Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
В една от своите срещи с поклонници св. Паисий Светогорец (1924-1994) им разказал следното: „В една област в Русия имало два манастира, разделени от железопътна линия. Веднъж монаси от единия манастир отишли на храмов празник в съседния и там се напили. На връщане пияните легнали право на релсите и заспали. Тогава Богородица се явила на началника на гарата и му казала: „Влакът ще заколи прасетата ми!“. „Какви са тези глупости? Какви прасета ще заколи влакът?” — отвърнал той. Божията майка му се явила втори път и повторила: „Влакът ще заколи прасетата ми!“. „Ама какви са тези прасета?“ — попитал началникът на гарата. Помислил, че някакво стадо свине е излязло край линията. Отишъл да провери и видял спящите монаси. Криво-ляво успял да ги разбуди. В противен случай минаващият влак щях да ги прегази и размаже. Вижте как Богородица като добра майка се грижи дори и за непослушните си деца“ (Подвижникът Паисий Светогорец, „За молитвата“. стр. 70).
Този случай е колкото комичен, толкова и трагичен, и то до такава степен, че изглежда нереалистичен. Но по-важното е друго — той е дълбоко поучителен за всички нас. За обикновените православни енориаши, но особено за духовниците, тези, които са призвани да свързват и развързват и на небето, и на земята и на които Спасителят е дал ключовете на рая за душите на тези, които искат да се спасят.
Уви, ние толкова често изпадаме в подобни ситуации и сме малко или много „непослушни деца“. Дадено ни е много, но и ще се иска много от нас. А колко често забравяме това? Ежедневните богослужения, честите срещи с различни хора, благодарни и неблагодарни, неизбежната рутина, нехайството и небрежността в отслужването на нашите духовни ангажименти, а също и връхлитащата умора ни тласкат да забравяме това.
А всички ние и особено Неговите офицери сме призвани и предопределени да Му служим вярно и с пълна отдаденост във всичко, което ни е поверил като главнокомандващ на армията Божия и войнството Христово.
Духовната власт е свята, но не по-малко свята е и отговорността. Затова и толкова често трябва да се молим така, както са се молили апостолите, които са били до Него, виждали са потта на лицето Му и са усещали дъха Му, Той да усили вярата ни. Това не е признак на слабост, а на немощ! И не носи заряда на нещо страшно и пагубно или белега на нашето отстъпление, а означава привеждане на непокорните ни и непослушни глави, помирение с Бога и така липсващото на всички нас — покаяние.
Само така можем да поискаме поне донякъде да бъдем достойни за тази висша привилегия да бъдем Негови нозе и ръце. Наистина ние носим съкровище в глинени съдове и само от нас зависи дали ще ги поддържаме чисти и готови винаги за употреба. Нашата свободна воля решава това, защото Господ Бог във великата си любов към човека, му оставя време и пространство сам да решава и да направлява хода и скоростта на посоката си към Него, без да се натрапва или да го обсебва напълно. Толкова го обича, че не го задължава!
Нека не си мислим прибързано, че това, което е разказано, не се отнася за нас. И не дай Боже, с патос да осъдим тези наши прекалили с алкохола събратя. Да бъдем по-предпазливи, за да не ни прати Бог и на нас подобно изкушение! Да, този случай с руските монаси звучи твърде крайно, но щом великият боговидец от Атон го е дал като пример, той е имал нещо предвид — да видим част от себе си, да познаем личната си несъстоятелност и деликатното състояние, в което можем да се озовем. Всеки може да намери пред себе си поне няколко оправдания за свое извинение и в своя защита, но не трябва да забравяме дори само и за миг, че Всемогъщият и Всемилостив Бог никога не би допуснал изпитания или каквато и да е трудност, която да не е съобразена с всеки един от нас. И всичко това е дълбоко индивидуално, личностно и съкровено. Той и на птиците дава храна, а колко повече на нас като разпоредници на Царството Божие.
Повече от вярно е, че невинаги сме добър пример и твърде често оставяме противоречиви впечатления в околните. Затова и светите отци на Православието, тези опитни познавачи на духовния живот, ни наставляват да се опитваме, каквото и да правим, да бъдем на висотата на призванието си и в никакъв случай да не „съблазняваме“ околните. Защото това е осъдително за нас не само с оглед на личното ни недостойнство, но и по отношение на мисията ни сред другите вярващи или невярващи хора.
Ние сме длъжници на Бога, но и на хората. Защото сме служители не само на Спасителя Христос, но и на тях. Това е всъщност истинското служение и няма значение как е формулирано от св. Паисий Светогорец, св. Козма Етолийски или св. Йоан Шанхайски. Както и дали е признание на опитен, благочестиев или недотам благочестив духовник. И в двата случая то е взето от практиката и суровата реалност на живота на православния вярващ. Затова при всичкото ни недостойнство нека бдим над себе си, за да не се превърнем в … прасета. Болезнено прав е покойният митрополит Йосиф Варненски, който веднага след ръкоположението на нов свещеник го викал в сградата на светата Митрополия и му казвал в разговор с презвитерата многозначителното: „И ще ви наблюдават хиляди очи…“. Затова да внимаваме!
Но колкото и да сме непослушни и недостойни, Той, Първосвещеникът Христос, и тя, Пресвета Богородица, ни обичат, закрилят и най-важното — прощават ни. Въпреки нашата непревъзмогната, стара човешка природа, лоши навици, влияние на светските хора, личен травматичен опит и податливост към веянията на демоните. Те ни дават „благодат въз благодат“ и възпълват немощите ни. Пресветата Дева особено силно помага и закриля всички свои чеда — православни вярващи и особено монасите и свещениците. Ако Спасителят Христос е главнокомандващият, тя е началник на щаба на тази огромна армия от ръкоположени мъже. Както майката обича всички свои деца, послушни или непослушни, така и тя се грижи за всеки един от нас, вършейки това с топла загриженост и избавяйки ни от какви ли не заплетени ситуации.
Затова нека се обръщаме към нея като „незаспиваща молитвеница“, „усърдна застъпница“ и най-вече майка в дълбоко личните си молитви, като напълно ù откриваме душите си и най-съкровените си нужди, знаейки, че тя най-добре би ни разбрала и наставила в пътя към Царството на своя Син и наш Бог. Нейното майчино сърце бие за всеки един от нас! Тя вижда опитите ни и чува стонове ни! Особено когато залитаме по стръмните пътеки нагоре, тя ни подкрепя и води в лутанията ни към блаженството на избраните.
А ние да разгаряме огъня на вярата си, да се стараем да засилим личното си благочестие и да се стараем във всичко да напредваме в святото желание да спасим себе си и другите.
