероятните технически устройства от фантастичната литература са приложени на практика през 20-и век. Затова днес широко и с не по-малко въображение се говори за различните технологични приложения и услуги, които ще бъдат достъпни за живота на човека — от задоволяването на разнообразни практически нужди в ежедневието до използването на новите цифрови технологии в различни области като науката и медицината, промишлеността, икономиката, труда, транспорта, комуникациите, космическите изследвания и дори военната индустрия. И макар всичко да изглежда все още в сферата на технофутуристичната фантазия, сигурно е, че в един момент ще започне да се реализира напълно.
С епицентър цифровите технологии човечеството е изправено пред една нова космическа революция. Ученият не се възхищава на природата, не се стреми да я разшифрова, а създава симулация на природата; той конструира друга изкуствена вселена от цифрови данни и друга изкуствена природа, като в същото време вече програмира или просто смята за неизбежно пледаването на своята творческа съзидателност на автономните интелигентни кибермашини. Технологичните продукти и това, което следва от тях, не са продукт на природата, а на историческия прогрес. Животът на човека се трансформира от органичен в организиран [4]. Проблемът се крие именно в тази мутация на човешкия живот от естествен в изкуствен. В близко бъдеще приложението на изкуствения интелект ще окаже решаващо влияние върху живота ни. Ето защо е естествено да бъдат повдигнати редица тревожни въпроси. Каква ще бъде бъдещата идентичност на човека? Може ли човешката личност да бъде приравнена към механичната функция на изкуствения интелект? Необузданата рационализация и механичната мутация на природата могат да променят живота на човека както в положителна, така и в отрицателна посока. Човекът рискува да се превърне от свободна личност в предмет-вещ или, което е още по-кошмарно, в човек-скот или дори в човек-машина (биологични химери и хибридни киборги). В нашата цивилизация — и имаме предвид западната цивилизация, която днес има глобални измерения, под дълбокото влияние на християнството и елино-римската древност — човекът се смята за уникално и неповторимо същество.
Разбира се, тази цивилизация включва и синтезира много и различни традиции или отделни цивилизации. Всички ние сме съгласни с ценността и значението на човека и човечеството, както е провъзгласено от ООН във Всеобщата декларация за правата на човека. Човекът е и има уникална и незаменима ценност и достойнство.
В съответствие с това заявяваме, че уважаваме, защитаваме и служим без никаква разлика човека и неговите права, отвъд всяко негово обективно понизяване и превръщане на човешката личност в вещ. Тази декларация също така посочва, че животът и стойността на човека са постоянно изложени на риск, ако не сме внимателни. А за какво точно трябва да внимаваме е въпрос на широк дебат, който придобива особена насоченост с прилагането на технологиите в живота ни. В момента имаме един парадоксален плод на човешкия гений и знание, което е цифровата технология и по-специално изкуственият интелект, който може да бъде рационално насочен и срещу човешката свобода или живот, но също и срещу природната среда. Като решение на този проблем обикновено се представя съдебната етика като рамка от съгласувани официални правила. Въпросът за етиката като рамка за разрешаване и арбитраж на тези нови биотехнологични дилеми е предмет на безкраен интердисциплинарен дебат.
И наистина нищо не е добро и нищо не е лошо само по себе си. Използването и прилагането на новите технологии в практиката може да покаже какво трябва да се направи отвъд всякакъв утилитаризъм. Нещата обаче са по-сложни и правните или етичните предложения може да не са достатъчни за разрешаване на възникващите биоетични дилеми [5].
Например ако знаем предварително какви болести ще има даден човек през живота си или как може да се предпази от тях по медицински път, или ако можем да прилагаме превантивно биотехнологични интервенции в живота ни, за да можем да пристъпим към един вид евгенично или изкуствено подобряване според случая на човешкия вид, тези нови възможности ще променят изцяло живота ни. Как ще се използват тези възможности? Може ли етиката — и коя етика? — да бъде единствената сигурна основа за уреждането на всички тези въпроси?
Това, което трябва да се обсъди на първо място, е смисълът на живота и пътят на човека в света и историята.
След модернизацията нашата цивилизация се раздели на две. От една страна, са привържениците на безкрайния научен и технологичен прогрес на човечеството, търсещи предполагаемото решение на различните проблеми, а от друга — скептиците, отрицателите на този оптимизъм, дори тези, които прокламират необходимостта от един вид предмодерно завръщане към природата. Достатъчна ли е само етиката, и то етиката на самореферентния индивид, за да пребори нормативно новите условия, или трябва да определим и преосмислим нашата културна парадигма, самия смисъл и значение на живота и човешките отношения? В една такава перспектива какъв би могъл да бъде приносът и делото на православното богословие? Богословието трябва да вдъхнови и да осмисля нашата цивилизация. Не трябва просто да насочва към едно етично управление на оформящото се ново състояние на човека. Етиката е конвенционална и актуална конструкция на човека, която поставя граници и забрани. Всички те са постоянно нарушавани от самия човек. Съществуването му е такова, че той е склонен постоянно да нарушава границите, които сам поставя. Нищо не може да застане на пътя му. В хода на познанието никоя опасност не спира порива на човека да изживее това приключение с всичките му последствия. Новите открития, различните приложения на знанието и науката, а сега и цифровите технологии, са голямо предизвикателство за свободата на човека. Разбира се, знаем, че различните приложения на технологиите не са зависими пряко и не се контролират напълно от държавите и правителствата, а са в ръцете на частни компании, които се конкурират помежду си в безкрайна икономическа война за надмощие и власт.
Обработващият капацитет на една голяма частна компания в Силициевата долина, технологичната столица на света, е много по-мощен от този на държавата, например в САЩ. Силата на знанието и данните е преминала в други ръце, които очевидно не могат да бъдат ограничавани от никакви комисии по етика и морал [6]. Освен това комисиите по етика и може да са просто алиби за целия този необуздан процес и икономическа конкуренция. Може би е необходим някакъв протокол и стандартизация на новите технологични приложения, но нищо не може да спре този главозамайващ процес.
Това са все явления и тенденции, които показват радикална промяна в начина, по който възприемаме природата и света. С помощта на научните и технологичните познания ние мислено сме навлезли в особено чувствителната вътрешна структура на природата, в самите дълбини на материята и живота, предизвиквайки нова космогония: появата на машината и изкуствената природа като творение на човека.
Ясно е, че новите научни открития и приложения могат да имат както положителен, така и отрицателен ефект. Всъщност, ако експлоатацията и разхищението на ресурсите на природната среда продължат със същите темпове, може би се приближаваме към това, което бихме нарекли космическа катастрофа, една неестествена екологична дистопия. Много конкретен пример е изменението на климата. След няколко години много жизненоважни райони на планетата ще се превърнат в пустиня. Много хора твърдят, че мащабът на екологичната катастрофа е такъв, че нашата планета вече не може да се върне назад. Ако това се случи, ще трябва да се заселим на някоя друга планета [7].
В своя роман „Сънят на смешниия човек” [8] Достоевски говори за трагедията на човешката свобода. Той не описва едно идеално общество, една утопия, която не може да даде плод в нашия свят, а самото състояние на нашия свят като последица на едно екзистенциално падение. Този фантастичен роман в крайна сметка е изследване на културата на първородния грях.
Героят на романа се чувства нелепо; той иска да се самоубие, но не като Кирилов в „Бесове”, за да получи свободата си, а защото просто не намира смисъл в живота си. Умирайки — разбира се, в съня си — той по тайнствен начин бива пренесен в един друг свят в далечния космос. Този съвременен човек вижда в ослепителна светлина един свят на красота, щастие и любов. „Ах!“. Той разбрал всичко, всичко от пръв поглед! Това била земята преди да се оскверни от първородния грях: нейните обитатели не познавали никакво зло и живеели в самия Рай, в който според преданията на цялото човечество са живели нашите виновни праотци, с единствената разлика, че земята тук била за всички един и същ рай. Смешният герой станал едно с тези хора и участвал в техния щастлив живот. Накрая обаче… щял да изврати всички тях! В един друг свят, далеч от нашия, се повтаря първородният грях.
Достоевски майсторски описва свободната възможност на всеки човек да повтори своя първороден грях, а не една негова принудителната наследствена версия. Неговият смешен герой сънува, че стига в предполагаемия рай и сам предизвиква покварата и падението на невинни и блестящи същества. Корените на този провал идват от бездънните дълбини на човешката свобода, а не от злата му природа или негова материалност.
Смешният герой видял живо истината, а не си я представял. Но автоматичното завръщане в изгубения рай не било възможно.
Този роман на Достоевски показва, че човекът, който е постигнал това знание, не може да го обезсили или деактивира автоматично. Това знание непрекъснато се развива, разширява и има разнообразни приложения. Нещо друго се случва с технологичното приключение; приложенията на цифровото знание показват именно, че човекът е в опасност да не остане повече в природата, но и в историята. Автономизираната техноприрода не (просто) конституира област, в която човекът се сблъсква с природата или живее естествено като неин органичен член, а самият ход на неговата история няма някакъв смисъл.
Различните събития, личните, социални, икономически или културни промени в хода на човечеството може да нямат смисъл или цел. Историята вече изглежда е продукт по-скоро на непрозрачността и инерцията на техническите конструкции на човека, отколкото на неговите свободни и творчески решения. В същото време хората продължават да живеят и да умират.
В света и в историята хората продължават да вървят напред със своите лични драми и трагични страдания. Изкуственият интелект не означава, че ще премахне бедността, несправедливостта, расизма, войните, пандемиите или личните разочарования и неудовлетвореност. Дори в най-модерните и технологично развити страни расизмът продължава да се проявява по насилствен начин. Предполагаемият прогрес на цивилизацията според Хегел има своите т.нар. съпътстващи щети. Хитростта на историята, за да постигне целта си, може безпроблемно да полъща и децата си. Вярата в потенциала на човека формирала историята, предизвиквала революции и войни, показвайки, че човекът е господар на историята, а не слуга на природата.
Сега обаче не става въпрос за социална или друга революция или за война. В настоящия момент историята, чрез технологичното господство, отравя и унищожава самата природа и преобръща самата себе си. Следователно историята чрез човека убива природата, след като преди това е провъзгласила смъртта на Бога. Бог не съществува; богът и господар на историята е човекът [9].
Важно е да се подчертае, че самото християнство е помогнало на човека от езичеството да не се подчинява на природата.
Християнският възглед за света като Божие творение заради човека позволило на човека да не гледа суеверно на природата като на бог, а да я разглежда като свой дом и естествена среда. По този начин той успял да се освободи, а с него и процесът на изследване и опознаване на природата. Това накарало някои да твърдят, че екологичният проблем по някакъв начин е дошъл от християнството [10]. След като християнството освободило света от езическите суеверия на древността, то впоследствие тласнало човека към научни изследвания и достъп до тайните на естествената му среда. Научните изследвания и техническият прогрес на човека не само са превърнали природата в негов слуга, но и са я маргинализирали и дори заменили с виртуални изкуствени среди. Ако погледнем към нашия град, самият град, наред с други неща, е изкуствена среда сред природата. Той е един технополис (изкуствен град). Той не е природата, а това, което сме създали в природата с помощта на нашите знания и технологии, за да задоволим практическите си нужди и същевременно да изразим и конституираме логическия смисъл на нашия общ живот. Следователно решаващият въпрос е доколко сме в природата или сме извън нея, когато безкритично приемаме приложенията на изкуствения интелект.
В опита си да се освободим от необходимостта на природата съществува опасност да разрушим и хода на човешката история. Ако например крайните приложения на изкуствения интелект се използват по негативен начин или въобще се поставят в услуга на съмнителна морална интервенция между поколенията и военната индустрия, както вече се случва до известна степен, тогава историята ще се превърне в жертва на изкуствения интелект, т.е. на един изкуствен продукт на човешкото творчество и знание. Във военните сблъсъци в миналото хората са се сражавали рамо до рамо или са се изправяли лице в лице със своите противници. Сега един пилот може да прелети на стотици километри със самолета си над даден район, да натисне бутон и да пусне авиационни управляеми бомби, или пък един оператор може да изстреля „умни“ бомби или безпилотни самолети от своята защитена база по вражески цели, причинявайки стотици невинни жертви. Този човек никога не е установявал контакт с жертвите си. Смъртоносните действия, които той предприема, обаче се основават именно на приложения на високи технологии и на изкуствения интелект.
С методите на съвременната война, където човешкото лице, дори индивидуалният героизъм, вече не са необходими, ходът на безчовечността достига своя връх. Върховната сила, упражнявана чрез съвременните технологии, е способна да порази както природата и човечеството, така и самата история.
Би било просто заблуда да мислим, че можем да контролираме негативния потенциал на технологиите чрез етиката [11]. Дори ако нормативната система е абсолютно строга и стриктна, винаги нещо ще излезе извън контрол и ще се стигне до крайности.
Възможно ли е едно приложение или робот с изкуствен интелект, а не човекът, да взема решения самостоятелно? Твърди се, че изкуственият интелект ще бъде изцяло зависим от програмирането и етичните правила, които ние определяме. Но никой не гарантира, че можем да програмираме и други приложения, които могат да доведат до трагични и ужасни резултати. Освен разум и съзнание, човекът има и несъзнавано , чиято огромна дълбочина не може да бъде контролирана дори логически. Добре знаем, че сме уязвими и ограничени от нашата психология, от телесните ни болести, често страдаме от душевните си страсти, така че целият ни живот понякога е страдание и нещастие. От друга страна, изкуственият интелект може изкуствено да превърне слабия човек в свръхчовек, който, действайки необмислено, може да доведе хода на човечеството, природата и историята до разруха. Съвременният човек е забравил, че не е единственият и изключителен обитател на земята. Досегашният ход на модерността — дори и без невероятните приложения на цифровите технологии — показа, че сме разграбили и замърсили земята и морето по различни начини, че нашите намеси са причинили значителни промени в климата на нашата планета и т.н. Всичко това не са бъдещи страхове, а вече съществуващи и опасни реалности. Затова отношението ни към технологиите трябва да бъде критично и предпазливо по отношение на етиката на целта на тяхното създаване и използване без естествено да се страхуваме.
Характерно е, че в края на миналото хилядолетие и началото на 20 в. в Америка се появили различни теории за края на историята [12]. След като комунизмът е победен, историята вече не представлява интерес и няма смисъл. Либерализмът победил категорично, освободената икономика галопира, отбелязвайки по свой начин края на историята. Това обаче не е краят на историята, а кризата и деконструкцията на модерността, която още от последната четвърт на 20 в. започва да губи своя блясък.
Бележки:
[1] Για την Κυβερνητική ως επιστήμη βλ. ενδεικτικά N. Wiener, Cybernetics, or Control and Communication in the Animal and the Machine, The Technology Press and John Wiley & Sons, inc., New York, 1948· N. Wiener, The Human Use of Human Beings; Cybernetics and Society, Houghton Mifflin Company, Boston 1950.
[2] Για την τεχνητή νοημοσύνη βλ. ενδεικτικά Ι. Βλαχάβα, Π. Κεφαλά, Ν. Βασιλειάδη, Ι. Ρεφανίδη, Φ. Κοκκορά & Η. Σακελλαρίου, Τεχνητή Νοημοσύνη, εκδ. Πανεπιστημίου Μακεδονίας, Θεσσαλονίκη 32011· Stuart Russell & Peter Norvig, Τεχνητή Νοημοσύνη, μία σύγχρονη προσέγγιση, μετάφρ. Τάκης Άλβας, Δημήτρης Καρτσακλής, Φώτης Σκουλαρίκης, εκδ. Κλειδάριθμος, Αθήνα 2005· Erik Brynjolfsson & Andrew McAfee, Η θαυμαστή εποχή τής νέας τεχνολογίας. Εργασία, πρόοδος και ευημερία στα χρόνια τών έξυπνων τεχνολογιών, μετάφρ. Γιώργος Ναθαναήλ, εκδ. Κριτική, Αθήνα 2016· Max Tegmark, Life 3.0 Τι θα σημαίνει να είσαι άνθρωπος στην εποχή τής τεχνητής νοημοσύνης; μετάφρ. Ν. Αποστολόπουλος, εκδ. Τραυλός, Αθήνα 2018· Θ. Τάσης, Ψηφιακός ανθρωπισμός, Εικονιστικό υποκείμενο και τεχνητή νοημοσύνη, εκδ. Αρμός, Αθήνα 2019· Ray Kurzweil, The Age of Spiritual Machines: When Computers Exceed Human Intelligence, Viking Penguin, USA 1999· Alan Turing, “Computing Machinery and Intelligence” (1950), στον τόμο: The Essential Turing Seminal Writings in Computing, Logic, Philosophy, Artificial Intelligence, and Artificial Life plus The Secrets of Enigma, B. Jack Copeland (Ed.), Oxford University Press Inc., New York, 2004· Alan Turing, “Can Digital Computers Think?” (1951), στον τόμο: The Essential Turing Seminal Writings in Computing, Logic, Philosophy, Artificial Intelligence, and Artificial Life plus The Secrets of Enigma, B. Jack Copeland (Ed.), Oxford University Press Inc., New York 2004· Nick Bostrom, Superintelligence, Paths, Dangers, Strategies, Oxford University Press, Oxford 2014· Jean-Gabriel Ganascia, “Artificial intelligence: between myth and reality”, THE UNESCO Courier, July-September 2018· Y. Wilks, Artificial intelligence: Modern magic or dangerous future?, Icon Books Ltd, London 2019.
[3] Hannah Fry, Hello World: Άνθρωπος στην εποχή τού αλγόριθμου, εκδ. Παπασωτηρίου, Αθήνα 2020. Frank Webster & Kevin Robins, Η εποχή τού τεχνοπολιτισμού, Από την κοινωνία τής πληροφορίας στην εικονική ζωή, μετάφρ. Κάτια Μεταξά, εκδ. Καστανιώτη, Αθήνα 2002. Neil Postman, Τεχνοπώλιο, Η υποταγή τού πολιτισμού στην τεχνολογία, μετάφρ. Κάτια Μεταξά, εκδ. Καστανιώτη, Αθήνα 1999.
[4] Βλ. Χρ. Μαλεβίτσης, Η τραγωδία τής ιστορίας, Δώδεκα δοκίμια μεταϊστορικού προβληματισμού, εκδ. Δωδώνη, Αθήνα 31980.
[5] Βλ. ενδεικτικά το αφιέρωμα: «Βιοτεχνολογία & Βιοηθική» τού περιοδικού Ίνδικτος, τεύχος 14 (2001), με κείμενα τών Σταμάτη Αλαχιώτη, Γιώργου Κουμάντου, Αντώνη Τρακατέλη, Μητρ. Περγάμου Ιωάννη Ζηζιούλα, Γιώργου Τσιάκαλου, John Breck, Έφης Κουνουγέρη-Μανωλεδάκη, Σταύρου Γιαγκάζογλου. Επίσης το αφιέρωμα «Διλήμματα Βιοηθικής» τού περιοδικού Σύναξη, τ. 68 (1998), με κείμενα τών Ιωάννη Μπρέκ, Μάρκ Αντρόνικοφ, Εμμανουήλ Παναγόπουλου, Πέτρου Γιατζάκη, Αλέξανδρου Σταυρόπουλου, Βασιλείου Φανάρα, Πάνου Νικολόπουλου, Κώστα Ζάχου, Βασίλη Αργυριάδη. Tristram Engelhardt, Τα θεμέλια τής βιοηθικής, εκδ. Αρμός, Αθήνα 2007. Απ. Νικολαΐδης, Από τη Γένεση στη γενετική, Εγχειρίδιο βιοηθικής, εκδ. Γρηγόρη, Αθήνα 2006. Μητροπολίτης Μεσογαίας και Λαυρεωτικής, Νικόλαος Χατζηνικολάου, Ελεύθεροι από το Γονιδίωμα. Προσεγγίσεις Ορθόδοξης Βιοηθικής, εκδ. Σταμούλη, Αθήνα 2002. Εμμ. Σαρειδάκης, Βιοηθική, εκδ. Παπαζήση, Αθήνα 2008. Μ. Βάντσος, Το επιστημονικά εφικτό και το ηθικά ορθό. Προσεγγίσεις Ορθόδοξης Βιοηθικής, εκδ. Ostracon Publishing, Θεσσαλονίκη 2016. Στ. Τσινόρεμα, Κ. Λούης (επιμ.), Θέματα Βιοηθικής, Η Ζωή, η Κοινωνία και η Φύση μπροστά στις προκλήσεις τών Βιοεπιστημών, Πανεπιστημιακές Εκδόσεις Κρήτης, 2013. Μ. Κανελλοπούλου-Μπότη, Ευ. Πρωτοπαπαδάκης, Φ. Παναγοπούλου-Κουτνατζή (επιμ.), Βιοηθικοί προβληματισμοί III, Το παιδί, εκδ. Παπαζήση, Αθήνα 2018. Περαιτέρω ελληνική και διεθνή βιβλιογραφία βλέπε σε αυτόν τον ιστότοπο τού Κέντρου Βιοϊατρικής Ηθικής και Δεοντολογίας τής Εκκλησίας τής Ελλάδος:
[6] Για το ζήτημα τού ηθικού ελέγχου τής τεχνητής νοημοσύνης βλ. ενδεικτικά M. Anderson & S. L. Anderson, “Machine Ethics: Creating an Ethical Intelligent Agent”, AI Magazine, 28 (4) 2007, 15. N. Bostrom & El Yudkowsky, “The ethics of artificial intelligence”, στο: K. Frankish & W. M. Ramsey (Eds.), Cambridge Handbook of Artificial Intelligence, Cambridge University Press, London, England 2014, J. Moor, The Nature, Importance, and Difficulty of Machine Ethics, IEEE Intelligent Systems, 2006, 21. doi: 10.1109/MIS.2006.80. St. Russell, Human Compatible: Artificial Intelligence and the Problem of Control, United States: Penguin Random House, New York 2019. The Belmont Report: Ethical Principles and Guidelines for the Protection of Human Subjects of Research, The National Commission for the Protection of Human Subjects of Biomedical and Behavioral Research, April 1979. Τ. Rahwan, J. Crandall, F. Ishowo-Oloko, I. Rahwan, Ethics, efficiency, and artificial intelligence: should we allow machines to impersonate humans?, Boston 2020.
[7] Erik Conway & Naomi Oreskes, Η κατάρρευση τού δυτικού πολιτισμού, Μία εικόνα από το μέλλον, μετάφρ. Γιώργος Λαμπράκος, εκδ. Οκτώ, Αθήνα 2016.
[8] Φιοντόρ Ντοστογέφσκι, Το όνειρο ενός γελοίου, μετάφραση και επίμετρο Σ. Γουνελάς, εκδ. Αρμός, Αθήνα 1996.
[9] Βλ. το δίτομο έργο τού Yuval Noah Harari, Sapiens. Μία σύντομη ιστορία τού ανθρώπου, μετάφρ. Μ. Λαλιώτης, εκδ. Αλεξάνδρεια, Αθήνα 2015 και Homo Deus. Μία σύντομη ιστορία τού μέλλοντος, μετάφρ. Μ. Λαλιώτης, εκδ. Αλεξάνδρεια, Αθήνα 2017.
[10] Κατά την άποψη τού Αμερικανού ιστορικού Lynn White, «για την παρούσα οικολογική κρίση ευθύνεται ιστορικά η ιουδαιοχριστιανική θεολογία, όπως αναπτύχθηκε και ερμηνεύθηκε κυρίως στη δυτική Εκκλησία, μέχρι και τους νεώτερους χρόνους». Βλ. L. White, “The Historical Roots of Our Ecologic Crisis”, Science, τόμ. 155, τεύχος 3767 (10 Μαρτίου 1967), σσ. 1203-1207. Για μία συζήτηση τών θέσεων τού Lynn White βλ. Ιω. Ζηζιούλας (Μητρ. Περγάμου), Η κτίση ως Ευχαριστία, Θεολογική προσέγγιση στο πρόβλημα τής Οικολογίας, εκδ. Πορφύρα, Αθήνα 32019.
[11] Σύμφωνα με τον Turing: “… for it seems probable that once the machine thinking method had started, it would not take long to outstrip our feeble powers. […] At some stage therefore we should have to expect the machines to take control, in the way that is mentioned in Samuel Butler’s ‘Erewhon’”· βλ. A. M. Turing, “Can Digital Computers Think? (1951)”, στον τόμο: The Essential Turing Seminal Writings in Computing, Logic, Philosophy, Artificial Intelligence, and Artificial Life plus The Secrets of Enigma, B. J. Copeland (ed.), Oxford University Press Inc., σσ. 473-475. Βλ. επίσης R. Kline, “Where are the Cyborgs in Cybernetics?”, Social Studies of Science, Vol. 39, Issue 3 (2009), σσ. 331-362. M. E. Clynes – Nathan S. Kline, “Cyborgs and space”, Astronautics (September 1960), σσ. 26-27, 74-76.
[12] Κατά τον Francis Fukuyama, «Εκείνο που έφτασε στο τέλος του δεν ήταν η αλληλουχία τών γεγονότων […] αλλά η Ιστορία, δηλαδή η ιστορία με την έννοια τής ενιαίας, συμπαγούς, εξελικτικής διαδικασίας, που περικλείει την εμπειρία όλων τών λαών σε όλες τις εποχές». Βλ. Fr. Fukuyama, Το τέλος τής ιστορίας και ο τελευταίος άνθρωπος, μετάφρ. Αχ. Φακατσέλης, εκδ. Λιβάνη, Αθήνα 1992. Βλ. επίσης P. Anderson, Θεωρίες για το τέλος τής Ιστορίας, εκδ. Στάχυ, Αθήνα 1994.
Д-р Ставрос Янгазоглу е роден в Драма през 1962 г. Дипломира се в Богословския факултет на Аристотеловия университет в Солун през 1984 г. Изучава икуменическо богословие в Икуменическия институт в Боси и средновековна философия и теология във Фрибург, Швейцария. Придобива докторска степен по систематическо богословие. От 2005 г. преподава систематическо богословие в Гръцкия отворен университет в Атина. През 2017 г. е избран за асистент по догматика в катедрата по теология на Националния университет „Каподистрия”. Научните му интереси са в областта на догматиката, еклезиологията, систематическото богословие, богословието на св. Григорий Палама и на съвременните православни мислители Евдокимов, Лоски и Зизюлас.