Превъзмогнатата безнадеждност

1678 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Хората все по-масово стават подвластни на безнадеждността. Залавят се за нея, сякаш тя е единственият им „изход”. Ако и да чувстват, че разяжда живота им подобно на проказа. Безнадеждност. Липса на надежда. Липса на вяра. Липса на живот.

Много пъти в живота си изпитваме непоносима болка, когато сме изправени пред дългогодишни изпитания, които трябва да преживеем с търпение и издръжливост. „Колко още трябва да се търпи?”, питат сълзите. „Надеждата ми пресъхна”, изповядва мълчаливото оттегляне от живота. Всички тези гласове на безнадеждност звучат логично в ушите на отчаяния. Всички тези гласове нашепват един изход — смъртта, самоубийството.

Спомни си обаче времето преди и времето след това, човече. Не забравяй как си живял някога — имаше радост, имаше щастие в живота си. Може да са били за кратко, но във всеки случай ги имаше. После ги загуби, но не завинаги. Загуби нещо тленно, нещо материално, вероятно някой човек, когото силно обикна, затова сега плачеш и ридаеш. Загуби го, но не спря да дишаш и да живееш. Защото съществуваш и ще съществуваш.

След като си припомни времето преди, сега се вгледай във времето след това. Във вечното време, което изниква пред теб пълно с обещания, които умът ти не може да побере. Когато всичко ще спре да съществува и единственото, което ще остане, ще бъде Любовта, понеже „Бог е любов”.

Ако гледаме само в рамките на този живот, безнадеждността ни навярно ще е оправдана, но ние сме призвани да гледаме и отвъд него, защото битието ни не свършва с последния дъх.

Който смята, че смъртта не е край, се надява. Надява се не да реабилитира живота си, не да подобри състоянието си — надява се на онова, което ще бъде след смъртта.  Там е източникът на неговата надежда. Не се надява на някаква земна награда или на някакво осезаемо чудо. Затова в живота му отсъства безнадеждността — защото е вечен. Даже и да изпитва болка, пулсираща като отворена рана, той се усмихва подобно на дете, което е намерило майчината прегръдка. Суровото му ежедневие се изпълва с борба. Не за оцеляване, а за нещо много по-дълбоко и възвишено. Борбата на един „младенец”, който е призван да победи човешката си природа. И да стане свят.

Животът изобщо не е лесен. Всеки от нас е разпнат и иска да чуе „Свърши се!”, надявайки се на възкресение.

Докато коленичиш под тежестта на един кръст, който усещаш, че не ти принадлежи, ти търсиш виновни. Търсиш приятели. Търсиш спътници и съразпнати. Но може да не намериш никого. Нито един човек, който да смекчи болката ти и да отговори на отчаяното ти „Защо?”. Тогава те боли още повече. Боли те не заради твоя кръст, който отчасти си приел. Боли те заради предателството, заради това, че те забравиха в забързаното си ежедневие, заради това, че техният комфорт стана техните 30 сребърника.

Тогава безнадеждността тутакси те обгръща, искайки да те приласкае в своята смъртоносна прегръдка. Ако обаче имахме макар и най-беглата представа за времето след това; за онова, което ще получим и което Богочовекът ще ни дари, нямаше да пеем жалните песни на отчаянието. Нямаше да танцуваме неговия есенен валс. Нямаше да влезем в затворения кръг на „Защо?”, „Стига вече!”, „Докога?”. Нямаше да загърбим знаците на божествената утеха и помощ.

Да търсиш изход е естествено и оправдано. Но да мислиш, че изходът означава оттегляне от живота изобщо не е оправдано. А болката те кара да мислиш тъкмо това. Една болка, която макар и да е голяма, все пак е преходна и изцелима. Оттеглянето от живота съвсем не е смела постъпка. Защото, както казва поетът, „това, което не те убива, те прави по-силен”. Стига да превърнеш изпитанието в средство, което наистина да те направи по-силен. Да станеш силен чрез смирението, чрез молитвата, чрез покаянието. И тогава ще бъдеш като св. ап. Павел, който изповядва: кога съм немощен, тогава съм силен.

Унижаваш се, но реално се очистваш. Смиряваш се, но реално се издигаш. Кървиш, но реално се изцеляваш. Разпваш се, но реално възкръсваш. Надеждата не умира последна — тя никога не умира. Само прави място на любовта. Тогава спираш да се надяваш. Не се надяваш, защото вече обичаш. А да обичаш означава да живееш. Да живееш свързан със света и с Бога отвъд пространството и времето. Отсега да живееш вечността.

Вече не се надяваш на нищо, защото всичко, което някога си имал, е било превъзмогнато и победено от Красотата на Безкрайното, на Вечното, на Бога.